Определение № 1880 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4453/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Север“ АД, чрез адв. Л. М. против решение № 3116/13.06.2023г., постановено по в.гр.д. № 5010/2022г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното решение е отменено Решение № 20004312 от 17.01.2022г. по гр.д. № 57480 по описа за 2019г. на Районен съд – София и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК по предявения от А. Й. И. с ЕГН [ЕГН] срещу „Електроразпределение Север“ АД, ЕИК 104518621 отрицателен установителен иск е прието за установено в отношенията между страните, че ищцата А. Й. И. не дължи на ответника „Електроразпределение Север“ АД сумата в размер на 5318.28 лв., представляваща начислена цена на преизчислено количество електрическа енергия по Констативен протокол № 1202868 в обект на потребление находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с кл. № [ЕГН] и аб. № [ЕГН], за която сума е издадена фактура № [ЕГН]/20.09.2019г. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за недопустимост на обжалваното решение като постановено по нередовна искова молба, евентуално за неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде обезсилено, евентуално предявената искова претенция да бъде отхвърлена. Касационният жалбоподател поддържа, че в исковата молба е посочено, че оспореното вземане е по фактура от 20.09.2019г. за периода 19.09.2017г. до 18.09.2018г., без посочен номер на фактурата или на констативния протокол. Начислената с фактурата от 20.09.2019г. сума в исковия размер е за различен от посочения в петитума период, а именно 11.04.2019г. – 20.06.2019г. Сочи, че несъответствието в периода касае не само календарните дати, но и продължителността му. Несъответствието между твърденията на ищеца и доказателствата по делото не е отстранено, а периодът на начисление е част от основанието на вземането. Поддържа също, че въззивният съд не е посочил конкретно кое точно облигационно правоотношение между страните приема за недоказано – за продажба, за присъединяване или за пренос и достъп, като не е определил правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, с което се е произнесъл в нарушение на съдопроизводствените правила. Не е съобразил на следващо място признанието на неизгодния за ищцата факт, че същата е потребител на електрическа енергия за процесния имот като е допуснал нарушение на чл. 175 вр. чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация А. Й. И., чрез процесуален представител адв. Р. Д. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е отправено искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: Исковата молба, инициирала производството пред СРС е била основана на фактически твърдения, че А. Й. И. е потребител на електрическа енергия в обект на потребление в [населено място],[жк], бл. № 126, вх. 2, ап. 145 и не дължи на ответника сумата от 5218.28 лв., начислена допълнително с фактура от 20.09.2019г., която ответникът претендира като дължима от нея. Отправено е искане за признаване несъществуването на паричното вземане на ответника в посочения размер. В отговор на исковата молба „Електроразпределение Север“ АД навел твърдение, че страните са обвързани от облигационно правоотношение по договор за пренос и достъп на електрическа енергия през електроразпределителните мрежи на дружеството, което като оператор на ЕРМ е извършил преизчисление на количеството електрическа енергия за обекта на потребление на основание чл. 56, ал. 1 от ПИКЕЕ и исковата сума е дължима от ищцата на това основание. В първо съдебно заседание ищцата, чрез процесуален представител заявила, че няма сключен договор с ответника за обекта на потребление, както и че от 80-те години на миналия век не е посещавала обекта в [населено място]. Постоянният й адрес съгласно официална справка за адресна регистрация от 13.12.2004г. е [населено място], [община]. По искане на ищцата съдът задължил ответника да представи по делото договор. В съдебно заседание представител на дружеството заявил, че за договора за достъп и пренос между оператор на разпределителната мрежа и краен клиент няма изискване за писмена форма за действителност. Заявил, че между страните не е наличен сключен писмен договор, който да представи по делото, което не изключва съществуването на твърдяната облигационната връзка. Други доказателства по съществуването на договор между страните не са събрани по делото. При тези твърдения и оспорвания, за да уважи предявения отрицателен установителен иск въззивният съд е приел за установени следните факти: при извършена през м. 06.2019г. проверка на СТИ, монтиран в обекта на потребление на ищцата на 10.04.2019г., служители на ответното дружество констатирали в съставен Констативен протокол № 1202868, че електромерът измерва с грешка в размер на „-90%“ от класа на точност. Извършена метрологична експертиза от БИМ, обективирана в Констативен протокол от 16.09.2019г. установила наличие на нерегламентирано въздействие в защитената вътрешност на ел. схема на СТИ – направен отвор под табелката на електромера и съединени помежду си резистори от платката с припой. Дадено е заключение, че електромерът не съответства на метрологичните характеристики и не отговаря на изискванията за точност при измерване на електрическа енергия, като измерва с грешка „-90%“ от класа си на точност. Въз основа на установеното е извършено преизчисление на сметката на ищцата за минало време в размер на исковата сума. Количеството ел. енергия определено в справката за корекция от 19.09.2019г. е доставимо в обекта съгласно установеното от заключението на СТЕ. Въз основа на установените факти, от правна страна въззивният съд приел, че съществуването на твърдяното от ответника облигационно правоотношение по доставка и пренос на електрическа енергия за процесния имот и заявения период е оспорено от ищцата изрично в обстоятелствената част на исковата молба, както е поддържано от процесуалния й представител в първото по делото публично съдебно заседание, като оспорването се поддържа и във въззивната жалба. Посочил, че в проекта за доклад по делото по чл. 140, ал. 3 от ГПК, първоинстанционният съд изрично е указал на ответника, че носи доказателствена тежест за установяване на твърдението си за възникнало договорно правоотношение с ищеца като потребител на електрическа енергия за процесния имот и период. Съобразил, че в първото по делото публично съдебно заседание с оглед предприетото оспорване от страна на процесуалния представител на ищцата, че договор между страните за процесния обект не е сключен, съдът е дал изрични указания на ответника да представи договор за присъединяване. В проведеното следващо съдебно заседание пълномощникът на ответника посочил, че не разполага с такъв писмен договор, а относно възникването на облигационно отношение между страните се е позовал на ОУ на дружеството. При това процесуално поведение на страните, приел, че ответникът, чиято е доказателствената тежест в процеса съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК не е представил доказателства в подкрепа на твърдението си за възникнало и съществуващо между страните облигационно правоотношение. Акцентирал в тази връзка, че по делото не са ангажирани други доказателства, в т.ч. за титулярството на правото на собственост, респ. на ограниченото вещно право на ползване върху процесния имот, нито доказателства за сключването на изричен писмен договор между страните. Съобразил, че само фактът на издаване на процесната фактура не доказва възникналите и съществували между страните договорни отношения по пренос и достъп по електроразпределителната мрежа на „Електроразпределение Север“ АД при обвързващи страните ОУ към договора за конкретен обект на потребление. Обосновал съответно, че по делото не е доказано, че именно ищцата е задължено лице по вземането, отразено в процесната фактура. Отчел, че действително в съдебната практика на ВКС е прието, че крайният клиент дължи заплащане на потребената ел. енергия, преизчислена при условията на ПИККЕ, на оператора на електроразпределителната мрежа като потребител на енергийна услуга по смисъла на т. 41 б, б. “а“ от ДР на ЗЕ, но при недоказано договорно правоотношение за доставка и разпределение на ел. енергия за обекта, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] за който именно е начислена исковата сума, приел, че за ищцата не е възникнало задължение за плащане на същата, дори да е била потребена /в случая от трето за спора лице/. Доводът, че в обекта на потребление са поставени машини за добиване на биткойн приел, че е заявен от ответника след изтичане на преклузивните срокове в процеса, а допълнително изтъкнал, че по делото не е доказан по категоричен начин и момента на извършване на проверката на СТИ, респ. датата на която е съставен КП, отразяващ резултата от тази проверка – по твърдение на ответника извършена на 20.06.2019г., а от показанията на свидетелката Г., която е извършила проверката е установено, че същата е извършена на 23.06.2019г. С тези мотиви обосновал основателност на предявения отрицателен установителен иск, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът „Електроразпределение Север“ АД обосновава наличие на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на решението, както и по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставя в тази връзка следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото и по които твърди, че въззивният съд се е произнесъл: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните и да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право? 2/ Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти, за които на страната не е указана доказателствена тежест, нито пък е посочено от страна на съда указанието по чл. 146, ал. 2 от ГПК? Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без да изготви нов доклад?” Процесуалноправните въпроси се сочат, че са разрешени в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС, обективирана в т. 2 от ТР № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК и постановени по чл. 290 от ГПК решения на ВКС – Решение № 223 от 19.06.2013г. по гр.д. № 1006/2012г., IV ГО; Решение № 338 от 11.10.2012г. по гр.д. № 1383/2011г., IV ГО /по първия/ и Решение № 549 от 29.10.2010г. по гр.д. № 56/2010г., IV ГО; Решение № 385 от 10.05.2010г. по гр.д. № 1245/2009г., III ГО; Решение № 700 от 6.12.2010г. по гр.д. № 304/10г. на III ГО и Решение № 129/2015г. по гр.д. № 7040/2014г., III ГО /по втория/. 3/ Следва ли да се зачетат съвпадащи се изявления на страните относно факти, релевантни за спорното право и какво значение имат като доказателствено средство? Въпросът се сочи, че е разрешен в обжалвания акт в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 475/2010г. по гр.д. № 1311/2009г. на III ГО; Решение № 98/2011г. по гр.д. № 952/2010г. на IV ГО и Решение №65/2014г. по т.д. № 1656/2013г. на II ТО. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното: При извършената, съгласно т. 1 от ТР № 1/2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, служебна проверка на въззивното решение, настоящият състав на ВКС, не намира основания, създаващи вероятност същото да е недопустимо. Твърденията, с които касаторът свързва искането си за допускане на касационно обжалване в хипотеза на пр. 2 на чл. 280, ал. 2 от ГПК се вместват в основанието за недопустимост на съдебното решение, поради произнасяне по нередовна искова молба, доколкото посоченият в исковата молба период е различен от фактурирания. Съдебният състав намира, че произнасянето на въззивния съд не е по нередовна искова молба. СРС е бил сезиран с искова молба основана на фактически твърдения, че ищцата е потребител на електрическа енергия в обект на потребление в [населено място], заведен под кл. № [ЕГН] при ответника; че ответникът претендира като дължима от ищцата исковата сума в размер на 5318.28 лв. по издадена фактура от 20.09.2019г.; че оспорва възникването и съществуването на това вземане в патримониума на ответника, с твърдение, че извънсъдебната ответникова претенция застрашава правната й сфера. При тези фактически твърдения, обосноваващи наличието на правен интерес от провеждане на отрицателния установителен иск, не е била налице нередовност на исковата молба, поради което не е възникнало задължение за съда за проверка на исковата молба по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК. В отговора на исковата молба ответникът оспорил иска с твърдения, че вземането, предмет на отрицателния установителен иск е възникнало и съществува на основание сключен между страните договор за пренос и достъп на електрическа енергия през ЕРМ на „Електроразпределение Север“ АД, по силата на който и на основание ПИКЕЕ/2019г. е извършена едностранна корекция на сметка на ищцата за периода 11.04.2019г. до 20.06.2019г., като с издадена фактура № [ЕГН] от 20.09.2019г. е конкретизиран размера на това вземане. Посочил, че периодът е определен от деня следващ датата на монтажа на електромера на 10.04.2019г. до датата на контролната проверка на 20.06.2019г. При така очертаните параметри на спорното материално право между страните не е възникнал спор относно периода, за който е начислена исковата сума, а относно съществуването на твърдяната от ответника договорна връзка между страните в рамките на същия. Съгласно правната доктрина предметът на делото може да бъде определен като претендирано или отричано от ищеца право, чието правно естество обективно следва от основанието и петитума на иска въз основа на правната норма. Основанието на отрицателния установителен иск обхваща фактите, от които произтича отричаното с исковата молба право и възраженията срещу неговото съществуване. Петитумът представлява съдържанието на спорното право заедно с вида на търсената защита. В практиката си ВКС приема, че когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право. При отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска /чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК/ не е негов индивидуализиращ белег. Щом твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, с конкретни индивидуализиращи белези, от който такова право се поражда /в този смисъл и мотивите към т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013г. по тълк.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, приложими и по отношение на отрицателен установителен иск за парично вземане в частта относно характера на иска и обективните предели на СПН на решението; Определение № 448 от 15.07.2014г. по ч.гр.д. № 3883/2014г. на ВКС, I ГО; Определение № 74 от 10.02.2015г. по ч.т.д. № 47/2015г. на ВКС, II ТО/. Основанието на отрицателния установителен иск е твърдението за неосъществяването на юридическите факти, от които според ответника е възникнало правото/вземането му, а искането е да се установи, че това право/вземане не е възникнало и не съществува. Когато се отхвърля отрицателен установителен иск, силата на пресъдено нещо има за предмет правото, което ответникът е съдебно установил с индивидуализиращите това право белези – правопораждащ факт и съдържание /Решение № 257 от 30.04.2020г. по гр.д. № 694/2019г. на ВКС, III ГО/. От друга страна, съгласно приетото в съдебната практика на ВКС, паричните задължения имат за предмет плащане. За тях е съществена стойността, която парите изразяват като платежно средство. Паричното задължение може да бъде определено по най-различни начини, но не може да бъде индивидуализирано без посочване на размера му като стойност /Решение № 186 от 19.06.2013г. по гр.д. № 927/2012г. на ВКС, IV ГО/. В случая в исковата молба ищецът е посочил размер на претендираното от ответника вземане, както е навел фактически твърдения, с които е обосновал наличие на правен интерес от предявяване на отрицателен установителния иск и такива отричащи съществуване на вземането на ответника. Т.е. посоченият в исковата молба различен период /като един от компонентите, индивидуализиращи отричаното парично вземане/ от посочения от ответника правопораждащ вземането му факт в конкретния случай не е обусловил нередовност на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, нито е обусловил произнасяне на обжалваното решение по нередовна искова молба. В обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в обхвата на така очертаното от страните спорно материално право, като разминаването между сочения в исковата молба и в отговора на ответника период на начисление е било несъществено, както с оглед правната квалификация на иска, така и с оглед защитата на ответника в процеса. Съдебният състав е постановил решението си по предявения иск за несъществуване на отричаното от ищеца и твърдяното от ответника като съществуващо парично вземане, произтичащо от въведените в предмета на делото правопораждащи факти. Ето защо не е налице произнасяне по нередовна искова молба или произнасяне по предмет, с който съдът не е бил сезиран, нито по предмет на делото, определен въз основа на обстоятелства, на които страните не са се позовали. Не е налице съответно вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, респ. по разгледан иск на непредявено основание. Тази констатация препятства формирането на извод за наличие на данни за вероятна недопустимост на решението, с което спорът е разрешен по същество. Следователно самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване по на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, не се доказва по делото. Извън случаите на чл. 280, ал. 2 от ГПК допускането до касационно обжалване изисква да са налице изрично формулирани материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са разрешени от въззивния съд в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, наведени и съответно обосновани от касатора. В т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009г. са дадени указания за приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съгласно които правният въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващата правна воля на съда за изхода от спора, но не и правилността – обосноваността и законосъобразността на изводите му по конкретното дело, които не са част от предмета на касационното производство в неговата селективна фаза. Първият поставен в изложението процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд да определи правилно предмета на спора е включен в предмета и е обуславящ решаващата воля на съда и изхода на спора по всяко дело, поради което удовлетворява изискването за наличие на общо основание за достъп до касационна проверка. В цитираната от касатора съдебна практика е дадено разрешение, че предмет на делото е спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Съобразно изискванията на чл. 12 от ГПК и чл. 235 от ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Въззивният съд не се е отклонил от цитираната съдебна практика с произнасянето си във въззивното решение. В контекста на оплакванията в касационната жалба този въпрос е отнесен към довода, че от решението не е ясно кое точно облигационно правоотношение въззивният съд е приел за недоказано. В тази връзка в мотивите на съдебния акт са изложени съображения, че твърдението за сключен между страните договор за достъп и пренос до ЕРМ в заявения от ответника период е изрично оспорено от ищеца, както в исковата молба, така и в първото съдебно заседание, което оспорване е заявено като оплакване и във въззивната жалба; дадена е възможност на ответника да представи по делото доказателства по спорното правоотношение /а не по друго/ и успешно доказване не е проведено от страната, носеща доказателствената тежест. В съответствие с цитираната съдебна практика при формиране на тези изводи, съдът се произнесъл по предмета на спора, отчитайки доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, след тяхната преценка поотделно и в съвкупност. Разгледан е предявеният от ищеца иск – съществува ли към датата на устните състезания претендираното от ответника спорно субективно право на вземане за стойността на преизчислено количество електрическа енергия въз основа на Констативен протокол № 1202868 за обект на потребление находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с кл. № [ЕГН] и аб. № [ЕГН] и по този спорен предмет е постановил съдебно решение. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение на втория въпрос в задължителната съдебна практика по т. 2 от ТР № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК, както и в цитираната от касатора, е дадено разрешение, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В тези случаи въззивният съд е длъжен да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушаване на чл. 146 от ГПК от първоинстанционния съд да повтори опороченото действие, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване. Въззивният съд дължи произнасяне по същество по твърденията и възраженията на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на основание чл. 269, ал. 2 от ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл. 266, ал. 1 от ГПК. Прието е също, че направено доказателствено искане от страна за първи път във въззивната жалба, поради допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК е допустимо поради основанията по чл. 266, ал. 3 от ГПК. А факти, които не са включени в предмета на доказване от първоинстанционния съд с доклада по делото, не подлежат на установяване. Така дадените разрешения в съдебната практика не намират приложение в конкретния случай. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил, че в проекта за доклад по делото по чл. 140, ал. 3 от ГПК, първоинстанционният съд изрично е указал на ответника, че носи доказателствена тежест за установяване на твърдението си за възникнало договорно правоотношение с ищеца като потребител на електрическа енергия за процесния имот и период; на ответника е изрично указано да представи по делото договор; същият е заявил, че не разполага с писмен договор, а за съществуването на неформален такъв доказателства по делото не са събрани. Във въззивната жалба и в отговора й страните не са обосновали оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада на делото и не са обективирали доказателствени искания в тази връзка, поради което за въззивния съд не е възникнало задължението за даване на указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства. В този смисъл въпросът не е бил включен в предмета на делото, съответно не е обусловил правните изводи на съда по значим за изхода на делото начин, поради което не отговаря на изискването за наличие на общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В цитираната от касатора и служебно известна на съда съдебна практика по третия въпрос е дадено разрешение, че преценката на съда по чл. 175 от ГПК за другите обстоятелства по делото е подчинена на основния принцип на диспозитивното начало, т.е. отчитат се онези обстоятелства, които са заявени от страните във връзка с разглеждане на спора и касаят неговия предмет. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл. 175 от ГПК – с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. Признанието на неизгоден за страната факт е доказателствено средство, което не освобождава противната страна от тежестта на доказване, освен ако този факт е обявен за ненуждаещ се от доказване /Решение № 70 от 29.05.2013г. по гр.д. № 579/2012г., II ГО/. Направеното от страната или от неин представител признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Въз основа на признание за осъществяване на имащ значение за спора факт, осъществяването му следва да се приеме за доказано при липса на други доказателства, които да го опровергават /Решение № 199 от 5.10.2011г. по гр.д. № 1171/2010г. на ВКС, II ГО/. Въпросът е отнесен към оплакването, че съдът не е съобразил доказателствената стойност на признанието на ищцата в исковата молба, че е потребител на електрическа енергия в обекта в [населено място]. Обясненията на страните в гражданския процес са доказателствено средство, а преценката и обсъждането на доказателствата е въпрос по правилността на обжалваното решение с оглед конкретните установени по делото обстоятелства. В този смисъл поставеният трети въпрос не съответства на общото основание за достъп до касационна проверка – правният въпрос да е включен в предмета на спора и да е обусловящ решаващата правна воля на съда за изхода от спора, но не и правилността – обосноваността и законосъобразността на изводите му по конкретното дело, които не са част от предмета на касационното производство в неговата селективна фаза. Във фазата по чл. 288 от ГПК касационната инстанция не може да извършва преценка на доказателства и да променя фактическите изводи на въззивния съд по оплаквания на касатора, които насочват към необоснованост на обжалваното решение. Такова касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК за отмяна на обжалваното решение в случая касаторът не е и въвел в касационната жалба, а ВКС проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания /чл. 290, ал. 2 от ГПК/. Ето защо въпросът не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 от ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗА в полза на адв. Р. Л. Д. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 830 лв. – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ за касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение