Определение № 3668 от 23.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2162/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Г. и Н. Г., граждани на Република Турция, с обичайно местопребиваване във Федерална Република Германия, срещу решение № 243/28.07.2025 г. по в.т.д. № 256/2025 г. на Апелативен съд -гр.Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 69/14.02.2025 г. по т.д. № 114/2022 г. на Окръжен съд -гр.Пловдив в неговите отхвърлителни части по исковете срещу ЗК „Алианц Ферзихерунгс“ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 01.07.2018 г. Според касаторите обжалваното решение е направилно и противоречащо на материалния закон, необосновано и постановено в разрез с практиката на СЕС. Сочи се, че са неправилни изводите на въззивния съд за липсата на особено близки отношения между ищците и починалите при ПТП техни близки – майка и сестри, както и че няма основание размерът на обезщетението за неимуществени вреди да се съобрази със средната стойност, присъждана в съдебната практика на ФРГ.

Поддържа се, че нормата на чл.52 ЗЗД е особена повелителна норма по смисъла на чл.16 от Регламент Рим II, поради което е следвало да бъде приложена от съда. Между ищците и починалите техни близки е била налице особена близост, но определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди е явно несъразмерно с претърпените от ищците болки и страдания. От процесното ПТП са починали половината от членовете на семейството на ищците, поради което размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобрази с това изключително обстоятелство, надхвърлящо обичайното при ПТП.

Навежда се довод, че нормите на приложимото немско материално право не съдържат ограничение за размера на обезщетението, защото препращат към принципа на справедливостта. Излагат се съображения, че чл.52 ЗЗД, както и нормите от немското материално право - чл.844 ал.3 Германския граждански законник, респ. пар.10 от ЗДвП не предвиждат нормативно установени критерии, а според пар.12 от ЗДвП максималният размер на застрахователно обезщетение възлиза на 5 000 000 евро. Позовават се на решение от 24.10.2013 г. по дело С-277/12 на съда на ЕС, в което се отрича размерът на обезщетението за неимуществени вреди да се ограничава с вътрешни разпоредби на националното законодателство до максимална сума, която е по-малка от мимималните застрахователни суми в Директива 2009/103/ЕИО на Европейския парламент. Националното законодателство не може да определя максимални лимити за обезщетяване, които са по-ниски от покрититието, определено в Директива 84/5/ЕИО.

Цитира се и решение на ЕС от 10.12.2015 г. по дело С-350/14, в което е дадено тълкуване на чл.4, пар.1 от Регламент ЕО 864/2007 на ЕС /Рим II/, според което при смърт от ПТП се прилага правото на държавата, където е настъпила вредата, а не където се търпят „косвено“ вредите от близките на починалото лице, защото тези вреди са непреки последици от ПТП. Процесното ПТП и преките вреди от него са настъпили на територията на България, поради което правоотношението е в тясна връзка с тази страна.

Изложени са съображения за характера и степента на претърпените неимуществени вреди. Касаторите се позовават на съдебна практика на ВКС относно легитимацията им да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техните близки /майка и сестра/.

Иска се от касаторите да се отмени въззивното решение в обжалваната част и предявените от тях искове да се уважат до пълния размер.

Ответникът по касационната жалба - ЗК „Алианц Ферзихерунгс“, е подал отговор, с който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Третото лице ЗК „Лев Инс“ АД не е подал отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

С решение № 243/28.07.2025 г. по в.т.д. № 256/2025 г. на Апелативен съд -гр.Пловдив е потвърдено решение № 69/14.02.2025 г. по т.д. № 114/2022 г. на Окръжен съд -гр.Пловдив в частта, с която са отхвърлени предявените от Н. Г. и Н. Г., граждани на Република Турция, с обичайно местопребиваване във Федерална Република Германия, срещу ЗК „Алианц Ферзихерунгс“ /застраховател „гражданска отговорност“ със седалище във Федерална Република Германия/ искове за разликата над уважения размер от по 2500 евро до пълния претендиран размер от по 92 500 евро - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка им Еше Г., настъпила на 01.07.2018 г. от ПТП, причинено от Д. Караджан при управление на л.а.“Фолксваген“ с рег.N 08С3995; предявените от Нураллах Г. искове за сумата от 70 000 евро – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра му М. Г., настъпила на 01.07.2018 г. от ПТП, причинено от Д. Караджан при управление на л.а.“Фолксваген“ с рег.N 08С3995, и за сумата от 70 000 евро - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра му Х. Г., настъпила на 01.07.2018 г. от ПТП, причинено от Д. Караджан при управление на л.а.“Фолксваген“ с рег.N 08С3995; предявените от Н. Г. искове за сумата от 70 000 евро - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра му Майде Г., настъпила на 01.07.2018 г. от ПТП, причинено от Д. К. при управление на л.а.“Фолксваген“ с рег.N 08С3995, и за сумата от 70 000 евро - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра му Х. Г., настъпила на 01.07.2018 г. от ПТП, причинено от Д. К. при управление на л.а.“Фолксваген“ с рег.N 08С3995.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 01.07.2018 г. на автомагистрала Т. е настъпило ПТП, причинено от Д. К. при управление на л.а.“Фолксваген“ с рег. 08С 3995, довело до смъртта на Б. К., Е. Г. – майка на двамата ищци, Х. Г. и М. Г. – сестри на ищците, а с присъда по НОХД 1516/19 г. на Окръжен съд [населено място] виновният водач е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.343 ал.3, пр.5-то, б.“б“, пр.1-во, вр. с ал.1, б.“в“, вр. с чл.342 ал.1, пр.3-то НК. Констатирано е от въззивния съд, че за управлявания от виновния водач автомобил с немска регистрация е била сключена застраховка „гражданска отговорност“ със ЗК „Алианц Ферзихерунгс“ със срок на действие 01.01.2018 г. – 30.09.2018 г., както и че кореспондент на чуждия застраховател в Република България е „Алианц България“ АД, който преди завеждане на делото е изплатил на всеки от ищците сумата от по 7500 евро – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка им Е. Г., по 5000 евро – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра им М. Г., както и по 5000 евро - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра им Х. Г. - по щета 1050/20/217/500003.

От правна страна е прието, че спорът пред въззивната съдебна инстанция е пренесен по отношение на въпроса дали нормата на чл.52 ЗЗД следва да се прилага при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и по отношение на въпроса дали ищците са материалноправно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техните сестри. Извън предмета на въззивно обжалване е въпросът за основанието за възникване на отговорността на ответника в качеството на застраховател „гражданска отговорност“ - § 115, ал. 1, т. 1 от Закон за застрахователния договор, вр. с пар.10 ал.3 Закон за движение по пътищата.

Въззивният съд е приел, че на основание чл.4 ал.2 от Регламент /ЕО/ № 864/2007 (Рим II) относно приложимото право за извъндоговорни задължения материалното право на ФРГ следва да се прилага, защото ответникът е застраховател „гражданска отговорност“ със седалище във ФРГ, а ищците имат обичайно местопребиваване във ФРГ. По отношение на въпроса за размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е формирал извод, че не следва да се прилага нормата на чл.52 ЗЗД, защото тази норма не е особена повелителна норма по смисъла на чл.16 Регламент Рим II и не е налице основание да се изключи прилагането на немското материално право. Позовал се е на решение от 05.09.2024 г. на Съда на ЕС по дело С - 86/23 г., постановено по отправено от ВКС на Република България преюдициално запитване за тълкуване на член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент "Рим II") – прието е, че процесното правното положение не е тясно свързано с Република България, защото ищците са с обичайно местопребиваване във ФРГ, ответникът е германски застраховател „гражданска отговорност“ на автомобил с немска регистрация, а единствена връзка на правоотношението с България е мястото на ПТП.

Прието е, че нормата на чл.52 ЗЗД не следва да се прилага при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, защото тази норма не е особена повелителна, а нейното зачитане не е от решаващо значение за гарантиране на обществени интереси като политическа, социална или икономическа организация на страната до такава степен, че нормата да е приложима във всяка ситуация. Прилагането на правилото на чл.52 ЗЗД не е абсолютно необходимо, за да се защитят съществени интереси на страната в контекста на конкретния случай. В германското право е предвидено справедливо обезщетение на вредите, поради което и двете национални уредби се основават на принципа на справедливост. В информацията за съдебната практика във ФРГ по сходни случаи, получена по реда на Европейската конвенция за обмен на информация между държави от 07.06.1968 г., е посочена сумата от 10 000 евро – обезщетение за щети от преживяна психическа травма от смърт на близко лице, която се присъжда от съда във ФРГ като средно обезщетение и служи за ориентир, защото е посочена в правителствения законопроект за въвеждане на иск за обезщетение на преживяло лице. За смъртта на майката е прието от въззивния съд, че обезщетението възлиза на 10 000 евро и е присъдена сумата от по 2500 евро, защото кореспондентът на чуждия застраховател е платил сумата от по 7500 евро.

По отношение на обезщетението за вреди от смъртта на сестрите на ищците е формиран извод, че предпоставка за неговото изплащане според пар.844 ал.3 Германския граждански законник е наличието на особени близки отношения с починалото лице, които се предполагат, когато преживелият е съпруг, житейски партньор, родител или дете. Извън тези случаи, когато преживялото лице е брат или сестра, баба или дядо, или леля на убитото лице, е необходимо да се докаже наличието на особено близки отношения между преживялото лице и починалото лице, надвишаващи по своя интензитет обичайно съществуващите връзки между този вид родственици. От показанията на св.Ч. се установява наличието на близки отношения на привързаност и обич, задружност и любвеобилна атмосфера в семейството, но е прието, че тези отношения не са били с такъв интензитет и близост, които да надвишават традиционните и общоприети отношения между братя и сестри. Отношенията са били типичните за отношения между братя и сестри, но не и изключителни до степен, че да наподобяват отношенията между съпрузи, житейски партньори или родители и деца, поради което исковете за неимуществени вреди от смъртта на сестрите на ищците са отхвърлени.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя правен въпрос по чл.280 ал.1, т.1 ГПК:

1. Въз основа на кои критерии се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък и въз основа на кои факти се определят особено близките отношения между починалото лице и претендиращото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Допълнителният критерий за допускане на касационно обжалване се обосновава с твърдения за противоречие с ТР от 21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 на ОСНГТК на ВКС и с решение 50060/19.10.23 г., т.д. 2546/2021 г. на ВКС.

2. Поставен е въпрос по чл.280 ал.1, т.3 ГПК - „Императивна или диспозитивна е нормата на чл.52 ЗЗД. Като критерий за селекция и допустимост на касационното обжалване е посочено, че изводите на въззивния съд за приложимост на немското право и за това че нормата на чл.52 ЗЗД не е повелителна, е довел до неприлагането на чл.52 ЗЗД поради липса на основание за прилагане на пар.16 Регламент II, a оттам и до отхвърляне на исковете“.

Касационният съд намира, че формулираният от касаторите първи въпрос отговаря на изискването да е обуславящ за изхода на конкретното дело, но по отношение на него не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос не е разрешен в противоречие с посочените от касаторите решения на ВКС, поради което не е изпълнено изискването за наличието на допълнителния селективен критерий. Цитирираните от касаторите ТР от 21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 на ОСНГТК на ВКС и решение 50060/19.10.2023 г. по т.д. 2546/2021 г. на ВКС касаят хипотезата на спорове, по които се прилага българското материално право - в частност разрешенията досежно кръга от лица, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на лице, с което е била изградена трайна и дълбока емоционална връзка. Във въззивното решение обаче е разгледан спор с международен елемент, за разрешаването на който е прието, че се прилага чуждо материално право – на ФРГ. След като за разрешаването на спора се прилага чуждо материално право – на ФРГ, дадените разрешения в цитираните от касаторите решения на ВКС са неприложими. В този смисъл касационният съд намира, че не е налице противоречие между решаващите изводи на въззивния съд и решенията на ВКС, които разглеждат друга хипотеза, различна от процесната.

Следва да се спомене, че в обжалваното решение е отчетено, че се касае за отношения с международен елемент, за които следва да се прилага правото на ФРГ, защото предвиденият в разпоредбата на чл. 4 ал.2 на Регламент (ЕО) № 864/2007 релевантен критерий за привързване е фактът, че ответникът и ищците имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата – ФРГ. Решаващият извод на въззивния съд за отхвърляне на исковете за неимуществени вреди от смъртта на двете сестри не е изведен въз основа на принципно схващане, че ищците /братя/ не са легитимирани да претендират обезщетение. Въззивният съд е приел, че присъждането на обезщетение за неимуществени вреди в полза на ищците /братя на починалите техни сестри/ в хипотезата на пар.844 ал.3 Германския граждански законник е предпоставено от наличието на отношения с толкова висока степен на интензитет и близост, които да надвишават традиционните и общоприети отношения между братя и сестри.

Неблагоприятният за касаторите резултат по отхвърляне на исковете за неимуществени вреди от смъртта на техните сестри произтича от преценката на събраните по делото доказателства и формираният от въззивния съд доказателствен извод, че не е установено наличието на особено близки отношения между ищците /братя/ и починалите лица /техни сестри/, надвишаващи по своя характер обичайно съществуващите връзки между този вид родственици. Преценката на доказателствата и обосноваността на изградените доказателствени изводи имат значение за правилността на въззивното решение, а според указанията в т. 1 от ТР № по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС такава проверка не е предмет на производството по чл. 288 ГПК.

Формулираният от касаторите първи въпрос касае посочените по-горе изводи на въззивния съд, изведени от нормите на германското право, които имат значение за правилността на въззивното решение, която не подлежи на контрол в настоящия стадий на касационното производство.

По този начин формулиран въпросът се явява ирелевантен по отношение на исковете за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на майката на ищците. С решението си въззивният съд не е отрекъл материалноправната легитимация на ищците да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка, а е отхвърлил исковете им за разликата над определен размер, до който е прието, че те имат право на обезщетение според формираната практика на съдилищата във ФРГ.

Настоящият състав на касационния съд намира, че и по отношение на втория правен въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът дали нормата на чл.52 ЗЗД е императивна, или е диспозитивна, не е свързан с решаващите изводи на въззивния съд, които са обусловили волята за отхвърляне до пълните предявени размери на исковете за неимуществени вреди от смъртта на майката на ищците. Във въззивното решение не е отречен императивният характер на нормата на чл.52 ЗЗД, а е прието, че тя не е особено повелителна по смисъла на чл.16 от Регламент № 864/2007 ( Рим II). Именно формираният извод, че нормата на чл.52 ЗЗД не е особено повелителна по смисъла на чл.16 от Регламент № 864/2007 ( Рим II), поради което не следва да се прилага, има качеството на решаващ за изхода на делото. Поставеният от касаторите втори въпрос не отговаря на изискването да е обуславящ за изхода на конкретното дело, поради което касационният съд намира, че не се установява наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е осъществена и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1, т.3 ГПК, доколкото касаторите не се позовават на съдебна практика, която не е актуална поради промяна на законодателството или на обществените условия, нито се позовавават на липсата на съдебна практика или на необходимост от тълкуване на конкретната норма поради нейната непълнота, неяснота или противоречие /т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г., тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС/.

При формиране на извода за неприлагане на нормата на чл.52 ЗЗД, защото нормата не е особено повелителна, въззивният съд се е съобразил със задължителното на основание чл. 633 ГПК решение от 05.09.2024 г. на Съда на ЕС по дело С - 86/23 г., постановено по отправено от ВКС на Република България преюдициално запитване за тълкуване на член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент "Рим II"). В решението е прието, че член 16 трябва да се тълкува ограничително, както и че националната юрисдикция не може да използва дерогацията по член 16 от Регламента, ако целта за защита на разглеждания интерес, преследвана със съответната разпоредба от правото на сезирания съд, може да бъде постигната и чрез прилагане на правото, определено съгласно стълкновителните норми на този регламент. Подчертано е, че юрисдикциите на държавите членки могат да прибягват до особените повелителни норми само при изключителни обстоятелства, когато "съображения от обществен интерес" оправдават това.

Въззивният съд се е позовал на определението на понятието "особена повелителна норма" и е приел, че нормата на чл.52 ЗЗД не е такава, защото не е насочена към защитата на обществени интереси от особено значение като свързаните с политическата, социалната или икономическата организация на държавата членка - Република България, както и че правното положение не е достатъчно тясно свързано с Република България.

Друга би била хипотезата на поставен въпрос дали нормата на чл.52 ЗЗД е особено повелителна по смисъла на чл.16 от Регламент № 864/2007 (Рим II), тъй като изводът на въззивния съд, че нормата няма такъв характер, се явява решаващ за изхода на делото. Поставеният от касаторите въпрос по чл.280 ал.1, т.3 ГПК не се обосновава от тях с необходимост от тълкуване на нормата на чл.52 ЗЗД, извършване на подробен анализ на нейния текст, общата структура, целите и обществените условия, съществували при на нейното приемане, с цел да се разкрие, че нормата е особена повелителна и като такава да е насочена към защитата на обществени интереси от особено значение като свързаните с политическата, социалната или икономическата организация на Република България.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Поради изхода на делото основателно се явява искането на ответника за присъждане на разноски, защото е представено преводно нареждане от 29.09.2025 г. за сторени реално от него разходи за адвокатско възнаграждение. С отговора на касационната жалба се претендират от ответника разноски в размер на 10 430 лв., поради което толкова следва да му се присъдят.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС