Определение № 4336 от 14.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2839/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., приподписана от назначения по реда на ЗПрП процесуален представител адв. Е. Я., срещу определение № 5614 от 11.03.2026г. по в.ч.гр.д. № 15006/2024г. на Софийския градски съд, ГО, ІV-Д въззивен състав. С него е потвърдено определение от 04.12.2024г. по гр. д. № 67640/ 2024г. на Софийския районен съд, ГО, 127 състав, за връщане, на основание чл. 130 ГПК, на исковата молба на М., подадена против Софийския апелативен съд и за прекратяване на производството по делото. В частната касационна жалба са развити съображения за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на атакуваното определение, като постановено при съществено нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. В допълнително представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1, във вр. с чл.278, ал.4 ГПК се сочи наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и се поставят следните въпроси: 1. Допустимо ли е национален съд да прекрати производство по гражданско дело на основание чл. 126, ал. I ГПК поради твърдян пълен обективен и субективен идентитет, когато между делата липсва реална идентичност по предмет, фактически състав и период на настъпилите вреди, когато делата се отнасят за различни периоди от време и различни фактически обстоятелства-вреди настъпили в различни периоди и различен обем на вредите в различните периоди, макар и заведени от едно и също лице и представлява ли това ограничаване на достъпа до съд в нарушение на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС н принципите на ефективност и равностойност в правото на ЕС; 2. Представлява ли голословното изброяване на множество „други дела“, заведени от ищеца, без конкретизация на техните номера, страни и предмет, достатъчно основание за извода на съда, че е налице пълен обективен и субективен идентитет по смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК, и допустимо ли е въз основа на такова общо твърдение да се прекрати производството, без съдът да извърши конкретна съпоставка предмета и страните по делата- с оглед гарантираното в чл. 47 ХОПЕС и чл. 6 § 1 ЕКПЧ право на достъп до съд и на мотивиран съдебен акт; 3. Представлява ли злоупотреба с право завеждането на множество дела, когато те са с различни страни и предмет и целят обезщетение за вреди възникнали в различен период от време и в различен обем. Върховният касационен съд намира частната касационна жалба за процесуално допустима - подадена в преклузивния срок, от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По предварителния въпрос за допустимостта на касационното обжалване ВКС намира следното: Първоинстанционното производство пред СРС е образувано по искова молба на Е. Д. М. с която срещу Апелативен Съд-София е предявен иск за заплащане на обезщетение в размер 24 999 лева за причинени му в периода от 15.01.2016г. до 26.09.2024г. неимуществени вреди от незаконно задържане по нчд № 40/2016г. на АСпНС. Ищецът твърди, че е засегнато правото му на защита, уредено в чл. 47 ХОПЕС, както и правата му по изброени в исковата молба норми на правото на ЕС, тъй като мярката била взета за извършено престъпление по чл. 199, ал.1, т.5 НК, за което ищецът бил оправдан. Съставът на СРС е приел предявения иск за недопустим, тъй като е налице злоупотреба с право. С определение № 49524/04.12.2024г. е върнал, на основание чл. 130 ГПК, исковата молба и е прекратил производството по делото. Сезиран с частна жалба от Е. М. въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения иск. Изложил е съображения, че санкцията при установена злоупотреба с право се изразява в отказа на съда да даде защита на превратно упражняваното субективно право, което е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им; когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Въззивният състав на СГС се е позовал и на практиката на ЕСПЧ според която всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на Съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба. В случая, според въззивния съд заявяването на множество дела срещу Прокуратурата, СГС, ВКС, СРС констатирано и в акта на първоинстанционния съд, съставлява класически пример за злоупотреба с право. Позовал се е и на Директива /ЕС/ 2024/1069 на ЕП и Съвета от 11.04.2024г., която сочи част от белезите на злоупотребата с право - предявяване на един или повече изцяло или частично неоснователни иска или на прекомерни искове, започване на множество съдебни дела по сходни въпроси и причиняване на непропорционални разноски за ответника по производството. На следващо място съдът е обсъдил заявените в обстоятелствената част на исковата молба доводи, че вредоносното поведение на сочения ответник се изразява в предприети действия в рамките на досъдебно наказателно производство, което след внесен обвинителен акт е преминало във фаза на съдебно производство, по което е постановена влязла в сила присъда на наказателния съд. Посочил е, че действията и актовете респ. констатираните пороци се отстраняват по реда на инстанционния контрол в наказателното производство по НПК, а не могат да се проверяват инцидентно от гражданския съд, за който присъдата на наказателния е задължителна с оглед нормата на чл. 300 от ГПК. Поради което, при наличие дори на влязъл в сила съдебен акт в наказателното производство същият не може инцидентно да се проверява и заявените искове в този смисъл биха били процесуално недопустими. При тези мотиви на въззивния съд, постановеният от него съдебен акт не следва да се допуска до касационен контрол. Въпроси 1 и 2 не са обусловили решаващата правна воля на съда и нямат нужното значение за изхода от спора по смисъла на цитираната норма, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19. 02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009г. Съставът на СГС не е обсъждал предпоставките по чл. 126 ГПК - наличие на две висящи дела, между същите страни, на същото основание и за същото искане, в какъвто смисъл са поставените два въпроса. Съдът е приел, че поради образуването на огромен брой дела срещу различни ответници ищецът не преследва легитимна цел заради липсата на установена добросъвестност в поведението и това е обусловило приложението на предвидената в ГПК процесуална санкция – прекратяване на производството като недопустимо. Въпрос 3 е некоректно поставен, доколкото въззивният съд не е обсъждал предмета и страните на множеството дела, образувани от ищеца, нито периодите за които се претендират обезщетенията за вреди по тези дела. Отделно от това по въпроса относно злоупотребата с право на иск и с възможностите, с които съдът разполага за да й противодейства е налице непротиворечива съдебна практика на ВКС. Според тази практика злоупотребата с процесуални права може да има различни проявни форми, една от които е - извършване на допустими процесуални действия, чрез които обаче се цели заобикаляне на закона или увреждане на насрещната страна. Други проявни форми, установени в практиката на ВКС са: създаването на верига от частни жалби, които забавят процеса; злоупотреба с право на иск; злоупотреба с право на отвод. Приема се, че злоупотреба с право е налице при установено недобросъвестно упражняване на законно признато право, като преценката за всеки случай е конкретна, в зависимост от установените факти. Превратното упражнение на субективните права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им. Правомощието на съда по чл. 130 ГПК е възможна санкция за противоправното деяние, респ. проекция на чл. 57, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 от Конституцията на РБ, който не допуска злоупотреба с право на иск. Въззивният съд не е приел нещо различно, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Отделно от това в случая липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства (т. 4 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС), поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По изложените съображения определението на СГС не следва да се допуска до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО