Определение № 968 от 26.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2127/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. Ц., чрез адв. М. А., срещу решение № 606 от 29.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 3351/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20002131 от 10.01.2022 г. по гр. д. № 14721/2021 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен искът на Д. И. Ц. срещу К. Н. М. за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на основание наследствено правоприемство на недвижим имот с идентификатор ***, представляващ друг вид сграда за обитаване с площ от 20 кв.м., на два етажа, построена в недвижим имот, представляващ УПИ *** от кв. ***по плана на [населено място], местност „К.“ с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район О., [улица]. Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е поставен процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и обстоятелства. Касаторът поддържа, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 698/12.01.2011г. по гр.д. №14/2010г. на ВКС, трето г.о.; решение № 313/22.06.2011г. по гр.д. №1409/2010г. на ВКС, четвърто г.о.; решение № 72/08.04.2016г. по гр.д. №5357/2015г. на ВКС, четвърто г.о.; решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. №761/2010г. на ВКС, четвърто г.о.; решение № 8/20.02.2013г. по гр.д. №470/2012г. на ВКС, второ г.о.; решение № 24/28.01.2010г. по гр.д. №4744/2008г. на ВКС, първо г.о. и решение № 388/17.10.2011г. по гр.д. №1975/2010г. на ВКС, четвърто г.о. От ответника по касационната жалба К. Н. М., чрез адв. Д. Л., е постъпил в срок писмен отговор, с който е оспорена касационната жалба и се твърди че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови решението си, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от Д. И. Ц. срещу К. Н. М. положителен установителен иск за собственост, въззивният съд е посочил, че ищецът следва да докаже правото си на собственост върху процесния имот, придобито на заявеното основание – по наследство, както и придобивния способ, въз основа на който твърди, че праводателят му е бил собственик, а в тежест на ответника е да докаже наличието на изтекла в негова полза придобивна давност. Съдът е приел, че е безспорно по делото, а се и установява от събраните писмени доказателства, че ищецът Д. Ц. е наследник по права линия /внук/ на М. Н. Ч., починал на 14.03.1955г. С нотариален акт за собственост, издаден по Закона за издаване нотариални актове за собственост върху обществени места, дадени или заети за жилища на бездомници № 71, том III, дело № 402/1930 г., М. Ч. е придобил право на собственост върху недвижим имот, представляващ дворно място в [населено място], местност „К.“, от което е образуван парцел *** от кв. № ***от 250 кв.м., от които 88,90 кв.м. са застроени с една паянтова едноетажна и с двуетажна масивна постройка. С нотариален акт № 18, н. д. № 820/1950 г., М. Ч. е продал на Н. Д. М. /наследодател на ответника/ партерния етаж от масивна двуетажна къща със застроена площ 64,92 кв. м., находяща се в [населено място], ул. „К.“ № ***, с половината част от мазето и половината от тавана и 1/2 ид. ч. от дворното място, без останалите постройки върху него. С нотариален акт № 19, н. д. № 2978/1955 г., наследниците на М. Ч. продали на Г. Н. З. и Г. Н. З. паянтова вътрешна постройка изградена върху 30,52 кв.м. С нотариален акт за собственост върху недвижим имот на основание наследяване по закон № 6, н. д. № 256 от 2013 г., ищецът е признат за собственик на жилище, находящо се в [населено място], [улица], заемащо целия втори етаж от двуетажна жилищна сграда, изградена в лицевата част на дворно място откъм улицата, съставляващо самостоятелен обект с идент. ***, заедно със северната част от мазето, източната част от тавана и 1/4 ид. ч. от дворно място, в което е построена, съставляващо поземлен имот с идент. ***. Въз основа на събраните доказателства въззивният съд е приел за установено, че в поземлен имот с идент. ***има три постройки – 1. жилищната сграда на два етажа; 2.сградата, продадена на трети лица от наследниците на М. Ч., която не е предмет на спора, както и един масивен навес към тази сграда; 3. спорната сграда, обозначена като едноетажна, друг вид сграда за обитаване, с идент. ***. Въззивният съд е приел също, че спорната постройка е отразена в скица № 236/1947 г., т.е. съществувала е към момента на сключване на договора за продажба от 1950 г., като съгласно последния е изключена от предмета на продажбената сделка и съответно праводателят на ответника не е придобил права върху нея въз основа на този договор. Въззивният съд е счел, че доколкото към 1947 г. собственик на дворното място е праводателят на ищеца – М. Ч., то и последният е бил собственик на постройката, а след смъртта му собствеността е преминала в патримониума на неговите наследници. За да приеме за основателно възражението за изтекла в полза на ответника придобивна давност, въззивният съд е посочил, че от показанията на свидетелите К. /брат на съпругата на ответника/ и Г. /съсед на имота/, се установява, че ответникът е ползвал спорната постройка поне от 1978 г., когато се е оженил и заживял със съпругата си в постройката в дъното на двора, в която е извършвал ремонти, за които свидетелят Г. е помагал. Прието е, че ответникът е надстроил постройката с втори етаж, като съдът е счел за ирелевантно обстоятелството дали за същия има разрешение за строеж, дали е узаконен и дали има удостоверение за търпимост. Изложени са мотиви, че извършването на ремонти и надстрояването на постройката не е еднократен акт и несъмнено е достигнало до знанието на останалите съсобственици на дворното място, включително ищеца, който е живял на втория етаж от масивната двуетажна сграда в имота. Въз основа на представените решения на АССГ, заявления до общината и писма, е установено, че преустройството на постройката е завършено от ответника към 2013г., когато е започнал и административната процедура по снабдяване с акт за търпимост. Направен е извод, че от събраните доказателства се установява, че ответникът е упражнявал фактическа власт върху процесната постройка от 1978г. до 2013г. и по явен начин е демонстрирал собственическите си намерения – ремонтирал, надстроявал, като неговото владение е било непрекъснато и не е смущавано нито от ищеца, нито от другите съсобственици на дворното място и на самостоятелната къща. Посочено е в тази връзка, че и към момента на снабдяване с констативен нотариален акт № 6/2013 г. ищецът не е заявил права по отношение на процесната постройка, доколкото тя не е описана и включена в този нотариален акт. Следователно за периода до снабдяване на ответника с констативен нотариален акт № 137/2017 г. в негова полза е осъществен фактическият състав по чл. 79 ЗС. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице поддържаното от касатора основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения правен въпрос. Поставеният правен въпрос е за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и установените от тях обстоятелства. Този въпрос е от обуславящо значение за крайните изводи на съда, но не е разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС, изразена в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, както и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в това число и в част от цитираните от касатора решения, съгласно която въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Видно от обжалваното решение, съдът е обсъдил относимите към спора доказателства /писмени доказателства и свидетелски показания/, като подробно е анализирал същите и въз основа на тях е направил извод за доказаност на елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС и съответно за основателност на наведеното от ответника възражение за изтекла в негова полза придобивна давност по отношение на спорната постройка. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е конкретизирал кои доказателства са останали необсъдени от съда, а в касационната жалба са изложени доводи, че въззивната инстанция не се е съобразила със събраните по делото писмени и гласни доказателства, като ги е тълкувала превратно и е приела един факт за установен, без този извод да почива на доказателствата по делото. Несъгласието на касатора с направения от съда анализ на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод, касае правилността на съдебния акт, която не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Касаторът е посочил също, че пред първата инстанция е представено решение на АССГ по адм. дело № 6890/2015 г., с което на ищеца е отказано издаване на удостоверение за търпимост, както и че видно от писмо на СО, р- Оборище към СА-9400-78/14 от 12.04.2012 г., находящо се в цитираното административно дело, по жалба на ищеца и другите съсобственици е започнала административна процедура за установяване на незаконен строеж за процесната постройка. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е приел, че обстоятелството дали за надстроения втори етаж има разрешение за строеж, дали същият е узаконен и дали има издадено удостоверение за търпимост, е ирелевантно за спора. Във връзка с приетото от въззивния съд, че посочените обстоятелства са неотносими при произнасянето относно принадлежността на правото на собственост, правен въпрос не е поставен. Отделно от това, по делото не се установява посоченото писмо на СО, р-на Оборище към СА-9400-78/14 от 12.04.2012 г. да е било ангажирано като доказателство. С оглед на изложеното не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. С оглед изхода на спора касатора следва да бъде осъден да заплати на К. Н. М. сумата 1840,65 евро, представляваща разноски за касационното производство. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение