Определение № 5974 от 19.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4074/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. Н. З., подадена чрез адв. А. Б. от АК-Б., срещу въззивното решение № 295 от 13.06.2024 г. по в.гр.д. № 254/2024 г. на ОС-Благоевград. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е частично недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по законосъобразността на първостепенното решение в цялост, а не само в пределите на въззивното обжалване от ищцата (сега и касатор), а в останалата част е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост – основание за касационно обжалване в приложното поле на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Ответната страна в производството Н. К. С., чрез адв. К. Д. от АК – Б., оспорва жалбата с писмен отговор. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 820 от 27.11.2023 г. по гр. д. № 1054/2023 г. по описа на РС – Благоевград, с което е признато за установено по отношение на Н. К. С., че М. Н. З. е собственик на 1/2 идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, с предназначение - жилище, апартамент, който обект попада в сграда № 2 с идентификатор *** построена върху поземлен имот с идентификационен номер *** по КККР на Б., общ.Б., обл. Б., одобрена със Заповед № РД-18-32/10.05.2006г. на изп.н директор на АК, находящ се в [населено място], [улица], ет. 3, ап. „В”, със застроена площ от 54.89 кв.м, заедно с Мазе № 17 с площ от 2.10 квадратни метра, както и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж на поземления имот. който самостоятелен обект съгласно документи за собственост представлява: апартамент „В”, находящ се на трети етаж /втори жилищен етаж/, на кота +5.35м. в „Жилищна сграда с гаражи” с височина до 15.00 м., състояща се от гаражи, четири етажа и тавански етаж под 4 градуса, която се изгражда, съгласно Разрешение за строеж №11/22.01.2008 г. от общ. Б., влязло в сила на 11.02.2008 г. и съгласно Одобрен инвестиционни проекти от Главния архитект на общ. Б., в УПИ *, кв. 83 по плана на V микрорайон на [населено място], [улица], представляващ ПИ с идентификатор *** по кадастрална карта на [населено място], който апартамент е с площ от 54.89 кв.м., при съседи: двор, апартамент „С”, стълбищна клетка и апартамент „А”, заедно с Мазе №17 с площ от 2.10, при съседи: коридор, двор, калкан и мазе №16, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, като предявения иск е отхвърлен над горепосочената квота от 1/2 като неоснователен. Съдебното исково производство е образувано по искова молба на М. З. срещу Н. С., с твърдението на ищцата, че придобитият само на името на ищцата, по време на брака между страните- бивши съпрузи, гореописан жилищен имот, е нейна лична собственост като придобит при възприет от двете страни режим на разделност на имуществото. Твърди, че макар съпрузите да са избрали режим на разделност по време на брака си, заварен от СК от 2009 г., то съгласно пар.4 от СК от 2009 г. избраният от тях режим на разделност се прилага за цялото придобито от съпрузите имущество и същият има обратно действие и за придобитото такова преди избора на режима на разделност. Това изключвало възникване на СИО независимо от възмездния характер на придобивното основание и изключвало презумпцията на чл.21, ал3 СК. Ответникът оспорвал правото на ищцата върху цялото жилище, което обуславя интересът й от установителния иск за собственост с основание чл.124 ГПК. Ответникът оспорва иска с възраженията, че с декларацията на съпрузите по време на брака от 01.02.2018 г., с която са избрали режим на разделност по време на брака, не е правено волеизявление за разпореждане от него с притежаваната идеална част от посоченото жилище, придобито през 2008 г., и тази декларация няма вещно прехвърлителен ефект. Въззивният съд е установил следната фактическа обстановка: Установено е, а и не спорно, че страните са сключили граждански брак на 11.02.2001 г., който е прекратен с развод с решение от 30.12.2020 год. по гр.д. № 1347/ 2020 г. на PC – Б.. По време на брака, с договор за покупко – продажба по нот. акт № 56, дело № 243/2008 г. М. З. е придобила на свое име жилище - самостоятелен обект в сграда идентификационен номер *** в [населено място], [улица], ет. 3, ап. „В”, със застроена площ 54.89 кв.м, заедно с Мазе №17 с площ от 2.10 кв.м., както и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж на поземления имот, подробно описано по-горе. Видно от декларация от 01.02.2018 г., страните са избрали законов режим на имуществените си отношения - режим на разделност, която декларация е вписана в Агенция по вписванията на дата 28.02.2018 г. При тези факти, въззивният съд е формирал правните си изводи, концентрирани върху спорния по делото въпрос дали декларацията от 01.02.2018 г., с която съпрузите са избрали законовия режим на разделност г., има или няма обратно действие, и преурежда ли имуществените отношения между съпрузите. Посочено е, че в правната теория преобладаващо се приема, че изборът на режим води до прекратяване на предходно възникналата съпружеската имуществена общност и преобръщането й в обикновена съсобственост при равни дялове, която подлежи на подялба и се урежда от правилата на чл. 30-36 от Закона за собствеността (ЗС). В хипотезата на прекратяване на съпружеската имуществена общност при избор на друг режим на имуществени отношения е налице доброволно прекратяване на общността по време на брака в резултат на постигнатата обща воля на съпрузите за избор на друг режим. В тази насока се е позовал и на констатирана преобладаваща подкрепа в полза на становището, че промяната на имуществения режим между съпрузите в общия случай има действие занапред, а възможност за преуреждане е налице при договорния режим, но не и при избор на законовия режим на разделност, който извод е направен от произнасянето с Решение № 60142 от 26.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 974/2021 г., II г. о., ГК и посочено в него, че „...по своя воля съпрузите могат да изберат режим на общност, режим на разделност или договорен режим, като сключване на брачен договор е допустимо и по време на брака и с него може да бъде преуреден статутът на вече придобито имущество - чл. 39 СК“. Въззивният съд е споделил горното разбиране, а не изразеното в Решение № 50051 от 02.05.2023 г. по гр. д. № 2602/2022 г. на ВКС, I г. о. становище, че изборът на законов режим на разделност има обратно действие и по отношение на предходно придобитите от съпрузите вещни права, като на последното се гради тезата на ищцата. В подкрепа на извода си, въззивният съд е направил подробен анализ на предвидената в действащия СК от 2009 г. възможност за избор между три режима на имуществени отношения между съпрузите - два законови (на общност и разделност) и договорен режим (чл. 18 СК), ограничението спрямо встъпващите в брак непълнолетни и ограничено запретени / само режим на общност/, за да обоснове извода си, че предвидената в закона алтернативност на режимите, с които съпрузите биха могли да уредят имуществените отношения помежду си, не може да послужи като аргумент за обратното действие на впоследствие избрания от тях режим, без същите да са изразили изрична воля в този смисъл. Позовал се е и на пар. 4 от ПЗР на СК от 2009 г., който не изключа възможността за избор на друг режим по заварени бракове (освен законовия режим на общност), без да обвързва същия с действие ex tunc. Правилото на чл. 27, ал. 3 СК, че се допуска прекратяване на съпружеската имуществена общност по време на брака при избор на друг режим на имуществени отношения, е тълкувано във връзка с правилото на чл. 28 СК, че при прекратяване на имуществената общност дяловете на съпрузите се считат за равни, от което е направен извод, че при избран режим на разделност чрез подписване на обща декларация, намира приложение предположението по чл. 28 СК. Подробно е анализирана правната уредба относно брачния договор в раздел IV на глава „Четвърта“ на СК, съдържащ правила относно договорния режим на имуществени отношения, съпоставено с уредбата на законовия режим на разделност, и е заключено, че правилото на чл. 40 СК, допускащ преуреждане на вече придобити права от съпрузите при сключване на брачен договор, е изрична възможност за отклонение единствено в материята на договорния режим (имуществен режим със силно диспозитивно начало), и на него не може да му се придаде значение на общо правило, което да се счита приложимо по правни последици (обратно действие) и на законовия режим на разделност, спрямо чието съдържание съпрузите не могат да влияят (доколкото втория режим е уреден императивно). Аргументи е черпел въззивният съд и от нормите на чл.39, ал.2 и чл.20 СК. Прието е, че имущественият режим на разделност е законов, неговият предметен обхват и предпоставки за възникване на разделността са изрично предвидени в закона, а отклонение от законовите режими е допустимо само при договорния режим. Декларацията за избор на режим, макар да съдържа волеизявления на двамата съпрузи, няма характер на същински договор, тъй като нейните правни последици са уредени в закона и не могат да бъдат изменени от съпрузите чрез включване на допълнителни уговорки в нейното съдържание, защото така няма да е спазена формата за действителност на брачния договор. Посочено е, че подписаната от съпрузите декларация съдържа изявление, че същите избират имуществен режим на разделност, както и че са им известни последиците от този избор, а именно прекратяване на съпружеската имуществена общност и възникване на обикновена съсобственост при равни дялове, както и приложимост на законовия режим на разделност по отношение на придобитите след осъществения избор вещни права. Прието е още, че при уреждането на законовия режим на разделност, СК предвижда правата, придобити от всеки от съпрузите по време на брака, да са негово лично притежание, но не и промяна на титулярството върху вече придобитите преди осъществения избор вещни права. По отношение на тях следва да намери приложение правилото на чл. 27, ал. 3 СК във връзка с чл. 28 СК, т. е. възникналата преди това съпружеска имуществена общност ще се прекрати и трансформира в обикновена съсобственост при равенство на дяловете. Приложимостта на избрания режим на разделност води до невъзможност за възникване за в бъдеще на съпружеска имуществена общност, но не и до преуреждане на вече възникналата такава по различен от установения в чл. 27 във връзка с чл. 28 СК начин. Ако наличието на възмездното придобиване на вещно право по време на брака преди избора на режим на разделност беше ирелевантно, правилото на чл. 27, ал. 3 във връзка с чл. 28 СК биха били лишени от смисъл. Изложени са и други аргументи в подкрепа на разбирането, че при избор на режим на разделност по време на брака, същият не се прилага към вече придобити имущества от съпрузите, вкл. и черпени и от правилото на чл. 22, § 2 от Регламент (ЕС) 2016/1103 на Съвета от 24.06.2016 г. за изпълнение на засиленото сътрудничество в областта на компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения по въпроси, свързани с имуществения режим между съпрузи: „Освен ако съпрузите не са договорили друго, смяната по време на брака на правото, приложимо към имуществения режим между съпрузите, има действие само в бъдеще“. В обобщение, въззивният съд е посочил, че становището, че изборът на законов режим на разделност има обратно действие и по отношение на предходно придобитите от съпрузите вещни права (застъпено в Решение № 50051 от 02.05.2023 г. по гр. д. № 2602/2022 г. на ВКС, I г. о.) не намира стабилна опора в съществуващата правна уредба и не се споделя от него. По изложените съображения въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на М. З. се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за действието на декларацията за избор на режим на разделност от съпрузи по заварен брак ? Поставеното питане е от значение за делото, обусловило е мотивите на въззивния съд, и предвид соченото от касатора противоречие по него с приетото в Решение № 50051 от 02.05.2023 г. по гр. д. № 2602/2022 г. на ВКС, I г.о., касационната инстанция констатира наличието както на общото, така и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване. Касаторът следва да внесе държавна такса 173,70 лв. за разглеждане на касационната жалба. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК.