Определение № 498 от 05.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2156/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. С определение №33/27.01.2021г. по гр.д.№3191/2020г. на Върховен касационен съд, I I ГО не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №2788 от 04.05.2020г. по в.гр.д.№3176/2019г. на Софийски градски съд, IV “Д“ състав в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение относно начина на извършване на делбата – чрез изнасяне на делбения недвижим имот на публична продан и отхвърляне на възлагателната претенция с правно основание чл.349, ал.2 ГПК на съделителите М. Г. М. – Г. и П. К. Г.. Без разглеждане като недопустима е оставена касационната жалба, подадена от М. Г. М. – Г. и П. К. Г. против въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстаницонното решение за осъждането на тези съделители да заплатят на основание чл.346 ГПК във вр. с чл.30, ал.3 ЗС на П. Г. М., действащ чрез настойника си Н. П. М., сумата от 3080 лв., представляваща припадащите се части от стойността на събрана наемна цена от отдаване под наем на процесния имот за периода 14.08.2015г. – 14.06.2017г. Определението се обжалва с частна жалба вх.№1681/26.02.2021г., подадена от М. Г. М. – Г. и П. К. Г., чрез процесуалния им представител адв.С. Т. от САК, с искане за отмяна и в двете му части като неправилно и допускане на обжалваното от тях въззивно решение до касационно обжалване. Поддържат, че в обжалваното определение ВКС неправилно е споделил извода на въззивния съд, че придобивното основание за тях е договорът за 1 издръжка и гледане, а не наследяване – посочват, че М. Г. М. – Г. е дъщеря на наследодателката Н. М., както и че обстоятелството, че е имала договор за издръжка и гледане не я лишава от качеството на наследник. Считат, че в обжалваното определение съдът е мотивирал отказа си да допусне касационно обжалване чрез съдебни актове, които не са относими към настоящия случай. Поддържат, че в случая е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поддържат също така, че неправилно касационната им жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение по претенцията по сметки в размер на 3080 лв., е оставена без разглеждане по аргумент от чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като и в тази част ВКС е мотивирал решението си с неотносими към случая съдебни актове – навеждат довод, че в конкретния случай тежестта на доказване по иска с правно основание чл.31 ЗС е на П. М., а същият не е ангажирал доказателства, които да доказват нито основанието (поддържат, че не е доказано единствено М. М. – Г. да владее имота), нито че ищецът е поискал заплащането на обезщетението, нито размера. В молба-уточнение от 05.04.2021г. се позовават и на обстоятелството, че в обжалваното определение в частта, с която касационната им жалба е оставена без разглеждане, тричленният състав на II г.о. на ВКС е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, която се отнася за основанията за касационно обжалване. Считат, че приложение следва да намери разпоредбата на чл.247, ал.1 ГПК и съдът по своя инициатива или по молба на страните следва да поправи допуснатата в определението очевидна фактическа грешка. Ответникът по жалбата не изразява становище по нейната допустимост и основателност. Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, I ГО, при проверка допустимостта на жалбата, констатира следното: Подадената частна жалба е процесуално недопустима в частта, с която се иска отмяна на определението, с което тричленен състав на I ГО на ВКС не е допуснал въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.274, ал.1 ГПК срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби само когато преграждат понататъшното развитие на делото или когато това е изрично посочено в закона. Определенията, които не са преграждащи по смисъла на тази разпоредба или за които възможността за обжалване не е изрично предвидена, не подлежат на обжалване, вкл. когато са постановени от тричленен състав на ВКС. Съдът не разполага с правомощия да осъществява контрол върху правилността на такива съдебни актове. Определението по чл.288 ГПК представлява акт по проверка 2 допустимостта на касационното обжалване, т.е. по проверка за наличието на предпоставките, установени в процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение, при постановяването на което касационният съд извършва специфична дейност извън правомощията си на трета съдебна инстанция по конкретно дело, тъй като тази дейност не е свързана с присъщата при инстанционния контрол проверка за валидност, допустимост и правилност на постановения съдебен акт. По своето естество това определение не е преграждащо по-нататъшния ход на делото, тъй като третата инстанция е уредена в ГПК като факултативна и тази уредба, съгласно Решение №4/16.06.2009г. на Конституционния съд на Република България съответства на установените в Конституцията на Република България принципи и основни начала. По реда на чл.288 ГПК тричленният състав на ВКС извършва преценка за възможността по реда на чл.290 и сл. ГПК да упражни собствените си правомощия и тази преценка не касае възможността за упражняване на права от страните по спора. По този ред не се дава разрешение на конкретен процесуален или материалноправен спор между страните по делото, поради което и определението, с което не се допуска касационно обжалване не следва да се приема за преграждащо, доколкото процесуалният закон не установява принципа на задължителност на третата инстанция, т.е. не е предвидено, че всяка подадена до ВКС жалба следва да бъде разгледана по същество. Не е предвидена и изрична възможност за обжалване на постановения по реда на чл.288 ГПК съдебен акт, поради което подадената от М. Г. М. – Г. и П. К. Г. частна жалба следва да се приеме за недопустима, като наведените в нея доводи по правилността на определението, с което не е допуснато касационно обжалване, не следва да бъдат обсъждани. В частта, която се иска отмяна на определението, с което тричленен състав на II г.о. на ВКС е оставил без разглеждане касационната жалба, подадена от М. Г. М. – Г. и П. К. Г. срещу въззивно решение №2788 от 04.05.2020г. по в.гр.д.№3176/2019г. на Софийски градски съд, I V „Д“ състав, подадената частна жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл.276, ал.2 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Както е посочено в обжалваното определение, цената на предявения по реда на чл.346 ГПК иск с правно основание чл.30, ал.3 ЗС възлиза на 3080 лв. Съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. по граждански дела, не подлежат на касационно обжалване, освен ако не са налице изрично предвидените в тази разпоредба изключения. Спорът по настоящето дело в тази му част не попада в приложното поле на изключенията, предвидени в чл.280, ал.3 ГПК, поради което изводът на тричленния състав на IIг.о. на ВКС в обжалваното определение за недопустимост на подадената касационна жалба следва да бъде споделен. Действително в мотивите към обжалваното определение тричленният 3 състав на II г.о. на ВКС е посочил, че касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане по аргумент от чл.280, ал.1, т.3 ГПК, която разпоредба предвижда основание за допускане на касационно обжалване и в този смисъл не съдържа правила, уреждащи допустимостта на касационното обжалване. Предпоставките, при наличието на които касационната жалба може да се приеме за недопустима с оглед цената на иска, са предвидени в чл.280, ал.3 ГПК. Така допуснатата от тричленния състав на II г.о. на ВКС грешка обаче не би могла да обоснове наличие на основание за отмяна на обжалваното определение, тъй като погрешното посочване на основанието не опорочава съдебния акт, ако крайният извод на съда се основава на установените по делото факти и им съответства. В случая преценката за допустимостта на касационното обжалване е основана на действителната цена на предявения по реда на чл.346 ГПК иск, поради което следва да се приеме, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. И доколкото грешката е допусната в мотивите, а не в диспозитива на обжалваното определение, следва да се приеме, че не е налице хипотезата на чл.247, ал.1 ГПК. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение