Определение № 954 от 03.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2225/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Застрахователна компания Уника“ АД срещу решение № 615 от 28.04.2022г. по гр.д. № 3457/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 263882 от 14.06.2021г. по гр.д. № 147/2019г. по описа на Софийски градски съд, І - 20 състав, с което е осъден да заплати на всеки от ищците Е. С. С., А. А. С. и С. А. С. по 100 000 лв. – обезщетение за търпени от тях неимуществени вреди от смъртта на А. Й. С., настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие на 22.06.2016г. в Република Гърция, ведно със законната лихва върху главниците считано от 22.06.2016г. до окончателното им изплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Сочи, че въззивният съд не е отчел поведението на водача А., по причина на което е настъпило процесното ПТП, доколкото макар последното да е квалифицирано като спасителна маневра е противоправно, извършено е в отклонение от разписаните в чл. 20 ЗДвП правила за поведение на водач на МПС, и ако не бе осъществено, ПТП и процесните вреди не биха настъпили. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, въведен с нормата на чл. 52 ЗЗД, и е постановил съдебния си акт в нарушение на ППВС № 4/1968г., като при липсата на събрани убедителни доказателства за търпените вреди е присъдил завишено обезщетение, несъответно на даденото тълкуване на понятието „справедливост“. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) да бъдат отхвърлени като неоснователни.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли водач на МПС да носи отговорност за реализирано пътно-транспортно произшествие, когато поради субективни причини не е възприел възникналата опасност?

2. Може ли водач на МПС да бъде „принуден“ да извърши спасителна маневра от друг водач и имат ли значение неговите действия щом спасителната маневра се явява причина за настъпване на произшествието?

3. При извършване на спасителна маневра, която е установена като неправомерна и единствено довела до настъпване на крайния резултат – сблъсък между две превозни средства, имат ли значение действията на другия участник в инцидента?

Поддържа, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката по т. 6 от ТР № 28 от 28.11.1984г. по н.д. 10/1984г. на ОС на ВС, решение № 234 от 07.07.2015г. по н.д. 665/2015г. по описа на ВКС, НК, II НО, решение № 54 от 22.06.2015г. по н.д. 1925/2014г. по описа на ВКС, НК, III НО, решение № 83 от 19.06.2018г. по н.д. 276/2018г. по описа на ВКС, НК, III НО, и решение № 505 от 25.11.2008г. по н.д. 348/2008г. по описа на ВКС, НК, III НО, с което обосновава допускане до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

4. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства?

Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с практиката по решение № 60081 от 18.06.2021г. по т.д. 1037/2020г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 24 от 28.01.2010г. по т.д. 4744/2008г. по описа на ВКС, ГК, I ГО.

5. Дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди, които не са пряка и непосредствена последица от деянието?

Поддържа, че последният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по ТР № 88 от 12.09.1962г. на ОСГК на ВКС.

6. Прекъсва ли се причинно-следствената връзка при преустановяване на неправомерното поведение на водач на МПС?

7. Налице ли е независимо съизвършителство, когато и двамата водачи извършват нарушение на ЗДвП, но действията само на един от тях водят до реализиране на ПТП?

Сочи, че даването на отговор на въпроси 6 и 7 е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с което обосновава допускане на решението до касация по тези въпроси при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Прави искане за допускане до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

Ответниците по касация, Е. С. С., А. А. С. и С. А. С., поддържат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорват касационната жалба като неоснователна. Излагат доводи за правилност на въззивното решение. Претендират присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран със субективно съединени искове за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 226, ал.1 от КЗ(отм.), във връзка с § 22 от ПЗР на КЗ в сила от 01.01.2016г. Посочил е, че отговорността на застрахователя е функционално обусловена и по правило тъждествена по обем с отговорността на делинквента. Подчертал е, че от установената по делото фактическа обстановка се установява настъпване на процесното ПТП и вреди по вина на застрахования в ответното дружество водач на л.а. „Шкода Ф.“ с рег. [рег.номер на МПС]. Изложил е, че както от показанията на двамата свидетели, така и от заключението по неоспорената експертиза и от разпита на вещото лице А. в открито съдебно заседание на 10.05.2021г. се установява, че първопричината за създаване на опасността за движението, са действията на водача на л.а. „Шкода Ф.“ с рег. [рег.номер на МПС], който в нарушение на забраната на чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП на пътно платно с двупосочно движение е навлязъл в лентата за насрещно движение. Посочил е, че това навлизане се установява с показанията на свидетелите очевидци, като свидетелят Матусидис дава показания, че лично е възприел навлизането на лек автомобил „Шкода“ /сочещ я като бялата кола/ в насрещната лента за движение, в която в този момент се движел свидетелят, а след него и лек автомобил „Фолксваген“. Свидетелят възприел белия автомобил и когато последният бил изцяло в неговата лента за движение, отбил управлявания от него автомобил в аварийната лента и по този начин избегнал челен удар. За разлика от него, движещият се след него водач на л.а. „Фолксваген Голф“ с рег. [рег.номер на МПС], не реагирал професионално и вместо да извърши същата маневра - отклонение на автомобила в дясно, е предприел навлизане в насрещната лента за движение, където са се сблъскали двете превозни средства. Въззивният съд е подчертал, че навлизането на лекия автомобил „Шкода Ф.“ в лентата за насрещно движение е първопричината, създала опасност за движението, и в пряка причинна връзка с него са последвалите действия на водача на лек автомобил „Фолксваген“, които не биха били предприети, ако водачът на лек автомобил „Шкода“ не бе навлязъл в лентата за насрещно движещите се автомобили. По тези съображения и като е подчертал, че възприема извода на вещите лица по приетата комплексна експертиза, е посочил, че неправомерното поведение на водача на застрахования при ответника автомобил „Шкода Ф.“ е причината за настъпване на процесното ПТП. Позовал се е на извода на първоинстанционния съд, че съобразно константната съдебна практика по приложението на чл. 53 ЗЗД при съпричиняване на увреждането от няколко делинквенти, застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с един от тях, отговаря спрямо увреденото лице за пълния размер на вредите до размера на застрахователната сума, а не съобразно приноса за увреждането на застрахования при него делинквент. Приел е, че в пряка причинна връзка от това пътно произшествие е настъпила смъртта на пътуващия в л.а. „Шкода Ф.“ с рег. [рег.номер на МПС], А. Й. С., причина за която е получената съчетана травма с несъвместими с живота увреждания на жизнено важни органи - разкъсване на сърце, аорта и черен дроб.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е посочил, че се ръководи от принципите на справедливостта и от своето вътрешно убеждение. Допълнил е, че неимуществените вреди, макар да имат стойностен еквивалент, са в сферата на субективните преживявания на пострадалия, затова за тяхното определяне имат значение различни обстоятелства. Посочил е, че при определяне на дължимото обезщетение съдът изхожда и от икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и общественото възприемане на критерия за „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата във връзка с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“. Отчел е, че при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди при причиняване на смърт от значение са: възрастта на починалия; общественото му положение; отношенията между пострадалия и претендиращия обезщетението; обстоятелствата, при които е настъпил вредоносния резултат и други обстоятелства с оглед на конкретния случай. Възприел е за справедлив определения от първоинстанционния съд размер от 130 000 лв., като е посочил, че същият удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, преценени към датата на увредата, както и на съдебната практика по аналогични случаи. Изложил е, че ищецът Е. С. С. към деня на смъртта на своя съпруг е била на 52 години, а съпругът ѝ на 58. Приел е, че от събраните гласни доказателства се установява, че двамата изградили сплотено семейство и били в брак повече от 30 години; отношенията им били основани на обич и взаимно уважение, хармонични; до смъртта съпругът ѝ винаги я е подкрепял във всяко отношение; имали активен живот; помагали си; никога не са се разделяли; живеели при родителите на А. и се грижели и за тях; отгледали и възпитали заедно децата си; осигурили им добро образование - към деня на смъртта дъщерята С. С. била приета студентка дентална медицина, а дъщерята А. С. - докторант в СУ „Св. Кл. Охридски“. Съдът е подчертал, че починалият С. е бил човек с добро обществено положение, образован човек, човек на науката. Възприел е, че от събраните гласни доказателства се установява, че Е. С. е преживяла тежко ненавременната и неочаквана смърт на своя съпруг, което се отразило на психичното и здравословното ѝ състояние - затворила се в себе си; не можела да спи; вдигала кръвно; били ѝ изписани антидепресанти. По отношение на ищеца А. С. съдът е отчел, че към датата на процесното ПТП и деня на смъртта на своя баща е била в напреднала бременност. Подчертал е, че и двете дъщери – ищците А. С. и С. С., загубили моралната и финансова подкрепа, която получавали от своя баща, който бил любящ; винаги прекарвал много време заедно със семейството; обгрижвал ги; забавлявал се с тях; много пътували; осигурявал финансите за тяхното образование. При тези установени по делото факти относно действително претърпените болки и страдания от ищците, въззивният съд е счел определените от първоинстанционния съд обезщетения за съответни на принципа за справедливост и потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора първи, втори и трети въпроси не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са обусловили правната воля на въззивния съд. Въззивният съд не е приемал, че някой от участвалите в процесното ПТП водачи поради субективни причини не е възприел възникналата опасност, нито че действията на водача, опитал се да избегне възникналата реална опасност от челен удар, определени от касатора като „спасителна маневра“, са единствената причина за настъпване на процесното ПТП. Напротив, въззивният съд ясно е посочил, че процесното ПТП е предизвикано от застрахования при ответника водач, който в нарушение на правилата за движение по пътищата е навлязъл в насрещната лента за движение и е създал опасност, която насрещно движещият се автомобил се е опитал да избегне, като е извършил маневра – завой в ляво, възприета от съда като непрофесионална, но не и като явяваща се единствена причина за настъпилото ПТП. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния механизъм на настъпилото пътно – транспортно произшествие, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството, поради което и несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Касаторът не обосновава и поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото сочената от него съдебна практика, в противоречие на която според него се е произнесъл въззивният съд, не покрива понятието практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съобразно даденото задължително тълкуване с т. 2 на ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по формулирания от касатора четвърти въпрос. Въпросът е обуславящ за изхода на спора, но по него касаторът не обоснова наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касатора. Възприето е, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса.

Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства досежно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника, обсъдил е всички събрани към тези релевантни факти доказателства, както и е изложил конкретни и ясни мотиви защо приема сезиралите го искове за основателни за пълния им предявен размер. В този смисъл въззивният съд е изпълнил задължението си да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и е обсъдил събраните по делото доказателства, а несъгласието на касатора с формираните от съда изводи не е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения процесуален въпрос.

Касационен контрол не следва да бъде допуснат и по поставения от касатора пети въпрос: „Дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди, които не са пряка и непосредствена последица от деянието?“ Въпросът не съответства на решаващата дейност на въззивния съд и в този смисъл не покрива общия критерий за допускане до касация – да е обусловил изводите на съда. Въззивният съд е приел, че търпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на техния съответно съпруг и баща се намират в пряка причинна връзка с процесното ПТП, като този фактически извод не се оспорва от ответника.

Поставените от касатора шести и седми въпроси също не удовлетворяват общия селективен критерий – да са обусловили изводите на въззивния съд. САС в мотивите на решението си не е обсъждал или приемал, че е налице преустановяване на неправомерното поведение на застрахования при ответника водач, нито че е налице прекъсване на причинно – следствената връзка или хипотеза на „независимо съизвършителство“. Напротив, въззивният съд е счел, че причина за процесното ПТП е поведението на застрахования при ответника водач, който с неправомерните си действия по навлизане в лентата за насрещно движение е създал опасната пътна ситуация, която опасност не е избегната и от двамата водачи, и в резултат на която е настъпил челният удар.

Несъгласието на касатора с констатациите и изводите на съда по тези въпроси по своята същност е оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт – основание за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, но не представлява основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Касаторът не е обосновал приложеното поле и на сочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по начина, разяснен с ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът дори не е аргументирал искането си.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски имат ответниците. Представляващият ги адвокат е направил искане да му бъде присъдено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА. Съдът определя дължимото му се възнаграждение в размер на сумата 3 530 лв. по всеки от субективно съединените искове или общо сумата 10 590 лв., която насрещната страна „Застрахователна компания Уника“ АД следва да бъде осъдена да му заплати.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение