Определение № 2002 от 05.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 747/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 77 515/17.11.2022 година, подадена от „Булсатком“ ЕООД [населено място], срещу част от въззивно решение № 2596/30.09.2022 година на Софийски градски съд, възз., ІV-А, постановено по гр. д. № 11 836/2021 година. С касационната жалба въззивното решение на Софийски градски съд се обжалва в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 20 109 075/29.04.2021 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 65-ти състав, постановено по гр. д. № 24 336/2020 година, „Булсатком“ ЕООД [населено място] е осъдено да заплати на К. Т. С. сумата от 72 441.60 лева, представляваща неизплатено възнаграждение, дължимо на основание т. 9 от допълнително споразумение № 1035/30.04.2015 година към трудов договор № 095/30.11.2005 година, заедно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда–15.06.2020 година, до окончателното ѝ изплащане. В подадената от „Булсатком“ ЕООД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от К. Т. С. срещу дружеството иск за заплащане на сумата от 72 441.60 лева, представляваща неизплатено възнаграждение, дължимо на основание т. 9 от допълнително споразумение № 1035/30.04.2015 година към трудов договор № 095/30.11.2005 година, заедно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда–15.06.2020 година, до окончателното ѝ изплащане да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба „К. Т. С. е подал отговор с вх. № 15 497/17.02.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 2596/30.09.2022 година на Софийски градски съд, възз., ІV-А, постановено по гр. д. № 11 836/2021 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната с нея част. „Булсатком“ ЕООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 17.10.2022 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 77 515/17.11.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е посочил, че по делото било безспорно наличието на трудово правоотношение, което било прекратено на основание чл. 326, ал. 1 от КТ с предизвестие от С. до работодателя, както и че при прекратяване на трудовото правоотношение размерът на основното брутно трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 5600.00 лева и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 7.8 %, което се признавало от „Булсатком“ ЕООД [населено място] с представеното допълнително споразумение от 01.02.2019 година.. Посочените обстоятелства се установяват и от приетите по делото писмени доказателства – трудов договор № 095/30.11.2005 година, допълнителни споразумения към посочения трудов договор с № 36/01.01.2006одина., № 34/03.01.2007 година, 398/01.03.2007 година, № 577/29.08.2008 година, № 520/05.01.2009 година, № 1035/30.04.2015 година, № 1003/01.02.2019 година, длъжностна характеристика, предизвестие за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, връчено на 24.01.2020 година, заповед за прекратяване на трудовото правоотношение № 44/21.02.2020 година, връчена на 21.02.2020 година на К. Т. С., считано от 24.02.2020 година. От допълнително споразумение № 1035/30.04.2015 година към трудов договор № 095/30.11.2005 година се установявало, че страните били постигнали уговорка, че при прекратяване на трудовия договор за С. възниквало право да получи обезщетение от работодателя в размер на 12 месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение било дължимо на ищеца в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора. Единствения спорен по делото въпрос бил дали С. имал право на това обезщетение в случаите, когато трудовото правоотношение било прекратено на основание чл. 326, ал. 1 от КТ с писмено предизвестие от работника до работодателя. В тази връзка следвало да се има предвид практиката на ВКС по идентични казуси, според която отделните уговорки трябвало да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността-какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкувал договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразявал действителната обща воля на страните и следвало да тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. При тълкуването на неясни клаузи следвало да се има предвид и да се изследват обстоятелствата, при които бил сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водели до цялостно изясняване на действителната воля на страните. Съгласно установената практика, договорната свобода била принцип на гражданското право, тя била ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. В трудовото право договорната свобода била ограничена допълнително чрез въведената с разпоредбата на чл. 66, ал. 2 от КТ забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Тази забрана обаче не изключвала възможността страните по трудовия договор да уговарят условия, които са по-благоприятни за работника от установените със закона или с колективен трудов договор. Веднъж изменили договора помежду си, поемайки нови права и задължения, страните били обвързани от постигнатото съгласие със силата на закон (по аргумент от чл. 20а ЗЗД). За да се погасят допълнително поетите права и задължения било необходимо ново съгласие или настъпване на друг предвиден в закона погасителен способ, каквито твърдения по делото не били релевирани. Затова към момента на прекратяване на правоотношението поетите с допълнителното споразумение от 30.04.2015 година-т. 9 от същото, задължения от работодателя и права на работника били част от съдържанието на трудовото правоотношение между тях. Частичната нищожност предполагала наличие на порок в самостоятелна част от волеизявлението, при което останалата част от него можела да породи правно действие. Частичната нищожност не предполагала една и съща уговорка да може да се дефинира като нищожна или действителна според това, какви факти допълнително са настъпили в отношенията между страните. Частично недействителна била не цялата уговорка по т. 9 от допълнителното споразумение от 30.04.2015 година, а само тази нейна част, в която обезщетението се уговаряло като дължимо „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“. Поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя можело да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката, която противоречала на добрите нрави в хипотезите на прекратяване поради виновно поведение на работника. По този начин задължението оставало, като работодателят бил длъжен да го заплати винаги, когато работникът бил добросъвестен. Добросъвестността била факт, който се преценявал във всеки конкретен случай. Работникът бил недобросъвестен, когато правоотношението било прекратено поради негово виновно поведение, например с дисциплинарно уволнение. Такъв би бил и случаят, когато работникът бил подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като бил постигнал благоприятна за него договореност се възползвал от това и в къс срок едностранно прекратял правоотношението. В случая такива обстоятелства нито се твърдели, нито се установявали от формираната по делото доказателствена съвкупност. К. Т. С. не бил недобросъвестен само поради това, че бил прекратил трудовия договор с едностранно волеизявление без виновно поведение на работодателя. Това му действие било правомерно, защото е било в съответствие с гарантираното от КРБ право на труд и предвидената в нея забрана за принудителен труд. Никой работник не можело да бъде заставен да престира труд на определен работодател, ако той не желаел това и при такова нежелание прекратяването на правоотношението едностранно от негова страна било по правило правомерно юридическо действие. Възможно било с това право да се злоупотреби, но в конкретния случай нямало твърдения за такава злоупотреба и едностранното прекратяване на правоотношението от работника не обосновавало право на работодателя да откаже плащане на уговореното обезщетение. Съдебната практика, на която първоинстанционният съд се бил позовал, за да обоснове обратното, била преодоляна от последваща практика на ВКС. В случая уговорката в т. 9 от допълнителното споразумение от 30.04.2015 година била валидна (с изключение на частта, в която възникването на задължението не било ограничено от основанието за прекратяване на трудовия договор) и не можело да бъде тълкувана в различен от ясно изразения в нея смисъл: работодателят поемал задължение, а работникът придобивал право да получи 12 дължими месечни възнаграждения при прекратяване на трудовия договор без оглед останалите обезщетения, които работодателят дължал. Постигнатата договореност не била неясна, нито абсолютно нищожна. С постигнатото съгласие страните били уредили по-благоприятни последици за работника при прекратяване на правоотношението в сравнение със законоустановените и такава договорка била допустима от закона. Тя обвързвала валидно страните. Не се спорело, че поетото от работодателя задължение не било изпълнено. Основният аргумент на „Булсатком“ ЕООД [населено място] бил, че процесната клауза, на която С. основава претенцията си, била недействителна. Тази недействителност обаче не била абсолютна. Посочената уговорка била валидна с изключение само на частта, в която възникването на задължението не било ограничено от основанието за прекратяване на трудовия договор. Посоченото обуславяло извод, че исковата претенция била установена по своето основание. Размерът на същата следвало да се определи от въззивния съд по реда на 162 от ГПК. От представеното от самото „Булсатком“ ЕООД [населено място] допълнително споразумение № 1003/01.02.2019 година към основния трудов договор се установявало, че основното месечно трудово възнаграждение на С. било в размер на 5600.00 лева, а допълнителното такова за трудов стаж и придобит професионален опит било в размер на 7.8 % или 436.80 лева месечно. При това положение на основание чл. 162 от ГПК въззивният съд определял размер на обезщетението от 72 441.60 лева. Предвид това въззивната жалба се явява отчасти основателна, съответно първоинстанционното решение следвало да се отмени в частта му, с която исковата претенция била отхвърлена за сумата от 72 441.60 лева, съответно да бъде потвърдено в частта, с която исковата претенция била отхвърлена за разликата над сумата от 72 441.60 лева до пълния предявен размер от 72 484.80 лева. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Булсатком“ ЕООД [населено място] е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по материално правните въпроси за това какви са критериите, за да се приеме, че обезщетението по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ) следва да се приеме за прекомерно и като такова да се прогласи за нищожно поради накърняване на добрите нрави, съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД?; за това нищожно ли е обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ), което се равнява на 12 месечни заплати (равностойни на повече от 100 месечни минимални работни заплати за страната) на служителя към момента на уговарянето като прекомерно и съответно нищожно поради накърняване на добрите нрави, съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД?; за това приложима ли е разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД към допълнително уговорено между страните обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ)?; за това длъжен ли е съдът служебно да следи за валидността на клаузата за обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ) с оглед съответствието й с добрите нрави?; за това противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно което работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът/служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението, чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване?. Освен това са формулирани и втора група въпроси за това действителна ли е уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно което работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът/служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението, чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване на правоотношението и без в трудовия договор да е изрично посочено, че уговореното обезщетение се дължи и при прекратяване на трудовия договор по силата на чл. 326, ал. 1 от КТ?; за това има ли значение поведението на работодателя за заплащане на обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ)-дължи ли работодателят обезщетение, ако е бил добросъвестна страна?. Като отделни въпроси в изложението на „Булсатком“ ЕООД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са поставени тези за това следва ли да се тълкува, че страните са отменили уговорка по допълнително споразумение, в случаите при които в последващо допълнително споразумение наименованието на клаузата съществува, без да е посочено съдържание, както и изрично препращане към клаузите на предходното споразумение? и за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви по отношение на доказателствата, които не приема?. Последният въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване, доколкото по отношение на страните в производството не е имало спор относно събраните по делото доказателства, което да налага съдът да приема едни, а да не приема други. Спорът между страните е бил да съществуването, валидността и тълкуването на уговорката по т. 9 от допълнителното споразумение от 30.04.2015 година, по който въззивният съд се е произнесъл обсъждайки твърденията, възраженията и доводите на страните в тази насока. Във връзка с това е обсъден и въпроса за съществуването на уговорката, ако същата не е възпроизведена в последващо допълнително споразумение. Отговорът на този въпрос се съдържа в решение № 44/11.03.2022 година, постановено по гр. д. № 2721/2021 година, по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в което е посочено, че извод за отмяна на уговорката в този случай би бил погрешен. Той е предпоставен от неправилното разбиране, че след като с допълнително споразумение страните са изменили съдържанието на правоотношението, при всяко следващо допълнително споразумение те трябва да преутвърждават съгласието си. Вярно е обратното-веднъж изменили договора помежду си, поемайки нови права/задължения, страните са обвързани от постигнатото съгласие със силата на закон (чл.20а ЗЗД). За да се погасят допълнително поетите права/задължения е необходимо ново съгласие или настъпване на друг предвиден в закона погасителен способ. При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийски градски съд се е съобразил с посочената практика на ВКС, като е възпроизвел и част от нея в мотивите на решението си. Поради това последните два въпроса от изложението на „Булсатком“ ЕООД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не обуславят допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Втората група от поставените в изложението на „Булсатком“ ЕООД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси са намерили отговор освен в посоченото по-горе решение на ВКС, така и в решение № 28/28.03.2022 година, постановено по гр. д. № 2376/2021 година, решение № 56/04.04.3022 година, постановено по гр. д. № 2700/2021 година, решение № 75/23.06.2022 година, постановено по гр. д. № 2712/20221 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 30/24.06.2022 година, постановено по гр. д. № 1883/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В същите е прието, че такава уговорка, като тази по т. 9 от допълнителното споразумение от 30.04.2015 година, е действителна и работодателят дължи обезщетение и в случаите когато работникът или служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението, чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване на правоотношението и без в трудовия договор да е изрично посочено, че уговореното обезщетение се дължи и при прекратяване на трудовия договор по силата на чл. 326, ал. 1 от КТ, като доколкото от значение за възникване на задължението е само прекратяването на правоотношението, то поведението на работодателя-дали той е добросъвестен или не е без значение. Обжалваното решение на Софийски градски съд възпроизвежда тази практика, като се съобразява с нея, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по тази група въпроси. Отговорът на първата група въпроси се съдържа в решение № 28/28.03.2022 година, постановено по гр. д. № 2376/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., с което е даван отговор на въпроса противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника или служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът или служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението, чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, като е прието, че такова противоречие не е налице. Въззивният съд е съобразил установената практика, че следва служебно да следи за действителността на договорните клаузи, като тази негова преценка е намерила израз в мотивите на решението му и е съобразена с практиката по цитираните по-горе решения на ВКС. При това е съобразено и това, че доколкото обезщетението по уговорката по т. 9 от допълнителното споразумение от 30.04.2015 година не се дължи за неизпълнение на задължения от страна на работодателя тя няма характера на неустойка по чл. 92 от ЗЗД, поради което не може да бъде намалявано поради прекомерност. То евентуално може да бъде нищожно поради нарушение на добрите нрави, но в тази насока е налице практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Булсатком“ ЕООД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените от „Булсатком“ ЕООД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2596/30.09.2022 година на Софийски градски съд, възз., ІV-А, постановено по гр. д. № 11 836/2021 година, по подадената срещу него от „Булсатком“ ЕООД [населено място], касационна жалба с вх. № 77 515/17.11.2022 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на спора „Булсатком“ ЕООД [населено място] ще трябва да заплати на „К. Т. С. сумата от 6445.00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение