Определение № 50771 от 31.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1114/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. П. С. срещу решение № 100018 /20.09.2021 г. по в.гр.д. № 84 /2018 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е оставена без уважение като неоснователна молбата на Д. П. С. за тълкуване на решение № 267 /27.11.2018 г. по в.гр.д. № 84 /2018 г. на ВТАС и за задължаване на въззиваемия да посочи банкова сметка, по която да бъдат платени присъдените с решението разноски.

Ответникът Н. Г. К. не е подал писмен отговор.

Касационната жалба е процесуално допустима.

С влязлото в сила въззивно решение тримата ответници по исковете по чл.135 ЗЗД (жалбоподателят Д. П., И. П. и П. П.) са осъдени да заплатят на ищеца разноски в размер на 3 624 лева за въззивната инстанция.

За да постанови обжалваното решение по искането за тълкуване, въззивният съд е приел, че след като тримата жалбоподатели (ответниците) не са осъдени солидарно, а и няма основание за такава солидарност по аргумент от чл.121 ЗЗД, то в случая е налице разделност и всеки един от осъдените отговаря за своята част – в случая по 1 /3 част от сумата – по 1 208 лева. Това следва от общите правила за разделност и солидарност на задълженията, предвидени в закона, съответно - не е налице неяснота във волята на съда, изразена в диспозитива в частта за присъдените разноски и на това основание молбата следва да бъде оставена без уважение.

Въззивният съд е счел, че отделно от изложеното, следва да посочи, че ако молителят е имал възражения срещу решението на ВТАС в частта за разноските (чието тълкуване се иска), е следвало своевременно да инициира процедура по чл.248 ГПК за изменението му по установения ред.

Въззивният съд е приел за неоснователно искането на молителя въззивният съд да бъде осъден да посочи банкова сметка, по която да бъдат заплатени дължимите разноски. Приел е, че спорът между страните е разрешен с влязло в сила решение, поради което съдът не може да се произнася по направени пред него искания на страните, с изключение на изчерпателно изброени в закона хипотези като настоящата – за тълкуване на решението по реда на чл.251 ГПК.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател извежда следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основания за допускане на касационно обжалване:

1. При общо посочване на сумата от дължимите разноски, на които съдът осъжда тримата ответника, налице ли е солидарна отговорност, или става въпрос за разделно задължение?

Жалбоподателят твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение по т.д. № 2859 /13 на ВКС, I т.о.

Въпросът е обуславящ, но видно от подробно изложеното за мотивите на въззивния съд, той не е разрешен в противоречие, а в точно съответствие с посоченото решение, с което е прието, че отговорността за направените от насрещната страна разноски не е солидарна. Въззивният съд е разяснил на молителя (жалбоподател във въззивното и в касационното производство), че е налице разделно, а не солидарно осъждане и точно каква сума е осъден да плати.

Поради това по този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

2. При липса на елемент от съдържанието на постановеното решение, посочен в чл.236, ал.1, т.7 ГПК (банкова сметка, по която да се приведат присъдените суми, или друг посочен от ищеца начин на плащане), следва ли решението да бъде допълнено и по кой ред следва да се извърши това допълване?

По този въпрос жалбоподателят не е обосновал допълнително основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл.280, ал.1 ГПК.

Въпросът не е обуславящ, доколкото въззивният съд не е приел, че е сезиран с искане за допълване на въззивното решение по реда на чл.250 ГПК, нито с искане за допълване или изменение на въззивното решение в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК в едномесечния преклузивен срок и за двете искания, който е изтекъл повече от година преди подаване на молбата – въззивното решение е влязло в сила на 08.10.2019 г., а молбата по чл.251 ГПК е от 10.06.2021 г..

Към това може да се добави и че посоченият от въззивния съд процесуален ред за уважаване на такова искане - по реда на чл.248 ГПК, е в съответствие с установената практика, тъй като това искане за допълване на въззивното решение в частта за разноските с посочване на банкова сметка, не е искане за допълване на въззивното решение по част от спорното право, нито по отделен иск, нито по допълнително искане, свързано с главния предмет, каквито са исканията за плодове или лихви, визирани в правилото на чл.250 ГПК, а и жалбоподателят не е ищец и не е предявил спорно право, за да иска съдът да се произнесе по цялото му искане.

Поради това и по този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че не са налице основания за допускане да касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а ответникът не е поискал присъждането на разноски, поради което разноски не следва да се присъждат.

Воден от изложеното съдът