Определение № 1052 от 24.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1894/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. и К. М., изпълняващи функциите на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, срещу решение №312/16.05.2023г. по т.д.№468/22г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №260012/06.01.2022 г. по т.д. №1119/17 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от синдика срещу Г. П. Х., И. А. З., О. Н. Р. и А. М. П. искове по чл.57 ал.3 ЗБН вр. чл.240 ал.2 ТЗ за заплащане на обезщетение в размер на 16 152 222,05 лв. за причинени на банката вреди от действията им в качеството им на администратори на банката /членове на управителния й съвет/, изразяващи се във вземане на решение от 16.05.2013г. за сключване на договор за кредит с „Д. 59“ЕООД в нарушение на задълженията им по договорите за управление, нормативните и вътрешните правила на банката относно анализ и преценка на риска и кредитоспособността на кредитополучателя и относно обезпечаване на задълженията му по договора за кредит. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила, както и поради необоснованост. Оспорени са изводите на съда за липса на причинена на банката вреда и за невъзможност да бъде ангажирана отговорността на ответниците, поради наличието на взето решение на ОСА на банката от 2014г. за освобождаването им от отговорност за осъщественото от тях управление през 2013г. Касаторът счита,че това решение е ирелевантно за отговорността по чл.57 ал.3 ЗБН, тъй като то касае волеизявление на акционерите за „опрощаване“ вината и вредите, причинени от ответниците с действия, накърняващи техните имуществени интереси, докато отговорността по чл.57 ал.3 ЗБН касае увреждането на кредиторите на несъстоятелността. Твърди се, освен това, че при вземането на решението за освобождаване акционерите са били в обективна невъзможност да узнаят за вредата. Поддържа се, че съдът не е изследвал въпроса за цената, получена при продажбата на вземането от „Д. 59“ЕООД, за да установи вредата като разлика между нея и действителния му размер, а само се е задоволил да посочи,че задълженията на кредитополучателя са отписани, което не води автоматично до извод,че липсва нанесена на банката вреда. По подробно изложени в касационната жалба съображения в този смисъл касаторът е поискал решението на апелативния съд да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на допълнителната предпоставка за извършване на селекцията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, която счита за осъществена с въпроса Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства и релевантни факти в тяхната съвкупност? /противоречие с ТР №1/08.10.2013. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, и с решенията по т.д.425/15г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№34/13г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№1106/10г. на ІІ т.о. на ВКС/. Твърди се в изложението,че въззивният съд не е обсъдил доводите на синдика, че искът по чл.57 ал.3 ЗБН се предявява от него в качеството му на процесуален субституент на кредиторите на несъстоятелността и освобождаването от отговорност на членовете на управителния съвет от ОСА е ирелевантно за ангажирането на отговорността им по посочения ред, тъй като синдикът защитава интересите на кредиторите, а не на акционерите. С предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът формулира материалноправни въпроси, по които твърди че се е произнесъл въззивният съд и които, според него са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: При предявен иск по чл.57 ал.3 ЗБН за обезщетение за вреди, причинени от противоправно поведение на администратори на банка при вземане на решение за сключване на договор за банков кредит, осребряването в производството по несъстоятелност на имуществени права на банката, представляващи вземания по договора за банков кредит, изключва ли наличието на имуществени вреди или съдът е длъжен да извърши преценка дали с продажбата на вземанията е възстановена изцяло вредата? и Освобождаването от отговорност за вреди на членовете на Управителния съвет на банка от Общото събрание на акционерите погасява ли имуществената им отговорност за вреди при предявени претенции от синдика на банка в несъстоятелност по реда на чл.57 ал.3 ЗБН? Ответниците по касационната жалба И. А. З. и Г. П. Х. са депозирали писмени отговори, с които са се противопоставили на допускането й до разглеждане по същество,поради липса на предписаните в закона предпоставки. Изложили са съображния за неоснователност на наведените в жалбата оплаквания и искане.Процесуалният представител на З. адв. Г. претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв. Ответниците О. Н. Р. и А. М. П. не са се ангажирали със становище. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е приел за доказано по делото, че ответниците са взели на 16.05.2013г. решение за сключване на договор за кредит в размер на 17 000 000 евро с „Д. 59“ЕООД в противоречие с правилата за извършване на кредитна дейност, разписани в Правилника за кредитната дейност на банката – без да са разполагали с надлежна информация за актуалното финансово състояние на дружеството-кредитополучател и при липса на оценка и анализ на предлаганото от това дружество обезпечение, което е довело до невъзможност решението им да бъде взето при съществуваща сигурност, че интересите на банката и нейните акционери биха били защитени в достатъчна степен дори при настъпил случай на неизпълнение. Посочил е, че, сключвайки договора, ответниците не са положили грижата на добър търговец и са нарушили общото задължение по чл.237 ал.2 ТЗ да изпълняват функциите си на членове на управителния съвет на банката в интерес на банката и нейните акционери, което представлява противоправно поведение и е основание за ангажирането на договорната им отговорност на основание чл.240 ал.2 ТЗ, но при наличието на останалите, разписани в нея предпоставки – вреда и причинна връзка между виновното поведение и настъпилата вреда. Последните са намерени от въззивния състав за недоказани. За да се мотивира, същият се е базирал на наведените от ищеца твърдения,че вредата представлява несъбрани задължения по договора за банков кредит в размер на 16 152 222,05 лв., която сума е несъбираема, предвид липсата на налично имущество на кредитополучателя, което да бъде събрано и осребрено в хода на индивидуалното принудително изпълнение срещу него и че тази вреда се дължи изцяло на неправомерните действия на ответниците. Посочил е,че въпреки изрично дадените от съда угазания във връзка с доказателствената тежест на ищеца, последният не е доказал тези твърдения, а от заключението на вещото лице е установено,че към датата на проверката в банката задълженията на „Д. 59“ЕООД са били отписани още на 20.11.2018г. и счетоводно не се водят такива като непогасени, като по данни от съответния първичен счетоводен документ при банката /банковото бордеро за отписване на вземането/ това е извършено в резултат на сключен от синдика договор за продажба на имуществено право от масата на несъстоятелността. Допълнително въззивният съд е констатирал,че с решение на ОСА на банката от 11.06.2014г. членовете на управителния й съвет са освободени от отговорност за дейността си през 2013г. /когато именно е взето и решението за предоставяне на кредита на „Д. 59“ЕООД/, от което е направил извод,че отговорността на ответниците за вреди, причинени на банката от техните действия, е и погасена. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не са налице законоустановените предпоставки по чл. 280 ал. 1 ГПК за осъществяване на достъпа до касация. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, приложима при съобразяване с постановките на т.1 от Тълкувателно решение №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция разрешения по тях да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от нея процесуални действия да са довели именно до този резултат. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от преценката на обстоятелствата по конкретното дело, събраните в хода му доказателства и установените въз основа на тях факти/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Вторият от формулираните в изложението въпроси не отговаря на общото изискване за допускане на касационно обжалване на въззивните решение, тъй като е фактологически, а не правен въпрос и отговорът му предполага преценка на обстоятелствата по делото, с които освен това въпросът не кореспондира. При произнасянето си съдът дължи да извърши преценката си за основателността на иска на базата на своевременно въведените в предмета на спора твърдения и доводи на страните, от които същият е ограничен, както и да съобрази и анализира допустимо събраните за установяването именно на тези твърдения доказателства, като вземе предвид правилно разпределената доказателствена тежест в процеса. В случая ищецът е въвел в предмета на спора твърдения за причинена на кредиторите на банката вреда в размер на 16 152 222,05 лв., представляваща останало непогасено към датата на завеждането на делото задължение на кредитополучателя по договора за кредит, което не е и не би могло да бъде събрано, поради липса на достатъчно имущество, с което кредитът да е бил изначално, при вземането на решението на УС на „КТБ“АД за отпускането му, обезпечен. В последното по делото заседание /на 06.12.2021г./ е прието заключението на вещото лице, според което вземанията на банката към „Д. 59“ЕООД са отписани, т.е. установено е, че счетоводно задължения на кредитополучателя не съществуват от 2018г. Доколкото това е станало в хода на делото пред първата инстанция /исковата молба е от 2017г./ при тези обстоятелства синдикът е имал правната възможност своевременно /след отписването на задълженията/ да въведе в предмета на спора новонастъпилите обстоятелства, в съответствие с които да обоснове и претенцията си, търсейки като вреда само евентуално останалата разлика между общия размер на вземането и цената, получена при продажбата му, както и да ангажира съответните доказателства за установяването на тази разлика. От тази процесуална възможност ищецът не се е възползвал. При това положение съдът дължи само да съобрази новонастъпилите обстоятелства на основание чл.235 ал.3 ГПК, но в относимостта им към твърденията така, както са заявени, без да има задължение да установява по свой почин други, свързани с тях факти. В случая това е сторено от въззивния съд, който е отчел установеното от вещото лице обстоятелство,че вземанията на банката от конкретно сочения кредитополучател са отписани и към момента на постановяването на решението по съществото на спора реална вреда, такава, каквато е твърдяна /непогасено, респ. непогасяемо с налично имущество на длъжника парично задължение по кредита/ липсва. Тъй като въпросът не е поставен в относимост към тези обстоятелства /поддържаните защитни тези на страните и извършените от съда процесуални действия/ той не се явява обуславящ по смисъла на закона и тълкувателната практика на ВКС. Доколкото въпросът се свързва с допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която е приложима при необходимост от тълкуване от касационната инстанция, по причините и с целите, посочени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, на конкретна правна норма, каквато касаторът нито сочи нито обосновава, следва да се приеме, че не е осъществено и допълнителното изискване за достъп до касация с така формулирания въпрос. Останалите два въпроса, първият от които е процесуалноправен, а вторият – материалноправен, са поставени в контекста на направения от въззивния съд извод, че наличието на решение на ОСА на Банката за освобождаване на членовете на управителния й съвет от отговорност за действията им по управление на банката, осъществени през 2013г., погасява отговорността на ответниците за вреди. Поставянето на първия от тях се свързва с оплакване на касатора за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение с непроизнасяне по наведен от него с допълнителната искова молба довод за ирелевантност на обстоятелството по взетото от ОСА на „КТБ“АД/н/, съгласно чл.221 т.10 ТЗ вр. чл.7 ЗКИ решение за освобождаване от отговорност на членовете на управителния съвет на банката към основанието на спора с правна квалификация чл.57 ал.3 ЗБН. Липсата на нарочно произнасяне на въззивния съд в обратния смисъл обаче не представлява съществено процесуално нарушение, довело до крайния изход на делото, доколкото с разглеждането на това възражение на ответниците по същество, съдът фактически е приел,че този въпрос е релевантен за спора. Поради това въпросът, по начина, по който е формулиран, не може да бъде квалифициран като обуславящ. Не следва да се признае такъв характер и на материалноправния въпрос по т.3 от изложението,тъй като отговорът, който се изисква с поставянето му от касационната инстанция, не би имал самостоятелно решаващо значение за изхода на спора по конкретното дело. Аргументът на съда, че отговорността на ответниците е погасена с взетото решение от ОСА на „КТБ“АД, е изложен само в допълнение към основния му решаващ извод за липса на причинена вреда и има характер на евентуален извод /в случай,че би се приело наличие на такава/. Въпросът би бил обуславящ по смисъла на общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК, разяснен в т.1 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, само ако то е осъществено и по отношение на основния решаващ извод на въззивния състав и то при наличието на съответния допълнителен критерий, релевиран и обоснован в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Липсата на осъществен общ критерий за допустимост е предпоставка за отказ за допускане на въззивното решение до касационен контрол, без касационната инстанция да дължи произнасяне по допълнителните такива на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, сочени като приложими към поставените в касационната жалба първи и трети от въпросите. На основание чл.77 ГПК вр. чл.57 ал.6 ЗБН в тежест на масата на несъстоятелността на „КТБ“АД/н/ следва да бъдат възложени разноските за настоящото производство, дължими в размер на 30 лв. С отговора на касационната жалба, подаден от името на ответника И. З., е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение на адв. Г. по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв, но към същия не е приложен съответен договор за правна защита и съдействие пред настоящата инстанция за уговорено безплатно процесуално представителство по реда на ЗАдв. Поради това възнаграждение по посочения ред не следва да се присъжда. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение