Определение № 2988 от 13.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4994/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ, Комисията) чрез процесуален представител Н. Н. – гл. инспектор при ТД – Пловдив на Kомисията против решение № 75 от 14.06.2023 г. по гр. д. № 65/2023 г. на Апелативен съд – Бургас.

Предмет на производство е и частна касационна жалба на ответниците Ю. Л. П. и Д. И. П. чрез адвокати Н. и Т. срещу горепосоченото решение в частта му с характер на определение, с което е оставена без уважение частната жалба на П. срещу определение № 261 от 24.01.2023 г. по гр. д. № 795/2021 г. на Окръжен съд – Бургас, постановено по реда на чл. 248 ГПК.

От ответниците по жалба – насрещни страни в производството, отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден от Ю. Л. П. и Д. И. П. чрез адвокати Н. и Т., които считат, че липсват предпоставки за достъп до касация по жалбата на Комисията, която по съществото си е и неоснователна.

Ответната страна по частната касационна жалба КПКОНПИ, чрез гл. инспектор Н., е подала отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за нейната неоснователност.

По касационната жалба на Комисията:

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 1150 от 21.11.2022 г. по гр. д. № 795/2021 г. на Окръжен съд – Бургас (поправено с решение № 79 от 24.01.2023 г. по същото дело) за отхвърляне на предявените от Комисията против Ю. Л. П. и Д. И. П. искове за отнемане в полза на държавата на конкретно посочено в решенията незаконно придобито имущество на обща стойност 324 292. 62 лева.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че искът е за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество и е с правно основание чл. 153 и сл. ЗПКОНПИ. Посочил е като безспорно от фактическа страна, че с решение № 065-ПР/02.05.2019 г. на КПКОНПИ, по постъпил доклад от 02.05.2019 г. от Дирекция „Публичен регистър“ на Комисията за неподадена в срок декларация по чл. 35, ал. 1, т. 2 ЗПКОНПИ, на основание чл. 13, ал. 1, т. 6, вр. чл. 108, ал. 6 от закона, е започнала проверка на имущественото състояние на Ю. Л. П., заемаща длъжност – главен архитект на Община Пловдив. Констатирано е, че с решение № 252/3.02.2021 г. на КПКОНПИ, срещу П. е образувано производство за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество в проверявания период от 02.05.2009 г. до 02.05.2019 г., предвид установено при проверката наличие на значително несъответствие между имуществото и нетния доход на проверяваното лице в размер на 247 749. 19 лв., при придобито имущество на стойност 284 542. 34 лв. и нетен доход от 36 793. 15 лв., като на 12.05.2021 г. е взето решение под № 1193 за внасяне в съда на искова молба по чл. 153 ЗПКОНПИ против Ю. П. и нейния съпруг Д. П.. Изложени са съображения, че в случая образуваното пред Комисията производство е обосновано с разпоредбата на чл. 108, ал. 6 ЗПКОНПИ, съгласно която проверката започва и при неподаване в срок на декларация по чл. 35, ал. 1, т. 2 или т. 4, освен ако неподаването се дължи на причини, за които лицето не отговаря. Изтъкнато е, че ответницата П. не оспорва, че в качеството си на лице, заемащо висша публична длъжност по смисъла на чл. 6, ал. 1, т. 32 ЗПКОНПИ – главен архитект на Община Пловдив, е подала декларация по чл. 35, ал. 1, т. 2 ЗПКОНПИ за имущество и интереси през 2018 г. пред Комисията извън предвидения в закона срок. Доколкото за тази категория лица за пръв път е възникнало задължение за деклариране с приемането на ЗПКОНПИ (ДВ бр. 7 от 19.01.2018 г.) е прието, че приложение намира текстът на § 4, ал. 1 от закона, изискващ подаване на встъпителни декларации в едномесечен срок от утвърждаване на образците по чл. 35, ал. 1, т. 2 и 4. Такива са утвърдени и публикувани на интернет страницата на Комисията на 04.05.2018 г., т. е. едномесечният срок е изтекъл на 04.06.2018 г., а ответницата е подала декларация на 27.07.2018 г. Втората инстанция е споделила становището на първостепенния съд за неприложимост на чл. 108, ал. 6 ЗПКОНПИ в хипотезата на подадена декларация извън законовия срок, какъвто е разглежданият случай. Формиран е извод, че след като в чл. 108, ал. 5, вр. чл. 46, ал. 4 ЗПКОНПИ е предвидено започване на проверка по Глава Х при установяване на несъответствие на декларираните обстоятелства в размер на не по-малко от 20 000 лв., то смисълът на текста в ал. 6, съобразно цитираната предходна разпоредба, а също и с оглед целта на специалния закон, сочи на основание за започване на проверка при липса на подадена декларация. При просрочието й законът предвижда административно наказание глоба, като Комисията дължи проверка за съответствие на декларираното и едва при установяване предпоставките по чл. 108, ал. 5 ЗПКОНПИ – започване на проверка в производство по установяване на незаконно придобито имущество. С оглед на тези доводи е констатирана липса на основание за проведеното срещу проверяваното лице производство по глава Х ЗПКОНПИ, поради което предявеният иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество е намерен за неоснователен. Освен това, неоснователността му е приета да произтича и от недоказаното от Комисията значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице, съгласно изискването на чл. 156, ал. 4, т. 3, от което да се направи обосновано предположение, че имуществото е незаконно придобито, съгласно предвиденото в чл. 107 ЗПКОНПИ. Решаващият състав е изложил, че през проверявания период ответниците са придобили установено от Комисията имущество, както следва: недвижим имот, представляващ апартамент с площ от 53, 03 кв. м., ведно със съответните ид. части от общите части на сградата и правото на строеж, находящ се в [населено място], [улица], ет. .., ап. .. за сумата от 25 000 евро (48 895 лв.), платена по банков път; лек автомобил „Ауди А6 3. 0 ТДИ“, първа регистрация: 25.11.2009 г. за сумата от 12 000 евро, в левова равностойност 23 469. 96 лв.; лек автомобил „Мерцедес GL 420 ЦДИ“, първа регистрация на 13.08.2007 г. за сумата от 5 160 лв., чиято пазарна стойност към датата на закупуване, съгласно изслушаната оценъчна експертиза, е в размер на 24 700 лв., с включен последващ необходим ремонт. От посочената в исковата молба банкова информация е установено, че налични в имуществото на ответниците в края на проверявания период са следните парични средства: по сметка в евро в „Райфайзенбанк България“ ЕАД, с титуляр Д. П. – крайно салдо 149. 77 евро (292 лв.); по сметка в евро в „Банка Пиреос България“ АД, титуляр Д. П. – крайно салдо – 2. 95 евро (5. 75 лв.); по сметка с в лева в „Първа инвестиционна банка“ АД, с титуляр Ю. П. – крайно салдо 5. 56 лв.; по сметка в евро в „ПИБ“ АД, с титуляр Ю. П. – крайно салдо 24. 15 евро (47 лв.); по сметка в евро в „ПИБ“ АД, титуляр Д. П. – крайно салдо 2. 01 евро (3. 92 лв.), или общо – 354. 23 лв. Изтъкнато е, че останалите банкови сметки и спестовни влогове на ответниците са закрити, без налични средства. Въззивният съд е установил, че с исковата молба са заявени неналични парични суми по банковите сметки на ответниците и е приел, при позоваване на разрешенията, дадени ТР № 4/2021 от 18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС, че те не съставляват „имущество“ по смисъла на чл. 156, ал. 4, т. 1, вр. пар. 1, т. 3 и т. 4 от ЗПКОНПИ.

С оглед на горното е остойностено придобитото от ответниците имущество през проверявания период, налично в края на периода, в общ размер от 97 419. 19 лв., от които 48 895 лв. – стойността на закупения недвижим имот, 23 469. 96 лв. и 24 700 лв. – стойността на закупените два автомобила и 354. 23 лв. – налични суми по банкови сметки. Съобразено е, че съгласно § 1, т. 3 ЗПКОНПИ, „значително несъответствие“ е онзи размер на несъответствието между имуществото и нетния доход, който надвишава 150 000 лв. за целия проверяван период. Взет е предвид посоченият от Комисията за проверявания период нетен доход на П. в размер на 36 793. 15 лв., като при съпоставката му с придобитото имущество от 97 419. 19 лв., решаващият състав е приел, че несъответствието възлиза на стойност 60 626. 04 лв., т. е. под предвидените в закона 150 000 лв. като праг за наличие на „значително несъответствие“. Така е направен решаващ извод, че в случая не е налице значително несъответствие в имуществото на проверяваните лица по смисъла на чл. 107, ал. 2, вр. пар. 1, т. 3 ЗПКОНПИ, поради което и не може да се изведе заключение за обосновано предположение, че ответниците притежават незаконно придобито имущество, което на основание чл. 153 и сл. ЗПКОНПИ подлежи на отнемане в полза на държавата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правен въпрос, който твърди да е обуславящ изхода по делото и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросът има следното съдържание:

„Налице ли е основание за започване на проверка по чл. 107, ал. 2 ЗПКОНПИ, когато лице заемащо висша публична длъжност е подало декларация за имущество и интереси по чл. 35, ал. 1, т. 2 от същия закон, след законоустановените срокове, без извинителна причина?“.

Поддържа се, че по поставения въпрос няма формирана съдебна практика и произнасянето на ВКС ще допринесе за точното и еднакво прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед настоящи и бъдещи проверки по този текст. Страната се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за селектиране на касационната жалба с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.

Касационен контрол по жалбата не следва да се допуска.

Поставеният от жалбоподателя въпрос се извежда от становището му, че в случаите като процесния когато лице, заемащо висша публична длъжност, е подало декларация по чл. 35 ЗПКОНПИ след изтичането на законоустановените срокове, е налице основание за започване на проверка от Комисията. В обжалваното решение съдът не е отрекъл възможността за започване на такава проверка, но конкретно е разграничил случаите, в които изобщо не е подадена декларация в предвидения в закона срок, от тези, при които е подадена такава, но извън законовия срок. Решаващият състав е приел, че при просрочена декларация, към която хипотеза спада и настоящият случай, законът предвижда административно наказание глоба, като е посочил, че Комисията дължи проверка за съответствие на декларираното и изрично е посочил, че при наличие на предпоставките по чл. 108, ал. 5 ЗПКОНПИ е допустимо започване на проверка в производство по установяване на незаконно придобито имущество. В тази връзка повдигнатият въпрос съдържа условието, че в случаите на просрочена декларация не е налице основание за започване на проверка по реда на ЗПКОНПИ, а подобно условие не се съдържа в мотивите на обжалваното решение. Ето защо, питането няма връзка с правните изводи на въззивния съд и затова по него достъп до касация не може да бъде осъществен. Липсата на поставен релевантен правен въпрос с обуславящо изхода на спора значение е самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

За пълнота следва да се посочи, че касационният жалбоподател се позовава формално на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което иска да се осъществи достъп до касация без обаче да излага твърдения за наличието му. В задължение на касатора е да обоснове предпоставки в приложно поле на селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Така освен релевантен правен въпрос, включен в предмета на делото и изводим от правната воля на въззивния съд по обжалваното решение, искането за селекция на касационната жалба следва да съдържа и обосновка на допълнителното основание от съответния състав. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК релевантният въпрос следва да има значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото, чието съдържание е изведено по тълкувателен път с разясненията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Това в случая не е сторено и не може да се допусне касационно обжалване.

Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.

По частната касационна жалба на ответниците Ю. и Д. П.:

Тя е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима.

Предмет на жалбата е решение № 75 от 14.06.2023 г. по гр. д. № 65/2023 г. на Апелативен съд – Бургас в частта, имаща характер на определение, с която е оставена без уважение частната жалба на П. против определение № 261 от 24.01.2023 г. по гр. д. № 795/2021 г. на Окръжен съд – Бургас, постановено по реда на чл. 248 ГПК.

Въззивният съд е постановил този правен резултат като е приел, че с обжалваното пред него определение по чл. 248 ГПК (№ 261 от 24.01.2023 г.) първата съдебна инстанция е оставила без уважение искането на Ю. и Д. П. за изменение на основното решение в частта за разноските, досежно присъдените в тяхна полза съдебни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Съобразил е, че с договор за правна услуга от 23.05.2022 г. Ю. П. е възложила на адвокати Н. Т. осъществяване на правна защита и съдействие в първоинстанционното производство, за което ответницата е заплатила в брой възнаграждение на доверениците в размер на 3 500 лева. От същата дата е приложен по делото и договор за правна услуга между ответника Д. П. и посочените двама адвокати, съгласно който клиентът е заплатил в брой адвокатско възнаграждение в размер на 8 000 лева. При тези фактически обстоятелства, съставът на апелативния съд е формирал извод, че всеки от ответниците е ангажирал двама надлежно упълномощени адвокати и договореното и заплатено възнаграждение по двата договора не е разграничено, като следващо се за един от тях, т. е. плащането е в полза на двамата процесуални представители. Поради това и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съгласно който страната има право на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат, е прието, че на ответниците се следват половината от горепосочените суми, а именно 1750 лв. на Ю. П. и 4 000 лв. на Д. П., в какъвто смисъл са присъдени с основното решение на първата инстанция. Обстоятелството, че заплатените хонорари, макар и за двама адвокати, са в минималния по съответната наредба размер, не е констатирано като дерогиращо приложението на чл. 78, ал. 1 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Смисловото значение на формулировката в нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК „за един адвокат“ идентична ли е със значението, което съдът ѝ е придал в обжалваното решение – „на един адвокат“?;

2. „Налице ли са два отделни договора за процесуално представителство, когато страната – доверител е една и е сключила един договор с двама довереници – изпълнители?“.

По първото питане се поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото разрешението по този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По второто питане се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 478 от 09.12.2020 г. по ч. гр. д. № 2911/2020 г. на III г.о., определение № 50159 от 04.10.2022г. по гр. д. № 5101/2021г. на II г.о., определение № 50392 от 26.09.2022г. по ч. т. д. № 448/2021 г. на I т. о.

Искането за достъп до касация е неоснователно.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях – по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос - т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд - така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Той не може да изведе този въпрос и от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт.

В случая поставеното в изложението първо питане не притежава характеристика на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК в смисъла, изяснен с т. 1 от горепосочения тълкувателен акт и не осъществява общо основание за достъп до касация. Той не произтича от правните разрешения в обжалваното определение и не обуславя изхода по делото, а е изводим от становището на страната по правилността на съдебния акт. В стадия по селекция на касационните жалби, съответно на частните касационни жалби, Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото. За пълнота следва да се изтъкне, че питането се поставя на плоскостта на тезата на жалбоподателите за начина, който следва да се тълкува разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК и извършеното според страната неправилно тълкуване на законовия текст от въззивния състав. Така поставено, питането по същество е привързано към оплакванията на жалбоподателите за неправилна оценка на фактите по делото и необоснованост на крайния извод за дължимост на половината от заплатените от П. адвокатски хонорари, като чрез поставянето му на практиката се изразява несъгласие с приетото от въззивния съд. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивния съдебен акт са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на акта и не подлежат на преценка в производството по селектиране на жалбите. В този смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Непоставянето на релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение е основание само по себе си за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от посочения тълкувателен акт.

Спрямо второто формулирано питане също не е налице основание за достъп до касация. Същото се извежда от становището на жалбоподателите, че според въззивния съд са налице два отделни договора, а в случая е налице един договор за процесуално представителство и защита, сключен с двама довереници. В обжалваното определение липсват мотиви в подобен смисъл. Напротив – за да приеме, че в полза на ответниците се следват половината от заплатените от тях адвокатски хонорари, въззивният съд е формирал извод, че договореното и заплатено възнаграждение по двата договора на всеки един от ответниците с упълномощените от тях двама адвокати, не е разграничено, от което следва, че плащането е в полза на двамата процесуални представители. Той не е установил наличието на два отделни договора за процесуално представителство, каквото становище се поддържа от жалбоподателите. Ето защо, така поставено питането е изводимо не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а представлява изложение на фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи, според собственото на жалбоподателите виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. В тази връзка поставеният въпрос не е и обуславящ крайните решаващи изводи на съда, тъй като какъвто и отговор да се даде по него, не би се обусловил различен краен резултат.

В обобщение, жалбоподателите не са обосновали приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за последица недопускане на въззивното решение в тази му обжалвана част (с характер на определение) до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.