Определение № 597 от 06.08.2012 г. на ВКС по т. д. № 378/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], гр.София, подадена чрез процесуалния представител на ЮЛ- адв. В.- П.-САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 99 от 24.01.2011 год., по гр.д.№ 462/ 2010 год., в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 07.06.2010 год., по т.д.№ 278/2005 год. са уважение предявените от [фирма], гр.В. срещу касатора, като ответник, обективно кумулативно съединени искове по чл.82 ЗЗД – за сумата 50 937.95 евро, представляваща обезщетение за неточно изпълнение на поетите с § 1.1, б.”б” задължения по договор за наем от 11.12.2002 год. за предаване на етап 2, за периода 01.08.2003 год.- 31.12.2004 год. и за сумата 46 011 евро, обезщетение за неизпълнение на задълженията по § 1, т.1, б.”в” от сключения между страните договор за наем от 11.12.2002 год. – за предаване на етап 3, за периода 01.01.2004 год.- 31.12.2004 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 05.01.2005 год., до окончателното и изплащане, както и сумата 14 705.90 лв., деловодни разноски за двете инстанции. С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК. Същото е обосновано с произнасяне от въззивния съд по непредявен иск. Твърдението в обстоятелствената част на касационната жалба е, че квалифицирайки исковата претенция, като такава, черпеща своето правно основание в нормата на чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД, решаващият съд е отразил и в диспизитива на обжалвания съдебен акт, че присъдените суми са за пълно неизпълнение на конкретните договорни задължения, въпреки изрично посоченото в исковата молба неточно/ забавено/ изпълнение на същите тези задължения. Алтернативното оплакване на жалбоподателя е за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД, във вр. с чл.81, ал.1 и чл.83, ал.1 и ал.2 ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила, свързани с обсъждане на събрания поделото доказателствен материал- касационно основание по чл. 281, т.3 ГПК. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Твърдението на касатора е, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за изхода на делото въпроси на материалното право: „Отговаря ли длъжникът за вреди, причинени от забавено изпълнение или пълно неизпълнение на договорно задължение, ако невъзможността за изпълнение се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина- чл.81, ал.1 ЗЗД?”; „ Отговаря ли длъжникът за вреди причинени от забавено изпълнение или пълно неизпълнение на договорно задължение, ако неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен- чл.83, ал.1 ЗЗД?”; „Отговаря ли длъжникът за вреди, причинени от забавено изпълнение или пълно неизпълнение на договорно задължение, ако кредиторът би могъл да избегне тези вреди, като положи грижата на добър стопанин- чл.83, ал.2 ЗЗД?” противоречи на практиката на ВКС, изразена решения: № 36 от 17.02.2009 год., по гр.д.№ 26/2008 год. на ІІ-ро г.о.; № 247 от 24.04.2009 год., по гр.д.№ 312/2008 год. и № 931 от 18. 03.1960 год., по гр.д.№341/59 год. на І-во г.о.. Едновременно с така формулираните материалноправни въпроси жалбоподателят поддържа, че по отношение на значимите по см. на чл.280, ал.1 ГПК процесуалноправни въпроси: ” Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички представени по делото и релевантни за спора доказателства, както и кои факти приема за установени въз основа на тях, във вр. с твърденията и възраженията на страните?”; „Може ли съдът да обоснове решението си единствено като приеме определени обстоятелства за безспорни, без по отношение на същите да е постановено определение по чл.109, ал.4 ГПК/ отм./”? и „Длъжен ли е съдът да реши поставения за разглеждане спор на предявеното основание и в рамките, очертани от страните поделото?”, разрешението на въззивния съд, обективирано в извършените от същия процесуални действия по делото е в противоречие с възприетото в решения на ВКС: № 1/2001 год., по гр. д. № 687/2001 год.; № 945 от 15.03.2010 год., по гр.д.№ 3026/2008 год. на ІV-то г.о.; № 570/2008 год., по т.д.№ 294/2008год. на І-во т.о.; № 1342 / 13.01.2009 год., по гр.д.№ 6117/2007 год. на V-то г.о.§ № 612/95 год., по гр.д.№ 390/95 год. на 5 –членен състав; № 457/2005 год., по гр. д. № 4/ 2003 год., както и със задължителната съдебна практика – ППВС № 5/75 год. и ППВС № 6/ 23.12.1968 год.. Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания, съобразно данните по делото и правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно поради следното: Съгласно постановките в ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна да допусне касационното обжалване и служебно, ако съществува вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е недопустим, като окончателната преценка за допустимостта му се извършва едва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Такава вероятност за твърдяната от касатора недопустимост на обжалваното въззивно решение на Софийски апелативен съд, в случая отсъства. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е преценявал наличието на предпоставките за присъждане на компенсаторно обезщетение за пълно неизпълнение на договорните задължения на длъжника, разграничавайки ги от тези, дължими при забавено изпълнение, каквато е дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявените искове, основани на чл.82 ЗЗД, като е изградил краен правен извод, че отговорността на последния и в двете хипотези се ограничава само в пределите на преките и предвидими вреди. Съобразявайки правната характеристика на сключения между страните наемен договор и заявеното в обстоятелствената част на исковата молба решаващият съд е счел, че за периодите, за които ищецът претендира вредите, поради неточното договорно изпълнение от длъжника, е налице пълно неизпълнение на задължението за предаване на наетата вещ. Същото становище изрично е застъпено и в съобразителната част на първоинстанциония съдебен акт, според което последващото визирания в исковата молба период на неизпълнение задължението на наемодателя да предаде наетата вещ, не може да доведе до изпълнение на задължението му за предходния период, за който се търси обезщетение за вреди и следователно за исковия период, за който се търси обезщетение е налице пълно длъжниково неизпълнение, но необосновано е прието, че се търси обезщетение за забава в изпълнението, а не вместо изпълнение. Този порок въззивният съд е отстранил, квалифицирайки иска по чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД. Възприетото от въззивния съд разрешение е в пълно съгласие както с последователната практика на ВКС, израз на която е решение № 1185/ 20.10.2008 год., по гр.д.№ 3818/2007 год. на ІV-то г.о., така и със създадената при действащия ГПК задължителната съдебна практика на ВКС – постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 75 от 28. 05.2010 год., по т.д.№ 923/2009 год. на ІІ-ро т.о.. Според изразеното в тази практика разбиране неправилната правна квалификация дадена от първоинстанционния съд води до незаконосъобразност на постановеното първоинстанционно решение, тъй като определянето на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона, задължаваща го да квалифицира вярно предявения иск и да го разгледа на заявеното основание, очертано от ищеца с обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Затова когато посочи правна квалификация на иска, различна от приетата от първоинстанционния съд, въззивната инстанция следва да се произнесе по същество на спора, както е процедирано и в разглеждания случай. Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно и с оглед на останалите поставени от касатора правни въпроси. Съгласно постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК е онзи материалноправен или процесуалноправен въпрос, който включващ се в предмета на спора по делото, решен с обжалвания въззивен съдебен акт не е свързан с правилността на обжалваното решение, с възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или с обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая за да постанови обжалваното решение въззивният съд е счел за доказано, съобразно въведената с чл. 127, ал.1 ГПК / отм./ доказателствена тежест, твърдяното с исковата молба договорно неизпълнение на ответника, който в качеството си на наемодател за посочените в искови периоди не е изпълнил задължението си да предаде в предвидените в § 1.1., б.”б” и б.”в” от сключения между страните на 11.12.2002 год. договор за наем, срокове площите от 1223 кв.м. за втория етап и 1565 кв.м. за третия етап на наетото от ищеца, като наемател, промишлено помещение. Позовавайки се на заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза въззивната инстанция е счела, че заплащайки за процесните периоди договорената наемна цена без да му е осигурена възможност да ползва наетите площи според тяхното изрично посочено в договора предназначение, ищецът е претърпял имуществена вреда. Същата, според съжденията на въззивния съд, е съизмерима със заплатената като наемна цена сума и съставлява онази разликата между имотното състояние на кредитора след неизпълнение задължението на длъжника- ответник и имотното състояние, което първият би имал, ако задължението бе изпълнено точно и това само по себе си е достатъчно, за да обуслови правен извод за наличие на претърпяна вреда, подлежаща на обезвреда по реда на чл.82 ЗЗД, за която следва да бъде ангажирана договорната отговорност на ответника. Следователно преценката на решаващите мотиви в съобразителната част на обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че въведените от касатора доводи във вр. с така поставените материалноправни и процесуалноправни въпроси, на които конкретен отговор е даден от самия законодател, в същността си се явяват оплаквания за неправилност на обжалваното решение, относими към основанията по чл.281, т.3 ГПК, но неподлежащи на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. Нещо повече, дори и да се приеме, че формулираните от касатора материалноправни въпроси, свързани с предпоставките за присъждане на обезщетение по чл.82 ЗЗД и тези, за освобождаване на длъжника от отговорност по чл.81ЗЗД и чл.83 ЗЗД са значими по вложения от законодателя в чл.280, ал.1 ГПК смисъл, то по отношение на същите не са осъществени поддържаните селективни критерии. Освен, че нито един от цитираните в тази вр. съдебни актове не притежава характер на задължителна съдебна практика, съгласно разясненията в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с тях жалбоподателят не доказва и твърдяното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Решение № 36/2009 год., по гр.д.№ 26/2008 год. на ІІ г.о. на ВКС е неотносимо, тъй като то касае неизпълнение задължението на продавача за въвеждане на ищеца във владение на закупен, по силата на сключен договор за покупко- продажба, недвижим имот, а не задълженията породени от договор за наем и по- конкретно неизпълнение задължението на наемодателя за фактическо предаване на наетото имущество в държане на наемателя. Отделен в тази вр. остава въпросът, че приетата невиновна невъзможност за изпълнение по чл.81 ЗЗД, освобождаваща длъжника от отговорност в горецитирания съдебен акт е приета за доказана, поради безспорното наличие на влязло в сила съдебно решение, с което изземването на имота, т.е. изпълнението, предприето от длъжника,е било спряно, каквито данни по настоящето дело липсват и не са били въвеждани в хода на процеса. Не е налице противоречие и с приложеното с касационната жалба решение № 247/2009 год., по гр.д.№ 312/2008 год. на състав на ІV-то г.о. на ВКС. С така цитирания съдебен акт е разрешен въпроса относно предпоставките за разваляне на договор за изработка, когато реалното изпълнение е все още възможно и кредиторът не е изправна страна по същия. Позовавайки се на конкретните доказателства по делото-недоставяне на всички необходими за ремонта части, за което задължението е било на възложителя, съставът на касационната инстанция е счел, че установената забава на кредитора по чл.83, ал.1 ЗЗД освобождава длъжникът от отговорност, тъй като изпълнението му е зависело изцяло от предхождащото го изпълнение на кредитора, към която хипотеза разглежданият случай отново не попада. Или в заключение следва да се посочи, че доколкото нито един от останалите съдебни актове, на които касаторът се позовава при обосноваване на твърдяното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, не касае разглежданата хипотеза, то въобще не налице изискуемият се обективен идентитет между делата, за да е възможна необходимата за установяване нееднаквото прилагане на правната норма съпоставка- арг. от т.3 на ТР № 1/9.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Що се отнася до поставените процесуалноправни въпроси, то предвид въведените от касатора при обосноваването им доводи, същите касаят процесуалната законосъобразност на обжалваното решение, но не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Отделно от това, обстоятелството, че в съобразителната част на обжалваното решение въззивният съд е подложил на обсъждане събраните по делото доказателства и доводите на страните, сочи, че твърдяното от касатора противоречие с цитираните в касационната жалба и приложени със същата съдебни актове, вкл. и задължителна съдебна практика- ППВС, в частта и приложима към промените функции въззивния съд, е недоказано. Дали, обаче, въз основа на така извършената преценка на доказателствения материал по делото са изградени правилни фактически и правни изводи, в каквато насока всъщност са оплакванията на касатора, то тя, като ирелевантна за предпоставките за допускане на касационен контрол, не може да обоснове същия. Само за прецизност в тази вр. следва да се посочи, че доводите за обективна невъзможност, освобождаваща длъжника от отговорност са въведени за първи път в касационната инстанция, което е въобще недопустимо. С оглед изхода на делото в настоящата инстанция на ответната по касационната жалба страна, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, следва да бъдат присъдени своевременно претендираните с отговора по чл.287, ал.1 ГПК деловодни разноски, които съгласно приложения договор за правна защита и съдействие от 28.02.2011 год. възлизат на сумата 2000 лв./ две хиляди лева/ - платен в брой адвокатски хонорар на адв.Ирена А.- ВАК. Водим от изложените съображения настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК