Определение № 60292 от 22.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1864/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. С. А., представлявана от адв. А. Ч., против въззивно определение № 260805/17.12.2020 г. по в. ч. гр. д. № 2911/2020 г. на Пловдивски окръжен съд, гражданско въззивно отделение – девети състав, с което е потвърдено определение № 8386/10.08.2020 г. на Пловдивски районен съд, ІV гр. състав, за прекратяване на производството по гр. д. № 8188/2018 г, като делото е изпратено по компетентност на Пловдивски административен съд. В частната касационна жалба се поддържа, че ищцата е предявила искове по чл. 124, ал. 4 ГПК и не е оспорвала свидетелство, серия АП № 001448 от 25.08.2008 г., рег. № 014145, с което се признава придобита специалност „обща медицина“, и свидетелство № 23642 от 15.05.2006 г. за придобито научно звание „доцент“ по специалността „обща медицина“, издадено от ВАК при МС, в качеството им на административни актове. Освен това към момента на издаване на свидетелство № 23642 от 15.05.2006 г. АПК и ЗРАСРБ не са били приети, като поради което споровете, свързани с тези обществени отношения следвало да се разглеждат от гражданските съдилища. Поддържа се, че доводите за неистинност и нищожност се основават на липсата на изискуемите условия за издаване на свидетелство № 23642 от 15.05.2006 г., съответно и на свързаното с него свидетелство, серия АП № 001448 от 25.08.2008 г. Поддържа се още, че съдът не е определил правилната правна квалификация на исковете, като се е ограничил само до въпроса относно подсъдността на спора. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване се поддържа становище са очевидна неправилност на обжалваното определение и се поставят следните въпроси от приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1. Допустимо ли е, а ако е допустимо, по кой ред следва да бъде родово подсъден на административен съд един спор за установяване на даден факт, право или правоотношение, ако към момента на възникване на спорния факт, право или правоотношение е съществувала само общата правна регламентация относно правоотношение е съществувала само общата правна регламентация относно установяване на факти в ГПК, според което правото или фактът не биха могли да бъдат еднозначно отнесени към категорията на административни такива?; 2. Допустимо ли е, ако е допустимо, по кой ред следва да се счита за родово подсъден на административен или граждански съд един спор за установяване на факт, право или правоотношение, възникнал по реда на Закона за научните степени и научните звания и останалата относима нормативна уредба, ако към момента на възникването на спорния факт, право или правоотношение в този закон няма правна регламентация, която да предвижда съдебен контрол върху възникналите спорове? В писмен отговор Л. Д. Д., представлявана от адв. М. П., излага становище за неоснователност на частната касационна жалба. Претендира съдебни разноски. МУ – [населено място] не взема становище по жалбата. За да се произнесе, ВКС взе предвид следното: Ищцата доц. д-р Р. А. е сезирала районния съд с искове срещу МУ – [населено място] и Л. Д. Д.-Т. за признаване за установено, че издаденото в полза на Л. Д.-Т. от МУ – [населено място] свидетелство, серия АП № 001448 от 25.08.2008 г., рег. № 014145, с което се признава придобита специалност „обща медицина“ е с невярно съдържание, тъй като било издадено на основата на ненадлежна или опорочена процедура, неоснована на действащата към процесния период нормативна уредба, касаеща придобиването на специалност в системата на здравеопазването, както и че притежаваното от ответницата свидетелство № 23642 от 15.05.2006 г. за придобито научно звание „доцент“ по специалността „обща медицина“ е с невярно съдържание, тъй като засвидетелства невярното обстоятелство, че с него на ответницата Т. се дава научно звание по научната специалност „обща медицина“ вместо по научната специалност „педиатрия“. Ищцата е уточнила, че въпросните свидетелства не отразяват придобитите от ответницата специалност и научно звание, тъй като са съставени в противоречие със закона: специалността „обща медицина“ била придобита в нарушение на изискванията на Наредба № 34/29.12.2006 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването (отм.), от което следвало, че е опорочено и научното звание доцент по съответната специалност. Изложени са твърдения за наличие на висящо производство по подадена от ищцата жалба пред КЗД срещу ректора на МУ – [населено място] за дискриминация на основата на признак „лично положение“, тъй като не бил приложил еднакви критерии на избор на завеждащ секция „обща медицина към катедра „Здравен мениджмънт, икономика на здравеопазването и обща медицина“ и е назначил Л. Д. Д.-Т. в противоречие с утвърдената обичайна практика на университета, като процесните удостоверения били представени по това дело, приключило с влязло в сила решение на ВАС. Освен това Т. била член на ръководената от ищцата катедра и като част от обучителния екип на катедрата нейната професионална подготовка трябвало да съответства на учебните програми и изискванията на обучението. С определение № 8386/10.08.2020 г. районният съд прекратява производството и изпраща делото по компетентност на Пловдивския административен съд, приемайки, че спорът относно това дали едно лице е придобило определена специалност или научно звание е спор относно законосъобразността на административен акт. Въззивният съд приема, че ищцата няма интерес от предявяване на установителен иск за несъществуването на едно правно отношение или на едно право; че обстоятелствата, че страните са в една и съща катедра и ответницата „черпила дивиденти“ от придобитото право, преподавайки на студенти и специализанти по учебната дисциплина и по учебната и медицинска специалност „Обща медицина“, а ищцата имала и качеството на ръководител катедра от 09.04.2020 г., не могат да обосноват наличието на правен интерес, тъй като при евентуално уважаване на исковете за ищеца не биха възникнали преки положителни последици. Доколкото оспорените с исковата молба официални свидетелстващи документи са свързани с властническо волеизявление на овластен със закон орган, което по същество се твърди да е порочно, като двата документа се оспорват в качеството им на административни актове, правилно било прието, че след прекратяване на производството по гражданския иск, делото следва да бъде изпратено на компетентния административен съд по спора относно законосъобразността на административните актове. При тези данни, ВКС приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси. Първият иск по чл. 124, ал.4 ГПК за установяване на неистинност, евентуално нищожност на свидетелство № 23642 от 15.05.2006 г. за придобито научно звание „доцент“ по специалността „обща медицина“, издадено от ВАК при МС е недопустим, защото свидетелството е индивидуален административен акт и оспорването му е по реда на АПК, като ищцата разполага с друг ред за защита. Пряк контрол върху законосъобразността на индивидуален административен акт не може да се осъществи по реда на чл. 124, ал.4 ГПК. Съгласно чл. 32, ал.1 и ал.8 от Закона за развитие на академичния състав на РБ заповедите за заемане на академични длъжности могат да се оспорят пред министъра на образованието и науката, а неговият акт съответно пред съда по реда на АПК. Нормата е процесуална и се прилага занапред, т.е. и в случая, доколкото с преходна разпоредба не е установен друг ред за обжалване. Вторият иск по чл. 124, ал.4 ГПК за установяване на неистинност на свидетелство, серия АП № 001448 от 25.08.2008 г., рег. № 014145, с което се признава придобита специалност „обща медицина“ също е недопустим поради липса на правен интерес, защото този документ може да се оспори в административния процес относно оспорване на свидетелството за придобиване на научно звание. В този смисъл е определение №376/16г. на ІІІ ГО. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното определение. Очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани форми на неправилност на съдебния акт. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните - допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти (явна необоснованост), каквито не се твърдят и не се установяват спрямо обжалваното определение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,