Определение № 1459 от 25.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 673/2025 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Е. К., чрез адв. Т. С., срещу определение № 5046 от 18.11.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2110/2024 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 10521 от 18.09.2024 г., постановено по гр. д. № 15732/2022 г. по описа на Варненски районен съд, с което е оставено без уважение възражението на Е. К., че българският съд не е международно компетентен да се произнесе по повдигнатия спор с правно основание чл.127 ал.2 СК.

В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна и уважаване на възражението за липса на международна компетентност на българския съд да се произнесе по спора.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: 1.При тълкуването на термина „обичайно местопребиваване“ е необходимо Съдът да обсъди и съобрази условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването“, а ако това не е направено изчерпателно с оглед всички твърдения и изложени и от двете страни обстоятелства, следва ли да се счита, че е достатъчно, за да е правилно и законосъобразно определено? Счита, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с приетото в определение № 3775 ОТ 28.11.2023 Г. по ч. гр. д. № 4950/2023 г, Г. К., III Г. О. на ВКС.

Поддържа и наличието на основанието по чл.280 т.3 ГПК по въпросите, посочени с номерацията по изложението:

2. Как се определя първоначалното обичайно местопребиваване на дете на възраст 2 год., 1 месец и 23 дни към датата на завеждане на исковата молба и на какво основание ВОС твърди, че детето „пребивава трайно в България с едно прекъсване за периода между 21.12.2021 и 26.03.2022“, при условие, че ИМ пред ВРС е подадена на 28.11.2022, а престоя на детето в двете държави е както следва:

от раждането си в И. на 5.10.2020 год. до 15.10.2021 год. (1 год.) то живее с родителите си в И.,

• между 16.10.2021 и 21.12.2021 год. (2 мес.) живее с майка си в България,

• между 21.12.2021 и 25.03.2022 (3 месеца) отново с двамата си родители в И., а от 26.03.2022 год. само с майка си в България (8 месеца до подаването на ИМ) т.е. 15 месеца в И. и 10 месеца в България, като дори за част от последния период контактът с бащата е тенденциозно прекъснат.

3. Придобило ли е ново обичайно местопребиваване дете на възраст 2 год. към момента на подаване на исковата молба пред български съд, което пребивава в държава, различна от държавата на обичайното му местопребиваване по причина еднолично решение на единия родител, криещ местонахождението си от родителя, неупражняващ родителските права, и следва ли това да се счита за „незаконно задържане на дете“?

4. Следва ли родителят, взел еднолично решение за отвеждане и задържане на общо дете в друга държава, член на ЕС, в разрез с явното противопоставяне на другия родител по отношение на задържането, да извлича ползи от своето неправомерно действие във връзка с Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 години относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца?

5. Следва ли да се приеме становището на ВОС, че „спорен остава въпросът за изрично съгласие детето да бъде изведено от страната и да промени местопребиваването си или не “, ако това становище не е изразено въз основа на изчерпателно обсъждане на всички твърдения и изложени и от двете страни обстоятелства, а е изразено само въз основа на твърденията на ищцата, без да са налице доказателства за това?

Ответната страна по частната касационна жалба А. С. В., чрез адв.Т., е подала отговор в срок и изразява становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване и при евентуалност – за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че производството пред ВРС е образувано по предявени искове с правно основание чл.127 ал. 2 от СК и чл. 143 и чл. 149 от СК от А. С. В. за определяне на мерки по отношение на детето Д., род. на 05.10.2020г., а именно предоставяне упражняването на родителските права по отношение на детето на майката, определяне на местоживеенето на детето при неговата майка, постановяване на лични отношения между детето и неговия баща, както и определяне на издръжка в полза на детето за напред, както и за минало време за период една година назад от датата на предявяване на исковете. Делото е заведено пред ВРС на 28.11.2022г. Ответникът - жалбоподател в настоящото производство е направил възражение за липса на международна компетентност на българския съд да се произнесе по спора. Това възражение е оставено без уважение от първата инстанция. За да го потвърди, въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото се установява, че пред съд в И. на 21.11.2022г. /преди образуване на настоящото производство/ е заведено производство за лишаването на майката от родителска отговорност или алтернативно за издаване на суспензивна мярка за родителска отговорност, на основание чл. 330, 333 и 336 от Гражданския кодекс на И.. Счел е за безспорно по делото /съгласно изнесените от страните твърдения/, че майката и детето пребивават трайно в Р България, считано от 15.10.2021г. с едно прекъсване за периода 21.12.2021г.-26.03.2022г.; че е налице спор по въпроса дали е имало изразено от бащата съгласие за пребиваването на детето в Р България към датата на преместването. В тази връзка е приел, че това обстоятелство има правно значение само в производството за връщане на дете по Хагската конвенция, но няма правно значение при преценката относно обичайното местопребиваване на детето към датата на завеждане на иска в съда, която преценка се основава на обективни критерии. Приел е за безспорно установено и това, че съгласно решение № 513 от 26.01.2024г. по гр. дело № 13097 по описа за 2022 год. на СГС, потвърдено с Решение № 646 от 30.05.2024 год. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, XIV- ти състав по в. гр. дело № 1066 по писа за 2024 год. е оставена без уважение молбата на Е. К., роден на 09.12.1990 г., италиански гражданин, постъпила чрез Министерството на правосъдието на Република България, като централен орган по смисъла на чл. 6 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, с правно основание чл. 8 и следващите от Хагската конвенция във връзка с чл. 22а от Закона за закрила на детето, подадена срещу Ал.В. за връщането на малолетното дете Д. на молителя в Република И.. Молбата е отхвърлена на основание член 13, първа алинея, буква б) от Хагската конвенция от 1980 г.

Въззивният съд е посочил, че приложимото към делото международно право е Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 години относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца, доколкото съгласно чл. 104 от същия сочи, че при спазване на член 100, параграф 2 от настоящия регламент, Регламент (ЕО) № 2201/2003 се отменя, считано от 1 август 2022 г. /преди завеждане на настоящото дело/. Съгласно чл.7 от Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 години се определя общата международна компетентност на съдилищата, като пар. 1 сочи, че съдилищата на държава членка са компетентни по въпроси, свързани с родителската отговорност за дете, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка към момента на сезирането на съда, а пар. 2 предвижда, че настоящия член се прилага при спазването на членове от 8 до 10. В чл. 9 от Регламент (ЕС) 2019/1111 е изрично предвидена компетентност при неправомерно отвеждане или задържане на дете, каквато е настоящата хипотеза съгласно твърденията на ответника, поради което приложима се явява именно посочената разпоредба. В същата е предвидено, че без да се засяга член 10, в случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно местопребиваване в друга държава членка. Това придобиване на обичайно местопребиваване в друга държава членка се осъществява чрез алтернативно осъществяване на две предпоставки: или по б. a) всяко лице, институция или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителски права, е приело отвеждането или задържането; или по б. б) детето е пребивавало в тази друга държава членка най-малко една година след като лицето, институцията или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителски права, е узнал или е трябвало да узнае къде се намира детето и детето се е установило в своята нова среда и е изпълнено поне едно от следните условия като са изброени алтернативно условия по точки от i) /едно римско/ до v) /пет римско/. Посочил е също, че в чл. 9 е предвидена пророгация на компетентност на италианските /в случая/ съдилища за определен период от време /до придобиване на нова компетентност при установяване на ново обичайно местопребиваване/ - в случая до придобиване на компетентност на българските съдилища. В първия случай не е предвиден точен срок, а само наличие на условие, което в настоящия случай не е налице - очевидно липсва приемане на отвеждането или задържането от ответника, доколкото той е подал молба по Хагската конвенция. Във втория случай е предвиден срок от една година при наличие на различни хипотези. По отношение на условието на т. iii) /три римско/ обаче е необходимо молбата за връщане, подадена от носителя на правото на упражняване на родителските права да е била отхвърлена от съд на държава членка на основания, различни от член 13, първа алинея, буква б) или член 13, втора алинея от Хагската конвенция от 1980 г. и това решение вече не подлежи на обжалване по общия ред. Отбелязал е, че в конкретния случай молбата на ответника е отхвърлена точно на основание член 13, първа алинея, буква б) от Хагската конвенция от 1980 г.

Тълкувайки смисъла на посочената разпоредба въззивният съд е обосновал извод, че в този случай Регламент (ЕС) 2019/1111 изключва изобщо пророгацията, доколкото не е налице нито една от хипотезите на чл. 9 б. б). В случай, че компетентен съд е приел, че е налице хипотезата на член 13, първа алинея, буква б) от Хагската конвенция от 1980 г., изобщо е неприложима пророгацията дори и в посочения едногодишен срок, като това се налага от най-висшия интерес на детето.

Счел е, че по делото се установява, че от твърдяното отвеждане или задържане на детето от майката на 15.10.2021г. до датата на сезиране на съда с исковете по чл. 127 ал. 2 от СК на 28.11.2022г. е изминал период от повече от една година, т.е. дори и молбата по Хагската конвенция да беше отхвърлена на друго основание, то пророгацията на компетентност щеше да бъде изключена. Тъй като обаче молбата по Хагската конвенция е отхвърлена на основание член 13, първа алинея, буква б) от Хагската конвенция от 1980 г., то пророгацията изобщо е изключена и съдът следва да преценява наличието на предпоставките на чл. 7 от Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 години без да се съобразява с обвързващия срок на чл. 9 б. б) от Регламента.

Съдът е съобразил и тълкуването на приложимите разпоредби от Регламент (ЕС) 2019/1111 въз основа на съдебната практика по Регламент (ЕО) № 2201/ 2003. по преюдициалното запитване по решение от 21 октомври 2015 г., В. И. Г., С[1]2015/ 15 С., приемайки, че съгласно чл. 104 пар. 2 от Регламент (ЕС) 2019/1111 позоваванията на отменения регламент се считат за позовавания на настоящия регламент. Посочил е, че според практиката на Съда, понятието „обичайно местопребиваване” по смисъла на чл. 8 и чл. 10 от Регламент (ЕО) № 2201/ 2003 на Съвета от 27.11.2003 г. трябва да се тълкува в смисъл, че това е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда. За тази цел трябва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държавата – член, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. При установяване на обичайното местопребиваване на детето следва да се държи сметка за съвкупността от фактическите обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай. Намерил е за установено, че детето Д. към датата на сезиране на българския съд на 28.11.2022г. е имало „обичайно местопребиваване” на територията на Република България. Посочил е, че този извод се извежда както от продължителността на престоя /повече от една година/, така и от причините за същия – преместване на майката с оглед здравословното състояние на детето и наличието на подкрепяща за нея семейна среда, която да й помага в отглеждането на детето /нейните роднини/, както и наличие на възможност за медицински грижи за болестта на Д. - синдом на С.-В.. Детето има както италианско, така и българско гражданство, а лингвистичните му познания и по двата езика към датата на преместването с оглед ниската му възраст /една година към тази дата/ не са били развити. Възможностите за обучение на детето в България не са ограничени, а семейната и социалната среда са подкрепящи, както за майката, така и за детето.

Приел е и това, че за период от повече от една година преди завеждане на делото детето Д., родено на 05.10.2020г., се е интегрирало в семейната и социалната среда в Република България; тук детето получава медицински грижи, които не само съответстват на състоянието му, но и водят до положителен резултат в борбата с болестта. Счел е, че фактът, че пред съд в И. на 21.11.2022г. /преди образуване на настоящото производство/ е заведено друго производство, няма значение при настоящата преценка на съда, доколкото съгласно член 18 от Регламента, когато съд на държава членка е сезиран по дело, по което не е компетентен по същество съгласно настоящия регламент и по което, съгласно настоящия регламент, компетентен по същество е съд на друга държава членка, той обявява служебно, че не е компетентен. В конкретния случай, доколкото обичайното местопребиваване на детето е в Република България, италианският съд, дори и сезиран с иск, аналогичен на иска по чл. 127 ал. 2 от СК, би бил длъжен да откаже образуване на такова производство.

Изложил е и съображения, че в действителност главният иск, предявен в И. на 21.11.2022г., представлява аналог на предвидения в чл.132 от СК иск за лишаване от родителски права, а предявеният в условията на евентуалност иск - на иска по чл. 131 от СК за ограничаване на родителските права. Те обаче също представляват искове за родителска отговорност и следва да се подчиняват на разпоредбите на чл. 7 и сл. от Регламент (ЕС) 2019/1111, т.е. би следвало италианският съд служебно да постанови, че не е компетентен по същите. Отбелязал е още, че в Регламент (ЕС) 2019/1111 има разписана специална процедура в чл. 29 от същия, която посочва по какъв начин става обмяната на документи при постановяване на отказ за връщане на дете съгласно член 13, първа алинея, буква б) и член 13, втора алинея от Хагската конвенция от 1980 г., какъвто е настоящия случай, когато в друга страна има висящо дело за родителска отговорност.

По изложените аргументи въззивната инстанция е приела, че правилно първоинстанционният съд е стигнал до извода, че при установено обичайно местопребиваване на детето в България към датата на сезирането, то българският съд е компетентен да се произнесе по исковете, респективно, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.

В конкретния случай първият въпрос на касатора е некоректно зададен. Така както е формулиран същият не е правен, а фактически и отговорът му предполага обсъждане на събраните доказателства с оглед преценка правилен ли е изводът на съда, че обичайното местопребиваване на детето е в България.Такива процесуални действия касационната инстанция извършва само във втората фаза на производството, ако обжалването бъде допуснато, но не и във фазата по селекция на жалбата. Въпроси, които са свързани с фактите, макар и релевантни за спора, са фактически, а не правни и не представляват общо основание за достъп до касация. Изложеното е достатъчно за обосноваване на извод за липса на основание за достъп до касация. За пълнота следва да се посочи, че не е установено и допълнителното основание, доколкото определението, на което се позовава касаторът, е извън обхвата на съдебната практика по смисъла на чл.2280, ал.1, т.1 ГПК.

Въпроси с номера 2 и 3 по изложението също са фактически въпроси, а не правни и поради това не съставляват общо основание за достъп до касация.В тази фаза на производството съдът не може да анализира доказателства и да извършва преценка за правилност на формираните фактически и правни изводи. Не са правни и последните два въпроса, с номера 4 и 5 по изложението, тъй като същите са привързани към собственото разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Последните по естеството си са касационни оплаквания по чл.281 ГПК, а не правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК.

Предвид липсата на формулиран правен въпрос, обуславящ решаващите изводи на въззивният съд, касационният съд не дължи проверка за наличието на поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Предвид изхода разноски за жалбоподателя не се следват, а ответната страна по жалбата не е поискала присъждането на такива за настоящото производство.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,