Определение № 5358 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1432/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на З. С. Д. против решение № 37 от 11.01.2024 г., постановено по въззивно гражданско дело № 2672 по описа за 2023 г. на Софийския апелативен съд, 1-ви граждански състав, с което е отменено решение № 3048 от 08.06.2023 г. по гр. д. № 1880 по описа за 2022 г. на Софийския градски съд, ГО, I-8 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. Д. Т. против З. С. Д. иск с правно основание чл. 92 ЗЗД и вместо това е постановено друго решение, с което касаторът е осъден да заплати на К. Д. Т. сумата 10960 евро, представляваща уговорена в чл.8 от договор за заем от 24.4.2017 год., неустойка за забава, за периода 23.02.2019 г. – 23.02.2022 г.

Касаторът счита, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи т. 1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да подменя изрично изявената воля на страните в предполагаема такава, при положение че не е направен категоричен извод от съда за неяснота на клаузата, уговорена по ясен и недвусмислен начин между страните и представлява ли подобна подмяна на съдържанието на договорната клауза нарушение на чл.20 ЗЗД и/или неспазване на критериите, приложими при тълкуване на съответната клауза?

2. Длъжен ли е съдът при обсъждане на предпоставките за нищожност на неустоечна клауза поради накърняване на добрите нрави да приложи всички изброени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС критерии и най-вече – какъв е видът на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди към момента на сключване на договора?

3. Допустимо ли е съдът, установявайки, че настъпилите от неизпълнението вреди не са в размер, надвишаващ законната лихва, да остави без уважение искането за намаляване на размера на неустойката поради прекомерност?

4. Ако при направено по делото възражение за прекомерност на неустойката съдът установи, че настъпилите от неизпълнението вреди не са в размер, надвишаващ законната лихва, допустимо ли е съдът да присъди неустойката в пълния претендиран размер и води ли това до излизане извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна цел на неустойката и респективно до неоснователно обогатяване на кредитора?

Според касатора разрешението на въззивния съд по въпрос № 1 противоречи на решение № 16 от 28.02.2013 г. по т. д. № 218 от 2012 г. на II ТО на ВКС, решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420 от 2009 г. на IV ГО на ВКС, решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856 от 2009 г. на IV ГО на ВКС, решение № 8 от 07.7.2009 г. по т. д. № 761 от 2008 г. на I ТО на ВКС, решение № 105 от 30.6.2011 г. по т. д. № 944 от 2010 г. на II ТО на ВКС и решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483 от 2014 г. на II ТО на ВКС, а по въпроси № 2, 3 и 4 се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

К. Д. Т. застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, като оспорва касационната жалба и по същество.

В исковата молба К. Д. Т. е заявил, че е сключил с ответника З. С. Д. договор за заем на 24.04.2017 г., по силата на който му е предоставил сумата от 20 000 евро чрез банков превод. Ответникът се задължил да върне получената сума до 30.10.2017 г., но до датата на подаване на исковата молба - 23.02.2022 г. не e изпълнил задължението си. Ето защо заемодателят предявил искове с правно основание чл.79, ал.1, вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД за заплащане на главницата по договора за заем и по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка за забава, уговорена в договора, за периода от 23.02.2019 г. до 23.02.2022 г., в размер на 10 960 лв.

В отговора на исковата молба ответникът З. Д. е признал, че дължи главницата по договора за заем. Оспорил е претенцията за неустойка по основание и размер, навел е възражения за нищожност на уговорена неустойка поради противоречие с добрите нрави и за нейната прекомерност.

Софийският градски съд е осъдил ответника да заплати сумата 20 000 евро, предоставена от ищеца по договор за заем, и е отхвърлил иска по чл.92 ЗЗД. Ищецът е обжалвал решението в отхвърлителната му част по иска с правно основание чл.92 ЗЗД.

За да отмени така постановеното решение в обжалваната му част, въззивният съд е констатирал, че чл. 8 от договора за заем буквално гласи: „при забава на заемателя при връщане на заемната сума, предмет на настоящия договор, той дължи неустойка в размер на 0,05 % върху стойността на заемната сума, за всеки просрочен ден до изтичане на уговорения в чл. 3 от настоящия договор краен срок.“ Според член 3 от договора заемодателят има право да получи дадената сума след изтичането на договорения срок, не по-късно от 30.10.2017 г., след изтичането на който краен срок заемодателят има право да търси събиране на сумата по чл. 1 от договора по надлежния съдебен ред, а съгласно чл. 1 заемодателят предава в собственост на заемателя сумата от 20 000 евро (двадесет хиляди евро) за срок до 30.10.2017 г., като след изтичането на посочения срок заемателят е задължен да върне посочената сума. Като е тълкувал цитираните разпоредби в тяхната цялост и с оглед целта на договора за заем, съдът е стигнал до изводите, че заемодателят е предоставил безлихвен заем от 24.04.2017 г. до 31.10.2017 г. В случай че изпълни задължението си през този шестмесечен период, заемателят би върнал само главницата. Датата 31.10.2017 г. е уговореният падеж на задължението за връщане на главницата, като за всеки ден след нея се дължи неустойка в размер на 0,05 % върху заемната сума. Ето защо съдът е приел, че в чл. 8 от договора е допусната техническа грешка и вместо „до“ следва да се чете „след“. Буквалното тълкуване, че неустойка се дължи до крайния срок – 31.10.2017 г. е лишено от смисъл, тъй като употребените думи в чл.8 от договора налагат заключението, че уговорената неустойка е за забава. Преди 31.10.2017 г. обаче няма забава, съответно няма просрочени дни.

Съдът е счел за неоснователно и възражението за противоречие на уговорената неустойка с добрите нрави. В тази връзка е посочил, че задължението за връщане на сумата не е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека. Не е уговорен краен срок, до който неустойката може да се начислява, но слагането на край на течението на неустойката зависи единствено от изпълнението на длъжника. Ето защо съдът е приел, че неустойката от 0,05 % за всеки просрочен ден върху заемната сума не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Относно искането за намаляване на неустойката поради прекомерност, е констатирал, че ответникът не е представил доказателства за установяване на претърпени от кредитора вреди, а несъответствието на неустойката с вредата е факт, който подлежи на доказване от него. Съдът е приел, че неустойката за търсения период, която според приетата съдебно-счетоводна експертиза е в размер на 10 960 евро, не се явява прекомерна, тъй като тя е малко под 1,8 пъти по-голяма от законната лихва върху главницата за същия период, която възлиза на 6094,44 евро.

При анализа на тези мотиви на въззивния съд настоящата инстанция не констатира наличие на основания за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос касае прилагането на критериите по чл.20 от ЗЗД, въз основа на които съдът следва да изясни точния смисъл на договорните клаузи при спор между страните. За да установи действителната воля на страните, въззивният съд е тълкувал цитираните по-горе клаузи на договора за заем във връзка една с друга, в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване с неговата цел. Формирал е извод, че е налице техническа грешка в клаузата неустойка, която е уговорена за забава и дължима за всеки просрочен ден, но до изтичане на срока по чл. 3 от договора - от датата на предоставяне на заема (24.04.2017 г.) до настъпване на уговорения падеж (30.10.2017 г.). Всъщност до настъпване на падежа няма забава, нито просрочени дни, поради което и буквалното тълкуване на чл. 8 от договора се явява лишено от смисъл. Отсъствието на смислено обяснение на буквалния текст на клаузата означава, че тя е неясна и се нуждае от тълкуване, противно на твърдението на касатора. Ето защо въззивният съд не се произнесъл в нарушение на чл.20 от ЗЗД, а е спазил критериите, приложими при тълкуване на договорните клаузи. Затова въпросът не е разрешен от съда в противоречие с трайно установената съдебна практика по приложението на чл.20 от ЗЗД, включително с цитираните от касатора решения на ВКС.

Вторият въпрос касае задължението на съда при обсъждане на възражението за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави да приложи всички изброени критерии в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към т. 3 от тълкувателното решение е разяснено, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. В случая, за да приеме, че клаузата за неустойка не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, въззивният съд е съобразил конкретните фактически данни – взел е предвид, че изпълнението на задължението за връщане на сумата не е обезпечено с други правни способи, както и че неустойката е за забавено изпълнение. В съответствие с постановките на т. 3 от цитираното тълкувателно решение съдът е приел, че не е нищожна клаузата за неустойка и поради това, че е уговорена без фиксиран срок, до който тя може да се начислява/решение № 129 от 9.07.2010 г. по т. д. № 977/2009 г. на II ТО на ВКС/. Затова не следва да се допуска касационно обжалване и по този въпрос.

Последните два въпроса не са изведени от решаващите мотиви на въззивния съд. Този съд не е оставил без уважение възражението за прекомерност, защото е установил, че настъпилите от неизпълнението вреди не са в размер, надвишаващ законната лихва, както се твърди във въпросите. Съобразно указанията на т.3 в ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС съдът е приел, че прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. При намаляване на неустойката доказателствената тежест за установяването на несъответствието на размера на неустойката с размера на действително претърпяната вреда не е въпрос на право, а на факт, който подлежи на доказване от ответника. Въпреки правилно разпределената от съда доказателствена тежест, ответникът не е представил доказателства, че неустойката е прекомерно голяма в сравнение с понесените от ищеца вреди, за да бъде намалена на основание чл.92, ал.2 от ЗЗД. Практиката на ВКС в този смисъл е последователна и еднозначна. Щом като вредите от неизпълнението на неизправната страна са предварително определени от страните, то изправната страна не е длъжна да доказва техния действителен размер, а ответникът съгласно чл.154, ал.1 от ГПК следва да докаже възражението си за прекомерност на неустойката, което касаторът не е сторил/решение № 104 от 13.03.2012 г. по гр. д. № 1745/2010 г. на IV ГО, решение № 12 от 21.03.2011 г. по т.д. № 1056/2009 г. на І ТО/. Освен това, когато следва да се приложи правилото на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, преценката следва да се прави при всеки конкретен случай, като намаляването трябва да става с оглед съотношението на действителния размер на дължимата неустойка с претърпените вреди, но във всички случаи неустойката не трябва да се свежда само до размера на вредите. Освен обезпечителна и обезщетителна функция не на последно място неустойката изпълнява и наказателна функция, Ето защо при намаляване на неустойката поради прекомерност не трябва да се изпуска санкционният елемент, което означава, че неустойката трябва да надвишава действителния размер на вредите, но без да бъде прекомерна/ решение № 65 от 14.04.2009 г. по т. д. № 589/2008 г. на IIТО на ВКС/. В настоящия случай въззивният съд се е съобразил с гореизложената практика на ВКС. Сравнил е размера на неустойката с размера на законната лихва за същия период и е установил, че тя е около 1,8 пъти по-голяма от законната лихва, поради което е стигнал до извода, че неустойката не е прекомерна. Следователно и по тези въпроси не може да се допусне касационно обжалване.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на К. Д. Т. 2795,08 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,