Определение № 302 от 14.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 2128/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. И. К. чрез адв.С. А. срещу решение № 71/07.07.2020 г. по в.гр.д. № 149/2020г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 663/27.12.2019 г. по гр.д. № 15/2019 г. на Старозагорски окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на Гаранционен фонд на основание чл.288, ал.12 вр. ал.1, т.2, б. „а“ КЗ /отм./ сумата 61 160,88 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изплатено от Гаранционен фонд на И. С. И., в качеството му на трето увредено лице от ПТП, причинено виновно от П. И. К. на 18.11.2011 г. в [населено място], ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба – 15.02.2019 г. до окончателното изплащане, както и сумата 2 461,44 лв., представляваща разноски по делото. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация Гаранционен фонд в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел за установено, че с одобрено споразумение по нохд № 1220/2012 г. на СтРС обвиняемият П. К. е признат за виновен в това, че на 18.11.2011г. в гр.Ст.Загора при управление на лек автомобил „Хонда Сивик“, с рег. [рег.номер на МПС], е нарушил правилата за движение, причинявайки по непредпазливост средна телесна повреда на И. С. И., поради което му е наложено наказание „пробация“. П. К. е управлявал МПС без сключена застраховка „Гражданска отговорност“. С влязло в сила решение № 3061/07.05.2014 г. по гр.д. № 1239/2013 г. на СГС и решение по гр.д. № 3288/2014 г. на САС Гаранционен фонд е осъден да заплати на пострадалия И. И. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законна лихва и разноски. Решенията са постановени при участието на П. К., в качеството му на трето лице – помагач на страната на Гаранционен фонд. Пострадалият е образувал изп.дело № 83/2016 г. и изп.дело № 265/2015 г. на ЧСИ М.. Гаранционен фонд е заплатил в полза на И. И. общо сумата от 61 160,88 лв. С регресна покана П. К. е поканен от Гаранционен фонд да възстанови платената сума. Констатирана е липсата на плащане от страна на П. К.. При така установената фактическа обстановка ПАС е приел, че първоинстанционният съд, като не е спрял производството по делото, е постановил допустимо решение. Изложил е съображения, че молбата за отмяна на влязлото в сила решение на СГС и образуваното по нея гр.д. № 2929/2019 г. на ВКС нямат преюдициален характер. Изтъкнал е, че на основание чл.269 ГПК по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба. Приел е, че жалбата е бланкетна и не съдържа въпроси, на които да отговори. Поради това въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение като правилно. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следния правен въпрос: „Представлява ли образуваното производство по отмяна на влязло в сила съдебно решение по чл.303 ГПК пред ВКС основание за спиране на друго висящо съдебно производство по реда на чл.229, ал.1, т.4 ГПК?“. Позовава се на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поддържа още и наличие на предпоставките по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице наведеното основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Разбирането за недопустимост на въззивното решение произтича от несъгласието на касатора с решаващия извод на въззивния съд за липсата на основание за спиране на съдебното производство по реда на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Произнасянето на ПАС относно допустимостта на първоинстанционното решение е в съответствие с разрешенията в постоянната практика на ВКС, обективирана в определение № 88/20.02.2017 г. по ч.гр.д. № 3886/2016 г. на ВКС, IV г.о., определение № 14/30.12.2011 г. по ч.т.д. № 840/2011 г. на ВКС, II т.о., определение № 167/05.03.2013 г. по ч.гр.д. № 1335/213 г. на ВКС, III г.о., определение № 111/25.02.2016 г. по ч.т.д. № 228/2016 г. на ВКС, II т.о. и други. Последователно в практиката си ВКС приема, че спирането на съдебното производство по реда на чл.229, ал.1, т.4 ГПК е предвидено, когато между двете производства съществува преюдициалност. Такава е налице, когато спорът по обуславящото правоотношение ще бъде разрешен със сила на пресъдено нещо. Поради това спирането е възможно само когато спорът по преюдициалното правоотношение не е приключил с влязло в сила решение. Предвидената в чл.303 и сл. ГПК възможност за отмяна представлява извънреден способ за защита на страните срещу последиците от влязлото в сила съдебно решение. С подаването на молбата за отмяна по чл.303 ГПК не се възстановява висящността на исковото производство, по което е постановено решението, чиято отмяна се иска, нито отпадат последиците от влизането на същото в сила. С решението за отмяна съдът се произнася само по отношение на това дали съществува или не твърдяното от молителя основание за отмяна, но не и по отношение на съществуването или не на самото спорно право. Затова то не формира сила на пресъдено нещо по отношение на преюдициалното правоотношение, което е условие за прилагане на хипотезата за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Възможност за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК ще се създаде едва ако молбата за отмяна на решението по преюдициалното правоотношение бъде уважена, но това няма да е последица от решението за отмяна, а от възстановената висящност на обуславящото производство. Поради това наличието на производство за отмяна по чл.303 ГПК на влязлото в сила решение по преюдициалното правоотношение не е основание за спиране на съдебното производство по реда на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. С оглед на изложеното, не се установява вероятност въззивното решение да е недопустимо. Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Според чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение според настоящия съдебен състав на ВКС не разкрива никой от изброените по–горе пороци. Твърденията на касатора не отговарят на горепосочените критерии за „очевидна неправилност“. Същият свързва приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с довод за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения поради неуважаване на искането за спиране на съдебното производство на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК. По своята същност това са оплаквания за вероятна недопустимост на въззивното решение, преценката за която настоящият състав извърши по–горе. Във връзка със същите оплаквания в изложението е поставен и процесуалноправният въпрос, поради което последният не може да обоснове основанията по чл.280, ал.1 ГПК отделно от основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Както беше посочено, доводите на касатора не установяват вероятност въззивното решение да е недопустимо. Дори при липса на изрично позоваване на предпоставката по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация. Въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, поради което не е доказан допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Доколкото по въпроса е налице трайна и последователна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На ответника по касационната жалба не следва да бъдат присъждани разноски за настоящата инстанция, доколкото не е ангажирал доказателства за извършени такива. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение