Определение № 477 от 29.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1520/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., съвместно упражняващи правомощията на синдик на “КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА” АД (в несъстоятелност), ЕИК[ЕИК], против решение № 261/24.04.2023 г. по в.т.д. № 1055/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, 15 търговски състав, с което е потвърдено решение № 260615/04.10.2022 г. по т.д. № 141/2021 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-11 състав, за отхвърляне на предявените от синдика на банката против Л. И. В. обективно съединени при условията на евентуалност искове за обезвреда на претърпените от “КТБ” АД имуществени вреди, причинени от ответника в качеството му на бивш администратор на банката от неизпълнение на законовите, респ. договорните му задължения във връзка с договор за банков кредит от 20.11.2007 г. между банката и “Сити Пропъртиз” АД.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение - чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на решаващия състав, че към момента на сключване на договора за банков кредит с горепосоченото дружество не са съществували нормативно установени задължения на ответника Л. В., поради което сключването на сделката не е извършено в нарушение на закона. Сочи се, че решението на Управителния съвет на банката касателно релевирания договор е взето от ответника като член на този орган в нарушение на предвидената процедура в Правилника за кредитната дейност на “КТБ” АД. Поддържа се, че ответникът не е изпълнил и задължението си да осъществява контрол върху дейността на служителите на банката, отговорни за събирането на необходимите документи от кредитоискателя и за извършването на нужните проучвания и изготвянето на становища, като в резултат на това решението за сключване на договора е взето при липса на информация за кредитоспособността на “Сити Пропъртиз” ЕООД и стойността на предлаганите обезпечения. Изтъкнато е, че договорът е подписан и средствата по същия са усвоени без наличието на редица документи, които следва да бъдат предоставени предварително. Счита се, че въззивният съд неправилно е възприел, че проучването на кредита и учредяването на обезпеченията не могат да бъдат вменени в отговорност на ръководителя на банка, тъй като за изпълнението на договора следят други служители. Аргументира се, че в случая ответникът В. не е упражнил цялостен оперативен и ефективен контрол по отношение на всички етапи на процедурата по отпускане на кредита, извършването им и съответствието им със заложеното в Правилника за кредитната дейност, включително не е проследил учредяването на предвидените в договора обезпечения. Направено е оплакване за допуснато от апелативния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не са обсъдени всички твърдения, доводи и приети по делото доказателства на ищцовата страна, в частност не са разгледани и анализирани параметрите и целта на договора, изготвените документи във връзка с отпускането на кредита. Оспорва се и изводът на въззивния съд, че не се установява при условията на пълно и главно доказване, че вземането на банката не може да бъде удовлетворено от имуществото на “Сити Пропъртиз” ЕООД. Сочи се, че неправилно е прието, че ответникът Л. В. не носи отговорност с оглед извършени действия след прекратяването на правоотношението му с “КТБ” АД (н.). Изразява се несъгласие с мотивите на въззивната инстанция, че щом размерът на главницата е бил намален, то договорът за кредит е бил успешно изпълняван. Допълва се, че ако още при отпускането на кредита и при последващия контрол касателно учредяването на предвидените обезпечения в предвидения срок е положена дължимата грижа от управляващите банката, вреди за нея не би следвало да настъпят.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. Производство по иск по чл. 57, ал. 3 ЗБН за солидарно осъждане на няколко лица, спрян по отношение на част от ответниците, допустимо ли е да бъде разделено и производството да продължи по отношение само на един от ответниците, при положение, че твърдяната вина произлиза от действия на всички ответници?

2. Разпоредбата на чл. 57, ал. 3 ЗБН предвижда солидарна или разделна отговорност на виновните лица?

3. Как се разпределя доказателствената тежест за доказване събираемостта или несъбираемостта на едно вземане по предявен иск с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН?

По трите въпроса се поддържа наличие на основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства?

По този въпрос касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1/08.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222/06.04.2017 г. по т.д. № 425/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 553/27.06.2013 г. по гр.д. № 196/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 65/30.07.2014 г. по т.д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 101/28.10.2016 г. по гр.д. № 853/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното решение.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Л. И. В. не е подал отговор на касационната жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че по делото не е спорно, че ответникът Л. В. е притежавал качеството администратор с оглед заеманата от него длъжност на изпълнителен директор на “КТБ” АД (н.) по силата на договор за управление в периода от 26.01.2005 г. до 18.12.2008 г.; че съгласно договор за банков кредит от 20.11.2007 г., сключен между банката и кредитополучателя “Сити Пропъртиз” ЕООД, е отпуснат кредит в размер на 11 700 000 евро за заплащане на цена за закупуване на недвижим имот в [населено място] заедно с 20 броя сгради и за други разходи във връзка с имота, както и че задължението за учредяване на обезпечение на кредита не е изпълнено от кредитополучателя в съответния срок; че след подписване на Анекс № 5 от 15.11.2013 г. към договора неиздължената главница възлиза на 5 700 000 евро. Въззивната инстанция е счела, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да се обоснове извод за действие или бездействие на ответника Л. В., довело до нарушение на конкретни задължения, вменени от устава на банката, договора за възлагане на управление, Правилника за кредитната дейност и друг вътрешноведомствен акт или произтичащи от закона, при разрешаването и сключването на договора за кредит от 20.11.2007 г., както и при усвояването на сумата по него. Решаващият състав е съобразил, че предмет на преценка в случая е единствено действието на ответника, изразяващо се в подписване на договора за кредит, доколкото друго негово действие не е установено, а анексите към договора не са подписани от него. Намерил е, че това не е извършено в нарушение на закона. Обосновал е, че обсъжданото действие не противоречи и на правилата, установени с утвърдения Правилник за кредитната дейност на банката, доколкото с оглед на същите обработката на документите по кредита се извършва от кредитен специалист, а правният анализ – от юрисконсулт. Поради това е преценил, че в качеството си на изпълнителен директор, респективно член на Управителния съвет, ответникът е имал задължение единствено за обсъждане на предложената сделка въз основа на представените документи и становища, но не е имал задължение да следи дали тези служители са спазили установените нормативи, дали са налице обезпечения, нито да упражнява текущ контрол по отпускането, усвояването и погасяването на кредита, тъй като тези действия с правилника са били възложени на други служители. Допълнил е, че противоправност на действията на ответника не може да бъде обоснована и с неполагане грижата на добрия търговец предвид липсата на доказателства за конкретни действия, които ответникът е следвало да предприеме, както и такива за съзнателното или несъзнателно неглижиране на обстоятелства или информация от значение за кредита. Апелативният съд е посочил, че освен това към датата на вземане на решението за отпускане на процесния кредит не са налице данни, от които да се обоснове извод за висок кредитен риск досежно сделката. Добавил е, че кредитната дейност не представлява намаляване на имуществото на кредитна институция, тъй като това е договор, свързан с упражняваната от банката търговска дейност, извършвана с цел печалба. Изложил е съображения, че в договора за банков кредит е уговорено, че обезпеченията следва да бъдат учредени от кредитополучателя в срок до 31.03.2008 г., като това действие на администратора не се явява в нарушение на законова норма. Независимо от заключението за липса на противоправност, въззивният състав е изследвал и наличието на настъпила вреда за банката. Акцентирал е, че в случая са представени доказателства за образувано изпълнително дело срещу кредитополучателя “Сити Пропъртиз” ЕООД за принудително събиране на вземането на банката, но не и доказателства за конкретните изпълнителни действия, предприети по него, чийто неуспешен резултат да може да обуслови поне косвен извод за невъзможност за удовлетворяване на кредитора от имуществото на това юридическо лице. Като е съобразил отделеното като безспорно обстоятелството, че към момента на приключване на устните състезания пред първата инстанция размера на дължимата главница по договора възлиза на 5 700 000 евро с оглед извършени погашения и постъпления от лихви при издължаване по кредита, както и липсата на доказателства досежно извършвани изпълнителни действия за принудително събиране на дължимите по релевирания договор суми, въззивният съд е стигнал до извода, че не може да се приеме, че е налице несъбираемост на вземането на банката. При така изложеното е направил заключение за неустановяване на противоправно поведение (действие или бездействие) на ответника – бивш изпълнителен директор на банката в несъстоятелност, както и на настъпила имуществена вреда за банката в претендирания размер. Прието е също, че не се доказва наличието и на пряка и непосредствена причинна връзка между действия/бездействия на ответника Л. В. по сключване на договора и причинени вреди на банката от неизпълнението му, предвид последващите пет анекси, които не са подписвани от ответника и към който момент той вече не е бил администратор на банката. Отбелязано е, че законодателят не е предвидил солидарна отговорност за администраторите на банката в Закона за банковата несъстоятелност, а такава се предвижда в чл. 240 от ТЗ само за членовете на управителните органи, когато са в общ орган при вземане на съответното решение, каквато хипотеза не е налице в настоящия процес. По тези съображения въззивният съд е намерил за неоснователни и подлежащи на отхвърляне главния иск с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН във вр. чл. 45 ЗЗД и първия евентуален иск с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН във вр. чл. 240, ал. 2 ТЗ. По отношение на втория евентуален иск за осъждане на ответника да заплати обезщетение за причинени имуществени вреди в качеството си на администратор на банката при условията на разделност, въззивният съд е преценил, че изложените твърдения за възникване на отговорността са напълно идентични с тези по първия евентуален иск, че на договорно основание отговорността на ответника Л. В. не може да бъде ангажирана при условията на разделност за претендираната част от главницата, споделил е мотивите на първата инстанция, към които на основание чл. 272 ГПК е препратил.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност, която е предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд, не се обосновава наличието на очевидна неправилност по смисъла на цитираната разпоредба. Тези оплаквания биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество при евентуално допуснато касационно обжалване, а не в селективната фаза на производството по чл. 288 ГПК. Поради горното не се обосновава достъп до касация на соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният от касатора първи въпрос е общотеоретичен и не кореспондира с решаващите изводи на въззивната инстанция. Поради това същият няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В случая, за да достигне до решаващия извод за неоснователност на ищцовите претенции по чл. 57, ал. 3 ЗБН за обезвреда на претърпените от банката имуществени вреди във връзка с релевирания договор за банков кредит, въззивният съд не е обсъждал въпроса за разделянето на производството по първоинстанционното дело, а за наличието на предпоставките от фактическия състав на деликтната и съответно договорната отговорност, което именно е правно значимото. Следва да се посочи също, че съгласно чл. 122, ал. 1 и 2 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от солидарните длъжници, като предявяването на иск срещу един от тях не засяга правата на кредитора спрямо останалите. Следователно без правно значение е дали ответници в производството са и останалите солидарни длъжници. С оглед на горното така формулираният въпрос не покрива общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация.

Поставеният от касатора втори въпрос не е обусловил крайните изводи на въззивния съд, поради което не отговаря на изискванията за правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В обжалваното решение е прието, че липсват противоправно поведение (действие или бездействие) на ответника – бивш изпълнителен директор на банката в несъстоятелност, настъпила имуществена вреда за банката в претендирания размер, както и пряка и непосредствена причинна връзка между действия/бездействия на ответника Л. В. по сключване на договора за кредит и причинени на банката вреди от неизпълнението му, с оглед последващите пет анекси към него, които не са подписвани от ответника и към който момент той вече не е бил администратор на банката. Поради неустановяване на предпоставките на претенцията за обезвреда, не е обсъждан размерът на вредите при солидарност или разделност на виновните лица. Следователно по така поставения въпрос също не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Липсата на обосноваване на общият селективен критерий по първите два въпроса изключва необходимостта от обсъждане на сочения от касатора допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставеният трети въпрос е процесуалноправен и касае разпределението на доказателствената тежест по предявен иск с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН относно факт с правно значение – събираемост/респ. несъбираемост на вземането на кредитополучателя с оглед твърденията за настъпили за банката имуществени вреди. Същият е релевантен и отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са неоснователни. В случая относно наличието на твърдените вреди въззивният съд е приел, че са представени доказателства за образувано от страна на “КТБ” АД (н.) изпълнително производство за принудително събиране на вземането по договора за кредит, но не и доказателства за конкретните изпълнителни действия, предприети по същото, чийто неуспешен резултат би могъл да обуслови поне косвен извод за невъзможност за удовлетворяване на вземането от имуществото на кредитополучателя. Съобразил е, че за да бъде ангажирана отговорността на ответника, трябва да се установи, че единствената причина, поради която не са събрани от длъжника заемните суми, би била липсата на учредени обезпечения. Това би могло да бъде налице, само ако банката би започнала принудително изпълнение и не е получила удовлетворение в хода на същото. Въпросът за разпределението на доказателствената тежест в процеса не е повдиган пред въззивната инстанция, а напротив - във въззивната жалба се поддържа, че по делото са ангажирани доказателства за имущественото състояние на кредитополучателя, както и за етапа и развитието на изпълнителното дело, образувано срещу него. От друга страна, касаторът не е обосновал и нужда от тълкуване на конкретна неясна или непълна правна норма, предвид създадена противоречива съдебна практика по тълкуването й или поради необходимост от промяна на непротиречива такава, с оглед изменение в законодателството или развитие на обществените отношения. Съдържащите се в изложението оплаквания за възприетото от въззивния съд разрешение са такива за неправилност на решението - основание по чл. 281, т. 3 ГПК, и могат да бъдат разглеждани едва с акта по чл. 290 ГПК при допуснато касационно обжалвано, но не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Поради гореизложеното не се обосновава наличие на поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол.

Поставеният от касатора четвърти въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество да обсъди доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора, да извърши собствена преценка на всички доказателства по делото в тяхната съвкупност. Същият е релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и други). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС, е обсъдил подробно приетите за относими към спора факти, доказателства и доводи на страните, и е намерил исковете за изцяло неоснователни. Оплакването на касатора, че не са му дадени указания за представяне на допълнителни доказателства за образуваното изпълнително производство, не могат да бъдат възприети, тъй като съдът указва на страните за кои твърдени факти не сочат доказателства, но няма задължение да посочва дали представените доказателства биха били достатъчни за установяване на съответния факт. Доводите на касатора, че въззивната инстанция не е обсъдила спецификата и целта на договора за управление, договора за банков кредит и вътрешните документи, не кореспондират с приетото в обжалваното решение. Апелативният съд е обсъдил целта на релевирания договор за кредит, документите, послужили за изготвяне на кредитното досие с оглед сключването на договора за банков кредит, качеството на ответника като изпълнителен директор и дали неговите действия/бездействия са довели до твърдените вреди за банката. Останалите доводи на касатора представляват най-общо оплакване за необсъждане от въззивния съд на негови твърдения и доводи, които не са конкретизирани, и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Поради горното по така формулирания процесуалноправен въпрос не се обосновава наличие на въведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

По разноските:

Съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 6 ЗБН, държавна такса не се събира предварително от синдика на банката. С оглед на горното и поради недопускане на въззивното решение до касационен контрол, касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС дължимата държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 1 от ТДТССГПК.

Ответникът по касация не претендира разноски в касационното производство, поради което такива не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,