Определение № 1005 от 17.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 870/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от [фирма] срещу Решение № 2005 от 10.12.2013 год. по гр.д.№ 2829/2013 год. на Пловдивския окръжен съд. Въззивното решение е постановено по жалбата на [фирма] срещу Решение № 2108 от 21.05.2013 год. по гр.д.№ 2431/2013 год. на Пловдивски районен съд с което на основание чл.236 ал.2 ЗЗД дружеството е било осъден да заплати на И. Б. К. сумата 16250 лв., обезщетение за държането на магазинно помещение, находящо се в [населено място],[жк]за периода 05.07.2011 – 14.09.2012 год., след изтичане срока на наемния договор. Присъдена е законната лихва и разноски. Последователно подържаната теза на дружеството-касатор е, че през целия исков период е заплащал наем за магазинното помещение, които плащания са били приемани от наемодателя Б. и декларирани пред Н.. Правопогасяващите възражения са били елемент на отговора на исковата молба, който, обаче е бил депозиран извън срока по чл.131 ал.1 ГПК. Първоинстанционният съд е приел, че искът е основателен, като по отношение на възраженията на ответника се е позовал на преклузията, въведена с чл.133 ГПК. Сезиран с въззивната жалба на [фирма], Пловдивският окръжен съд е стигнал до същия извод. Не е обсъдил довода по въззивната жалба за приложимостта на чл.146 ГПК, като възможност за ангажиране на доказателства в първото по делото съдебно заседание. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът [фирма], чрез пълномощника си е мотивирал тезата си за допускане на касационно обжалване с посочване на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса за момента за определяне параметрите на спора и преклудиране на доказателствените искания – чл.133 и чл.146 ГПК. Позоваването е на Решение № 67/2010 год. по т.д.№ 898/2009 год. на І т.о.; Решение № 290/2011 год. по гр.д.№ 1211/2010 год. на І г.о.; Решение № 556/2011 год. по гр.д.№ 1019.2009 год. на ІІ г.о.; Решение № 310/2010 год. по гр.д.№ 1086/2009 год. на ІІ г.о. Посочени са и определения по чл.288 ГПК с които не се допуска касационен контрол, не съставляващи задължителна съдебна практика. Становището на настоящия съдебен състав е, че предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по отношение на поставения въпрос е налице е налице, поради което касационен контрол ще следва да бъде допуснат. На основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа № 1/2008 год. на МП [фирма] ще следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 325 лв. и представи вносен документ в 1-седмичен срок от съобщението. Поради изложеното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.