Определение № 142 от 23.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1239/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. В. К. чрез майка си и законен представител В. К. И. срещу решение №34 от 06.01.2020 г. по в.гр.д.№1842/2019 г. на САС. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №5443 от 13.08.2018 г. по гр.д.№10889/2017 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. В. К. чрез майка си и законен представител В. К. Иванова срещу ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над 120 000 лв. до 350 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП от 06.11.2015 г., ведно със законната лихва от 06.11.2015 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, процесуалните правила и поради необоснованост на правните изводи на съда, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: 1. Следва ли определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси. 2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина, продължителността на възстановителния период и степента на възстановяване, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и за в бъдеще, както и всички онези негативни преживявания, които изпълват съдържанието на понятието неимуществени вреди. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД не заявява становище по жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалата. По спорния въпрос относно размера на обезщетението, предназначено да възмезди страданието, понесено от ищцата е посочил, че законодателят е определил висок нормативен максимум на застрахователното обезщетение за причинените от застрахованото лице неимуществени вреди – в размер на 2 млн. лв. при причиняване на неимуществени вреди на едно лице, какъвто е настоящият случай – арг. чл.266, т.1, б. „б” от КЗ /отм./, следователно, по този начин е целено заместващото обезщетение да отговаря на действително претъпените болки и страдания. Анализирайки обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – края на 2015 г. и наложилите се морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната практика, е достигнал до извод, че справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при подобни травматични увреждания /травматичен шок със съчетана травма; контузия и охлузване на челото; контузия и подкожен кръвоизлив на главата – странично вляво; хеморагична контузия на мозъка – ляво странично; счупване на лява теменна кост на черепа; контузия на белите дробове; излив в гръдната кухина – оскъден вляво; множество охлузни рани на главата и шията; разкъсване на далака, наложило оперативното му отстраняване; контузия на левия бъбрек, довело до постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота/ на пострадал при невръстна възраст /при пълно възстановяване на здравословното му състояние, продължило за период малко над 3 месеца/, е в размер на сумата от 120 000 лв. При съобразяване с опитните правила е взел предвид и правнорелевантния факт, че поради изключително младата си възраст /4 години при настъпване на процесното ПТП/ пострадалата в един продължителен период от време - до края на живота си, ще търпи ограничения в своя хранителен и социален режим поради премахването на най-големия лимфен орган в човешкото тяло – далакът, тъй като ще е под угрозата да страда от тежки възпалителни, инфекциозни и гнойни процеси. С оглед изложените в обжалвания акт мотиви, поставените в изложението въпроси са обусловили решаващата воля на съда, но в случая не са осъществени поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3от ГПК. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната съдебна практика на ВКС /обективирана в цитираните от касатора решения на ВКС, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и мн.др., изключващи наличието на бланкетно поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В процесната хипотеза при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е подробно и е оценил в пълнота всички установени по делото факти, релевантни за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, респективно е взел предвид и е съобразил посочените по-горе критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС, а касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Всъщност с поставените въпроси се поддържа неправилност на изводите на съда, респективно по същество се оспорва правилността на решението, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,