Определение № 1643 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3611/2024 г.

Производство е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от името на Е. П. Ж. чрез адв.Ж. касационна жалба с вх.№ 55394 от 15.05.2024 г. срещу решение № 2023 от 05.04.24 г., постановено от Софийски градски съд по гр.дело № 4292/2023 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено решение №1756/07.02.2023 г., постановено по гр.д. №74305/2021 г. по описа на Софийски районен съд за допускане на съдебна делба между И. Б. К. и Е. П. Ж. по отношение на следния недвижим имот – апартамент №36, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес] при квоти по 1/2 идеална част за всеки от съделителите; както и за отхвърляне на предявения от Е. Ж. срещу И. К. иск за признаване за установено изключителното й право на собственост върху имота. Касаторката счита, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата и е нарушил материалния закон като е приел, че не са налице елементите на фактическия състав на придобивната давност в нейна полза. Решението било необосновано и в противоречие с установените обстоятелства, че касаторката е отрекла владението на бивши си съпруг и е владяла имота само за себе си. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК е формулиран процесуално-правният въпрос: Следва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора?, както и материално-правен въпрос за приложението на презумпцията на чл.69 ЗС, конкретно в хипотезата на предоставяне за ползване на семейното жилище. Поддържа се наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на ВКС, І г.о.; решение № 43 от 04.06.2014 г. по т.д. 213/2012 г. на ВКС, ІІ т.о. – по процесуалноправния въпрос и с решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр.д. № 859/2009 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 115 от 28.10.2016 г. по гр.д. № 977/2016 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 77 от 18.06.2018 г. по гр.д. № 3229/2017 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр.д. № 6277/2014 г. на ВКС, І г.о. – по материалноправния въпрос. Ответникът И. К., чрез пълномощника си адв.В. оспорва наличието на основания за допускане на въззивното решение до касация. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Производството е делбено, в първа фаза. Въззивният съд е бил сезиран с жалба от Е. Ж. срещу решението на районния съд, с което е допусната делба между страните и е отхвърлен предявеният от Ж. установителен иск, че тя е изключителен собственик на имота. Съдът приел, че процесният имот е придобит от страните по договор за продажба от 2001 г. по време на брака им, който е прекратен през 2009 г. С бракоразводното решение ползването на семейното жилище е било предоставено на съпругата Е. К.. С влязло в сила решение от 2013 г. е отхвърлен искът с правно основание чл.29, ал.3 СК, предявен от Е. Ж. срещу И. К., за определяне на по-голям дял от придобитото по време на брака имущество – процесният апартамент в [населено място] и дворно място в [населено място]. Образуваното по искова молба от Е. К. предходно делбено дело за процесния апартамент е прекратено с определение, влязло в сила на 25.03.2013 г. От показанията на свидетелката Ц. Й. съдът установил, че И. К. живее в Стокхолм, няма ключ от процесното жилище, което се обитава само от Е. Ж.. За да не търси хотел при пътуванията си до България той се е обръщал многократно към бившата си съпруга да отседне в апартамента, тя отказвала с обяснението, че това не е удобно. При тези фактически констатации въззивният съд направил правния извод за неоснователност на предявения от Е. Ж. иск за установяване, че е придобила по давност частта на ищеца К.; установил, че страните са съсобственици при равни квоти и намерил за основателен предявения от И. К. иск за делба. По спорния въпрос дали Е. Ж. е придобила имота по давност съдът приел претенцията на касаторката за неоснователна. Изложил е, че когато основанието за упражняване на фактическата власт е предоставяне ползването на семейното жилище след прекратяване на брака, съпругът, който живее в семейното жилище на посоченото правно основание, следва да демонстрира явно и категорично по отношение на бившия си съпруг, че променя намерението си и започва да владее за себе си. Посочил, че за да придобие частта на другия съсобственик, е необходимо съсобственикът, позоваващ се на давност, да демонстрира, че е отблъснал владението му и е започнал да свои неговата част за себе си. В отношенията между съсобственици на основание, различно от наследяването, презумпцията по чл.69 ЗС се прилага, но тъй като основанието, от което произтича съсобствеността, признава права и на другите съсобственици, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Съдът направил извод, че Е. Ж. не е доказала да е извършила действия, с които е започнала да държи за себе си с намерение да свои частта на И. К., като тези действия да са доведени до неговото знание. Обстоятелството, че само тя живее в имота, а той няма ключ от входната врата, не сочи на такива действия, а освен това съдът съобразил и предявения от Ж. през 2011 г. иск за делба на същия имот, с което признавала правата му върху имота. Затова приел, че упражняването на фактическата власт от нейна страна върху процесния недвижим имот е продължило на основанието, на което е започнало – предоставено й ползване след прекратяване на брака, като същата е била държател на идеалните части на ищеца. Съдът посочил, че счита за оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Като намерил за недоказано преобръщането на държането във владение, съдът приел за неоснователно релевираното правопрекратяващо възражение срещу иска за делба. С оглед изложените решаващи мотиви на въззивния съд поставените от касаторката въпроси не обосновават допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касателно процесуалноправния въпрос – въззивният съд е изпълнил задължението си да извърши самостоятелна преценка на доказателствата и да направи свои фактически изводи, въз основа на които е изложил правните си съображения. Така той е действал в съответствие, а не в противоречие с цитираната практика на ВКС по въпроса. Липсва противоречие с практиката на ВКС, включително и със задължителната такава, по въпроса за субективния елемент на придобивната давност и приложението на чл.69 ЗС. В решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д. № 3973/2015 г. на ВКС, І г.о. е посочено, че разграничителният критерий между двете хипотези - кога съсобственикът владее вещта изцяло за себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите съсобственици, е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага. Обратно – ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. В цитираното от касаторката решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр.д. № 6277/2014 г. на ВКС, І г.о. е изяснено, че когато основанието за упражняване на фактическата власт е предоставяне ползването на семейното жилище след прекратяване на брака, съпругът, който живее в семейното жилище на посоченото правно основание, следва да демонстрира явно и категорично по отношение на бившия си съпруг, че променя намерението си и започва да владее за себе си. Фактите, установени в това решение на ВКС, не съответстват на мотивите на обжалваното въззивно решение. В него не е установено Е. Ж. да е извършила действия, отричащи правата на К. върху имота. Когато е отказвала да го приеме в жилището, тя не го е уведомила, че се счита за единствен собственик, а обяснила, че престоят му ще създаде неудобство. Изводите на въззивния съд са в съответствие с обсъжданото решение на ВКС, че в хипотеза на фактическа власт, установена като съвладение, владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. Ето защо липсва противоречие на обжалваното решение с цитираното от касаторката. Следователно поставеният въпрос не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касация на обжалваното въззивно решение. Ответникът по касация е направил искане за присъждане на сторените в настоящото производство разноски. Касаторката следва да бъде осъдена да ги заплати в доказания размер от 2000 лева. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение