Определение № 3211 от 24.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 824/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Л. Ч., ЕГН [ЕГН], и Т. Ч., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника им по делото адв. С. Н., против Решение №1239 от 07.11.2023г. по в. гр. д. №349/2023г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено Решение №263467 от 13.12.2022г., постановено по гр.д. №7447/2020г. по описа на Софийския градски съд, с което са били отхвърлени предявените от Е. Л. Ч., ЕГН [ЕГН], и Т. Ч., ЕГН [ЕГН], срещу ЧСИ Г. С. Д., ЕГН [ЕГН], рег. №781 на КЧСИ, с район на действие- СГС, искове за осъждане на ответника да заплати следните суми, представляващи обезщетение за причинени вреди в резултат на незаконосъобразно принудително изпълнение по изпълнително дело №20147810400196, както следва: солидарно на ищците сумите от 7 222 лв.- преведена на взискателя „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД от платената от купувача по публичната продан цена за погасяване на задължението на ищците по изпълнително дело №20147810400196; 921,30 лв.- удържана от ответника от платената от купувача по публичната продан цена за такси по изпълнителното дело; 80 000 лв.- обезщетение за лишаването на ищците от ползването на жилищната сграда и поземления имот в [населено място] за периода от 22.05.2015г. /датата на влизане в сила на постановлението за възлагане/ до 22.07.2020г. /датата на подаване на исковата молба/; 30000 лв., предявени като частичен иск от 200000 лв.- обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода от 22.02.2016г. /датата на узнаване за продажбата/ до 22.07.2020г. /датата на подаване на исковата молба/; на ищцата Е. Л. Ч.- сумата от 18 860,73 лв.- внесена по сметка на ЧСИ С. Я. сума от платената от купувача по публичната продан цена в изпълнение на наложен запор по изп.д.№20128440402852; на ищеца Т. Ч.- сумата от 6020,20 лв.- внесена по сметка на ЧСИ М. П. сума от платената от купувача по публичната продан цена в изпълнение на наложен запор по изпълнително дело № 20138510402553. В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение- касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и уважаване на предявените искове. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторите се позовават на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея ЧСИ Г. С. Д., ЕГН [ЕГН], рег. №781 на КЧСИ, с район на действие- СГС, чрез пълномощника му по делото адв. А. Д., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното въззивно решение, за да потвърди решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените от касаторите против ЧСИ Г. Д. искове с правно основание чл.74, ал.1 от ЗЧСИ, въззивният съд е приел, че въз основа на изпълнителен лист, издаден по заповед за незабавно изпълнение от 20.01.2014г. по гр.д.№ 778/2014 г. по описа на СРС, по искане на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД срещу ищците е било образувано изпълнително дело №20147810400196 по описа на ответника ЧСИ Г. Д.. Поканите за доброволно изпълнение, с приложени към тях преписи от заповедта за незабавно изпълнение, са им били връчени по реда на чл.47 от ГПК чрез залепване на уведомление, тъй като не са били открити на регистрирания от тях адрес. С писмо от 21.07.2014г. съдебният изпълнител е поискал от АК- София да посочи особен представител на длъжниците, като за такъв е била определена адвокат А. Н.- М., на която съдебният изпълнител е извършил връчване на поканите за доброволно изпълнение, както и всички следващи съобщения и уведомления до длъжниците. В молбата по чл. 426,ал.1 от ГПК за образуване на изпълнителното дело взискателят възложил на ЧСИ да направи проучване на имуществото на длъжниците и да пристъпи към изпълнение върху установеното им имущество чрез налагане на запори и възбрани. С писмо от 15.07.2014 г. до Агенцията по вписванията съдебният изпълнител наложил възбрани върху два имота на длъжника Е. Ч. - УПИ X.-603 и X.- 603 в кв.70 по плана на [населено място] с площи от 420 кв.м. и 471 кв.м., а с молба от 17.07.2014г. взискателят заявил искане изпълнението да се насочи върху възбранените имоти. След извършен опис същите били изнесени на публична продан, насрочена в периода 12.12. 2014г.- 12.01.2015г., която обаче не била довършена, тъй като на 05.01.2015г. взискателят подал молба за спирането й, която съдебният изпълнител уважил. На 25.02.2015г. след събрани от съдебния изпълнител допълнителни данни за застрояването на имотите бил извършен нов опис на същите, при който двата УПИ били описани съобразно положението им по одобрената кадастрална карта, като един поземлен имот- с идентификатор № 02659.2194.603 с площ от 906 кв.м., с налично застрояване - къща на два етажа, незавършена в груб строеж. Съгласно изготвеното по изпълнителното дело заключение от 26.02.2015г. на назначеното от ЧСИ вещо лице застроеното съставлява „изградени в груб строеж приземен и два жилищни етажа до плоча таван на втория етаж- без покрив, дограма и инсталации“, като имотът, заедно с изпълненото незавършено строителство, е оценен на стойност 60 000 лв. Същият е изнесен на публична продан, проведена в периода от 20.03.2015г. до 20.04.2015г. при начална цена от 45 000 лв., като с влязло в сила на 22.05.2015г. постановление на съдебния изпълнител е възложен на определения купувач за цена от 95985 лв. От постъпилата от проданта на имота сума съдебният изпълнител наредил на взискателя за изплащане на вземанията му 7222 лв.; 921,30 лв. задържал за изплащане на дължимите към него такси по изпълнението за сметка на длъжниците; 6020,20 лв. превел в изпълнение на запор, наложен от ЧСИ М. П. по изпълнително дело № 20138510402553 за задължения на длъжника Т. Ч.; 18 860,73 лв. превел в изпълнение на запор, наложен от ЧСИ С. Я. изпълнително дело № 20128440402852 за задължения на длъжника Е. Ч.. След влизане в сила на постановлението за възлагане с определение от 02.06.2016г. по ч.гр.д.№4422/2016г. по описа на СГС, IV- Г въззивен състав, било прието на основание член 423,ал.1,т.2 от ГПК възражението на Е. Ч. и Т. Ч. срещу заповедта за незабавно изпълнение, като заповедта и изпълнителният лист в частта срещу тези длъжници са обезсилени на основание чл. 423, ал.3,изр.4 от ГПК. С Решение № 34 от 21.04.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 3066/2016 г., II г. о., в производство по член 303 от ГПК по молба на длъжниците Е. Ч. и Т. Ч. е отменено постановлението за възлагане на процесния недвижим имот в [населено място] на основание член 303, ал.1,т.6 от ГПК, тъй като за назначаването на особения представител на длъжниците в лицето на адвокат А. Н.- М. липсва акт на районния съд, постановен в предвиденото в чл. 430 от ГПК охранително производство. При така установените факти по делото по наведените от ищците доводи за незаконосъобразност на действията на съдебния изпълнител САС е приел, че след като длъжниците не са били намерени на регистрирания си постоянен и настоящ адрес, тъй като от три години не живеят на същия, съдебният изпълнител правилно е пристъпил към връчване на поканите за доброволно изпълнение с приложени към тях преписи от заповедта за незабавно изпълнение чрез залепване на уведомление и правилно е приел същите за връчени съгласно чл. 47,ал.5 от ГПК. Приел е, че ответникът е допуснал нарушение на правилото на чл. 430 от ГПК /в редакцията му към 2014г./, тъй като е назначил особен представител на длъжниците вместо районния съд по местоизпълнението, който съгласно разясненията в т.4 от ТР №2 от 26.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е компетентният за това орган, но допуснатото от него нарушение е формално, доколкото особеният представител е бил определен от САК, и не е увредило интересите на длъжниците. Посочил е, че ответникът не е насочил изпълнението върху процесните имоти на ищците при липса на направено от взискателя искане, тъй като такова е било налице. По възраженията на ищците за несъразмерност на предприетия изпълнителен способ с размера на задължението им съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 442а от ГПК, въвеждаща такова изискване, е била приета през 2017г. и не е действала в периода, в който са били извършвани изпълнителните действия, както и че по изпълнителното дело от длъжниците не са били правени такива възражения. Приел е, че посочените от ищците евентуални нарушения при първата публична продан на имотите, проведена от 12.12.2014г. до 12.01.2015г., са без правно значение, тъй като тя не е довършена. Посочил е, че при недовършена публична продан съдебният изпълнител е длъжен да извърши последователно изпълнителните действия по поискания от взискателя с молбата от дата 17.07.2014г. изпълнителен способ, а при необходимост от проверка на факти (налично застрояване), за които междувременно е събрана информация, съдебният изпълнител може да повтори описа. Според съда в случая той е установил правилно правното положение на застрояването, констатирано за пръв път с повторния опис от 25.02.2015г. По доводите на ищците за несеквестируемост на продадения имот съдът е приел, че съгласно приложеното по делото писмо от 28.01.2015г. от Столична община, район „Б.“ за строежа в УПИ X.-603 не е имало издадено удостоверение по чл. 181,ал.2 от ЗУТ, поради което към датата на описа /25.02.2015г./ сградата не е била изградена в груб строеж и не е била обособена като самостоятелен обект на право на собственост. Посочил е, че изпълненото незавършено строителство не е несеквестируемо по смисъла на чл. 444,т.7 от ГПК и е подлежало на остойностяване като такова, какъвто е бил подходът при изготвянето на оценката на назначеното от ЧСИ вещо лице. Изложил е съображения, че правилото на чл. 487, ал.1 от ГПК в частта относно срока за изготвяне на обявление за проданта не е императивно, като съдебният изпълнител може да изготви обявление за проданта и преди да изтече едноседмичният срок от описа. По така изложените съображения съдът е приел, че действията на ответника по продажбата на имота на ищците не са процесуално незаконосъобразни и не са ги увредили, а вредите, за които те претендират обезщетение с част от исковете, са настъпили реално в имуществената сфера на купувача от публичната продан. Задържаната от ЧСИ сума за таксите по изпълнението за сметка на длъжниците, както и изплатените от ЧСИ суми в полза на взискателя по изпълнителното дело и по сметките на съдебните изпълнители в изпълнение на наложените от тях запори за обезпечаване на принудителното събиране на притезанията на взискатели по други изпълнителни дела, е от платената от купувача цена на имота, но вещнопрехвърлителното действие на постановлението за възлагане е отпаднало с отмяната му от ВКС му по реда на чл. 303 и сл. от ГПК. Въз основа на така изложените мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по реда на чл.290 от ГПК по следните въпроси: 1.В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл.12, чл.236, ал.2 и чл.235, ал.2 от ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение? 2.За задължението на въззивния съд да изгради собствени изводи по съществото на спора, като даде отговор в мотивите на акта си на всички доводи и възражения на страните, а не да извършва оценка на изводите на първоинстанционния съд. Твърди, че в частта му, с която е приел, че с назначаването на особен представител съдебният изпълнител е извършил формално нарушение, тъй като особеният представител е определен от САК, а не от съдебния изпълнител, въззивното решение противоречи на т.4 от ТР №2 от 26.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди, че по въпроса за допустимите доказателствени средства за установяване на момента на изграждане на сградата в груб строеж, въззивното решение противоречи на Решение №22 от 04.06.2020г. на ВКС по гр.д.№3048/2019г., второ г.о. Иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение и поради вероятната му нищожност като постановено от незаконен съдебен състав, тъй като съдиите Д. Коледжикова и М. Я. не били определени в съответствие с принципа на случайния подбор. Иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение и поради очевидната му неправилност, тъй като счита, че насрочването на публичната продан от 20.03.2015г. до 20.04.2015г. било изцяло незаконосъобразно, тъй като ЧСИ Г. Д. действал без необходимото му възлагане от взискателя. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Неоснователно е искането на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради вероятната му нищожност като постановено от незаконен съдебен състав. Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 от Закона за съдебната власт разпределението на делата и преписките в органите на съдебната власт се извършва на принципа на случайния подбор. За приложението на посочената разпоредба В. е приел Единна методика, която регламентира реда за разпределение на съответното дело по електронен път и предвижда приложението на принципа за случаен подбор само по отношение на съдията-докладчик съобразно поредността на постъпването на делата по материя и видове и в рамките на съответното отделение. Определянето на останалите членове на тричленните съдебни състави (когато в закона е предвидено правораздаването по делата да се осъществява от такива) е функция по упражняване на организационно и административно ръководство в съответния орган на съдебна власт, която не е нормативно регулирана. Прилагат се различни практики, съобразно изработените вътрешни правила, приети от общото събрание на съдиите, или утвърдени от административния ръководител на съда. В този смисъл е трайната и непротиворечива практика на ВКС, съдържаща се в определения № 599 от 12.02.2024 г. по к. ч. гр. д. № 4441/2023 г. на III ГО, № 153 от 24.01.2024 г. по ч. т. д. № 141/2023 г. на II ТО, № 104 от 10.01.2024 г. по к. ч. гр. д. № 5282/2023 г. на II ГО, № 3347 от 2.11.2023 г. по ч. гр. д. № 4212/2023 г. на I ГО, № 2561 от 18.09.2023 г. по гр. д. № 3730/2022 г. на I ГО и др. В настоящия случай делото е разпределено на съдията- докладчик при спазване принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение, което е удостоверено в приложен по делото протокол от избор на съдия- докладчик, в който е посочен и съставът, в който заседава определения докладчик. Предвид горното обжалваното въззивно решение е постановено от законен състав, формиран в съответствие с правилата за разпределението на делата на принципа на случайния подбор, въведени с единната методика, утвърдена от В., и вътрешните правила, действащи в Софийския апелативен съд, и следователно не е вероятно нищожно. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Поставените от касаторите в изложението процесуалноправни въпроси, посочени по- горе под №1 и 2, свързани със задълженията на въззивната инстанция при постановяване на решението й по съществото на спора, са от значение за изхода на всяко производство, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче твърдения от касаторите допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като въпросите не са били разрешени от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, включително тази, цитирана в изложението. Съгласно същата в рамките на предмета на проверката по чл. 269 от ГПК въззивният съд в съответствие със задълженията си по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК е длъжен да разгледа всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда. В случая обжалваното въззивно решение съответства на посочените изисквания, тъй като въззивната инстанция е обсъдила всички относими доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства, и е изложила мотиви по същите, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика по въпроса. Изрично са били обсъдени доводите на касаторите, че публичната продан на имота им е била извършена без съответно искане на взискателя, както и при направено от него искане за спиране, като съдът е приел, че е било налице искане от взискателя за прилагане на този изпълнителен способ, както и че след спирането на първата продан, която е останала недовършена, съдебният изпълнител е бил длъжен да извърши следващите изпълнителни действия по поискания от взискателя изпълнителен способ. Обсъдени са били и останалите доводи на касаторите, изложени в исковата молба и въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, като въззивният съд е приел, че по делото не се установяват процесуално незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител, в резултат на които да са били причинени претендираните от ищците вреди. Несъгласието на касаторите с направените от въззивния съд изводи не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а правилността на същите не е предмет на проверка в настоящото производство, а може да бъде проверена само при разглеждане на касационната жалба в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на посочените в чл.280 от ГПК основания. Липсва твърдяното от касаторите противоречие между въззивното решение и т.4 от ТР №2 от 26.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която районният съд по местоизпълнението назначава особен представител на длъжника, ако при пристъпването към изпълнение той има регистриран постоянен и настоящ адрес, но не може да бъде намерен там, нито може да се намери лице, което е съгласно да получи съобщението и длъжникът не се е явил да го получи в указания двуседмичен срок. В случая въззивният съд е приел, че като е назначил сам особен представител на длъжниците вместо да поиска от съда да направи това, съдебният изпълнител е допуснал нарушение, поради което въззивното решение е в съответствие с приетото в т.4 от цитираното тълкувателно решение, поради което не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационното му обжалване. Оплакванията на касаторите по този пункт са всъщност срещу изводите на съда, че допуснатото нарушение е формално и от него не са произтекли претендираните от тях вреди. Тези оплаквания нямат връзка с въпроса, разрешен с тълкувателното решение, на което касаторите се позовават. Доколкото същите са такива срещу правилността на решението, то не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство. Не е налице и поддържаното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и по въпроса за допустимите доказателствени средства за установяване на момента на изграждане на сградата в груб строеж. По посочения въпрос е налице съдебна практика, обективирана в Решение № 22 от 4.06.2020 г. по гр. д. № 3048/2019 г. на ВКС, II г. о., съгласно която при действието на ЗУТ, установяването на състоянието „груб строеж“ на сграда може да се установи с всички доказателствени средства. В случая обжалваното решение не противоречи на посочената съдебна практика. За да приеме, че към момента на извършване на публичната продан сградата в имота на ищците не е била изградена до състояние „груб строеж“, въззивният съд се е позовал на отразеното в протокола за опис състояние на сградата и на установения по делото факт, че за строежа не е бил съставен протокол по чл. 181,ал.2 от ЗУТ. Въззивният съд не е отрекъл възможността състоянието „груб строеж“ на сградата да бъде установено и с други доказателства, но предвид липсата на такива, ангажирани от страните, е изградил изводите си само въз основа на наличните по делото доказателства, а именно- протокола за опис и данните от общинската администрация. Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. На адв. А. Д., която е оказала безплатна правна помощ при условията на чл.38, ал.1, т.3 от ЗА на ответника ЧСИ Г. Д., следва да бъде определено адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА за касационното производство в размер на 1000 лв. При определяне на размера на същото настоящият състав на ВКС съобрази, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено като се съобразят вида на спора, фактическата му и правна сложност, материалният интерес, вида и количеството на извършената работа. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,