Определение № 921 от 01.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2532/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С решение № 99 от 26.05.2022г. по в.гр.д. № 85/2022г. на Апелативен съд – Бургас е потвърдено решение № 260047 от 04.11.2021г. по т.д. № 46/2019г. на Окръжен съд – Ямбол в частта, с която „Застрахователна компания Лев инс“ АД е осъдено да заплати на Г. Я. К., на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, сума от 100 000 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на майка му Росица А. К. в резултат на пътнотранспортно произшествие от 29.12.2018г., причинено виновно от водач на лек автомобил марка „БМВ“, модел „325 Т.“, с ДК [рег.номер на МПС], гражданската отговорност на когото е била застрахована при застрахователното дружество, със законната лихва върху главницата от 30.04.2019г. до окончателното плащане, с отхвърляне на иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ в частта над размера от 126 000 лева до пълния предявен и поддържан размер от 150 000 лева, както и в частта, с която „Застрахователна компания Лев инс“ АД е осъдено да заплати на Г. Я. К., на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, сума от 100 000 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на баща му Я. Г. К. в резултат на същото пътнотранспортно произшествие, със законната лихва върху главницата от 30.04.2019г. до окончателното плащане, с отхвърляне на иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ в частта над размера от 126 000 лева до пълния предявен и поддържан размер от 200 000 лева.

С въззивното решение е отменено решението на Окръжен съд – Ямбол в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата над размерите от по 100 000 лева до 126 000 лева обезщетение, със законната лихва върху главниците от 26 000 лева, считано от 30.04.2019г. до окончателното изплащане на задълженията, и вместо това застрахователното дружество е осъдено да заплати допълнително и тези суми, или общо на Г. Я. К. са били присъдени обезщетения от по 126 000 лева за претърпените неимуществени вреди от смъртта на родителите му.

С подадена касационна жалба „Застрахователна компания Лев инс“ АД обжалва решението на Апелативен съд – Бургас в частта, с която, като е потвърдено и отменено частично решението на Окръжен съд – Ямбол, на Г. Я. К. са присъдени обезщетения над размера от по 25 000 лева, със законните лихви от 30.04.2019г. до окончателното плащане.

Касаторът намира въззивното решение в обжалваните части неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна.

Неправилно и в противоречие с принципа за справедливост апелативният съд е определи базов размер на обезщетенията от по 180 000 лева за смъртта на родителите на ищеца. Обезщетенията са изключително завишени. Ищецът е водил независим и самостоятелно обезпечен начин на живот, ходил е на военни мисии извън страната и с оглед професията психиката му е изключително стабилна. По делото не са ангажирани доказателства, които да обосноват присъждането на обезщетение в толкова значителен размер. Според касатора обезщетенията като база, от която следва да бъдат редуцирани размерите, са в размер от по 100 000 лева.

Касаторът оспорва още правилността на изводите на въззивния съд относно възприетия процент на съпричиняване на вредите от пострадалите (30%). Вещите лица по делото са били категорични, че при правилно поставени обезопасителни колани Я. Г. К. и Р. А. К. не биха изпаднали от автомобилния салон по време на преобръщанията на лекия автомобил и не биха получили всички тежки и фатални увреждания, които са получени в резултат на това изпадане – удар в терена, а за пострадалия К. - и притискане. В този случай приносът на съпричиняване следва да бъде в по-голям размер – 75%.

Касаторът иска касационно обжалване да бъде допуснато и въззивното решение в обжалваните части да бъде отменено, с присъждане на застрахователното дружество на съответната част от разноските.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страната, допустими и относими към предмет на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях?

Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г., ППВС № 1/1985г. и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК, както и каузалната практика на Върховния касационен съд, за което са посочени съдебни решения (решение № 222 от 27.03.2018г. по т.д. № 505/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 8 от 19.01.2018г. по т.д. № 2435/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.).

2. В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя при доказано в исковото производство възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия при ПТП, кои са критериите, по които съдът следва да приеме за съществено, респективно несъществено допринасящи за вредоносния резултат и как следва да бъде изчислен приносът на пострадалия?

3. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди при доказано съпричиняване на вредоносния резултат, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?

4. В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя при прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД как следва да се прилага редукцията на обезщетението, за който искът би бил основателен, и как следва да бъде наложено намаляването му поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата?

Относно втория, третия и четвъртия от въпросите касаторът твърди противоречие на въззивното решение с Постановление № 4 на Пленума на Върховния съд от 1968г., както и решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 157 от 28.11.2014г. по т.д. № 3040/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, І т.о.

5. В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя професията „военнослужещ към Българската армия“ на ищеца – наследник на загинал при ПТП има ли значение при определяне на размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД с оглед психическата устойчивост, по-високия праг на стресоустойчивост на военните?

6. При доказано съпричиняване и нарушаване на чл. 137а от ЗДвП от страна на пътниците, загинали при ПТП, както и при доказване, че леталният изход би бил избегнат, ако пътниците са били с правилно поставени обезопасителни колани, следва ли съдът да отчете по-голям или равен принос на пътниците за настъпване на вредоносния резултат и по-малък или равен на делинквента? В тази хипотеза в какво съотношение следва да бъде отчетен приносът?

Въпросите пети и шести се считат от касатора за такива от значение за правилното прилагане на закона и развитие на правото.

От насрещната страна по жалбата Г. Я. К. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Страната претендира направените в производството разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваните му части, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да потвърди и отмени частично решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че към 29.12.2018г. касаторът е бил застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил „БМВ“, модел „325 Т.“, с ДК [рег.номер на МПС]. На същата дата, около 11:30 часа, на главен път І-7 (Я.-Е.), км.281+200, по причина на водача на автомобила А. Я. К., застраховано лице, нарушил виновно правилата за движение по пътищата (управление със скорост от 88 км/ч при разрешени 60 км/ч и неупражняване на непрекъснат контрол върху автомобила в нарушение на чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 2, вр. ал. 1 от ЗДвП), е настъпило пътнотранспортно произшествие, при което в същия ден починал Я. Г. К., на 58 години, пътник на задната дясна седалка в автомобила, а на 31.12.2018г. в болница – Р. А. К., на 55 години, пътник на задната лява седалка на автомобила.

Механизмът на пътния инцидент и причините за смъртта на пътуващите в автомобила са били изяснени от изслушана в първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза и съдебно-медицинска експертиза, както и комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза. Съобразена от въззивния съд е била постановената по отношение на А. Я. К. присъда (чл. 300 от ГПК). Водачът е бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 2, б.“б“, пр. 1, вр. ал. 1, б.“в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК с влязла в сила присъда № 80 от 11.07.2019г. по н.о.х.д. № 158/2019г. на Окръжен съд – Ямбол.

Я. Г. К. и Росица А. К. са били родители на ищеца Г. Я. К.. Към момента на пътния инцидент той е бил на 34 години, военен, живеещ в [населено място], пътувал на мисии в чужбина, като все още не е имал отделно свое семейство.

Относно исковете на ищеца за присъждане на обезщетение, въз основа на разпита на свидетеля П. Д. З. и заключението на съдебно-психологическа експертиза, от въззивния съд е било прието, че смъртта на родителите му, с които били добро и сплотено семейство, е причинило на ищеца голямо психическо страдание.

По-конкретно съгласно показанията на свидетеля, макар да живеел в [населено място], ищецът често посещавал родителите си в Е.. Участвал е в пътния инцидент, видял баща си непосредствено преди смъртта му, както и майка си, починала по-късно в болница. Говорил за родителите си, но вече не бил весел и лъчезарен.

Поради инцидента, съгласно заключението на вещото лице - психолог, ищецът е претърпял остра стресова реакция – шок, последвани от симптоми на депресивна реакция, които продължават, и посттравматична стресова реакция. Въпреки отбелязания от вещото лице по-висок праг на стресоустойчивост и вероятно професионалния опит на личността на ищеца (потвърдено и от свидетеля), интровертната насоченост и меланхоличната окраска в темперамента на ищеца са допринасяли за тези симптоми. Прогнозата за възстановяване на психичното здраве на ищеца от травмата е била позитивна (той е навлязъл във фазата на преориентация и приемане на травмата), но, съгласно заключението, същата и последиците от нея няма да бъдат лесно заличени от психиката му.

С оглед на всички тези обстоятелства за справедлив базов размер на обезщетенията съгласно чл. 52 от ЗЗД за случая от въззивния съд са били приети суми от по 180 000 лева, съответно на социално-икономическите условия в страната и съдебната практика по аналогични случаи.

Обезщетенията са били намалени с по 54 000 лева поради принос от страна на пострадалите за настъпване на пътния инцидент от 30 %, или окончателно на ищеца Г. Я. К. са били определени като дължими суми от по 126 000 лева обезщетение.

Възприетото от въззивния съд обстоятелство по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е, че по време на пътния инцидент Я. Г. К. и Р. А. К. не са били с поставени обезопасителни колани, в нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП, което е довело до причинилите смъртта им увреждания, обстоятелство, за което застрахователят е възразил своевременно с отговора на исковата молба и потвърдено от съдебно-медицинската експертиза – че в случай, че пострадалите са били с правилно поставени предпазни колани, те не биха изпаднали от автомобилния салон по време на преобръщането на автомобила и не биха получили тежките увреждания, а уврежданията биха били с други характеристики, най-вероятно значително по-леки. Това е било потвърдено и от комплексната експертиза. Според въззивния съд приносът на пострадалия с оглед на фактическата обстановка следва да бъде определен на 30%, като преимущественият дял за причиняване на вредоносния резултат следва да остане за водача на автомобила. Към водача изискванията на закона са по-високи – най-вече непрекъснато да осъществява контрол над управляваното от него МПС, като съобразява всички обстоятелства и фактори, влияещи на движението на превозното средство.

При тези обстоятелства поставеният от касатора трети въпрос в частта му „как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД и кои са критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди“ е материалноправен въпрос от значение за изхода на спора, съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е поставен във връзка с определянето на конкретния базов размер на обезщетенията за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД, по който размер се е произнесъл въззивният съд.

Във връзка с въпроса не е осъществен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11), приложимо и при предявен пряк иск срещу застраховател по чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смърт на родител при пътнотранспортно произшествие, при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата трябва да посочват конкретно обстоятелствата и да съобразяват значението им за размера на неимуществените вреди. В постановлението като примерни обективни обстоятелства при причиняване на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение. По настоящото дело тези обстоятелства са посочени и съобразени от въззивния съд. По-конкретно съдът се е съобразил с възрастта на починалите – на 58 и 55 години, години, близките, основани на взаимна подкрепа и разбирателство, отношения между починалите и ищеца, техен син, това, че ищецът е бил свидетел на пътния инцидент, внезапната и неочаквана смърт на двамата родители едновременно. Съобразено е било, че ищецът, тогава на 34 години, живее самостоятелно в друг град, че професията му на военен с участие на мисии в чужбина го е направила емоционално стабилен, както и е изградил умения за справяне със стреса, но това не изключва преживяването на голямо страдание от загубата на най-близките хора, още повече, че ищецът все още не е бил създал свое семейство, редовно е посещавал родителите си и се е грижил за тях.

Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС, е имало за цел, освен другото, да се преодолеят големите различия между присъдени размери на вреди по различни дела за съвсем сходни случаи, при което като практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК следва да се считат, освен постановлението, и съдебните решения на Върховния касационен съд, по които са присъдени конкретни обезщетения за неимуществени вреди по сходни случаи. Еднаквото третиране на сходните случаи при претендирани обезщетения за неимуществени вреди от непозволено увреждане изцяло съответства на изискването по чл. 52 от ЗЗД присъденото обезщетение да е справедливо. Такава съпоставка е направил и въззивният съд в решението си. Касаторът прави оплаквания за завишен размер на обезщетението, но не сочи практиката на Върховния касационен съд по чл. 290 от ГПК по аналогични случаи, на която въззивното решение да противоречи.

Третият въпрос в останалата си част, както и вторият и четвъртият от въпросите на касатора по същество са идентични и съдържат питане какви са критериите, въз основа на които съдът следва да приеме за съществен, съответно за несъществен принос на пострадалия за вредоносния резултат и как следва да бъде изчислен приносът на пострадалия. Въпросът е общ и хипотетичен и не може да бъде определен като въпрос от значение за изхода на делото. Съгласно мотивите към т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай; съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина; приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Или съгласно задължителната съдебна практика приносът на пострадалия към увреждането е различен за всеки отделен случай и не може да бъде конкретизиран или фиксиран. Той се преценява отделно по всяко дело въз основа на събраните доказателства относно степента на каузалност на поведението на делинквента и пострадалото лице и съотношението между техните действия или бездействия.

По същество във връзка с втория, третия и четвъртия от въпросите не е удовлетворен и посоченият от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като нито ППВС № 4/1968г., нито останалите посочени съдебни решения на състави на ВКС (по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., т.д. № 3040/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, І т.о.) съдържат отговор на такива питания, а са във връзка с тълкуване на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.

По същите съображения не би могъл да бъде приет като въпрос от значение за изхода на спора шестият материалноправен въпрос на касатора, свързан с допълнителния критерия по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При формулирането на въпроса се сочи противоправно действие на пострадалото лице (нарушение на изискването на чл. 137а от ЗДвП), довело до вредоносния резултат, но не се конкретизира какво е поведението на делинквента (действие или бездействие), което, според формулировката на въпроса, също е обуславящо вредоносния резултат. Поради това, и при изложеното по-горе, въпросът се явява общ и хипотетичен.

Не е правен въпрос от значение за изхода на делото и петият материалноправен въпрос на касатора. При обсъждане на емоционалното състояние на ищеца след смъртта на родителите му въззивният съд, въз основа на разпита на изслушания свидетел и заключението на съдебно-психологическата експертиза, е съобразил упражняваната от ищеца професия на военен и изградените с оглед на тази професия психически качества.

Не би могло да бъде допуснато касационно обжалване по първия процесуалноправен въпрос на касатора. По отношение на въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива каузална практика на Върховния касационен съд, за което самият касатор е посочил съдебни решения. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, противно на изложеното в касационната жалба, въззивният съд е изложил мотиви относно определеното базово обезщетение от по 180 000 лева за всеки от починалите родители на ищеца. Съдът е отговорил на възражението на касатора – ответник за съпричиняване на вредоносния резултат, приемайки за доказано нарушението на чл. 137а от ЗДвП. Въззивният съд е изложил съображения и относно процента на съпричиняване - определил е степента на съпричиняване с оглед задълженията на водача на лекия автомобил по ЗДвП, тяхното нарушаване и тежестта на тези нарушения (управление със скорост много над разрешената и неупражняване на контрол върху автомобила), при което е заключил, че приносът на пострадалите от пътния инцидент (непоставянето на предпазен колан) не може да бъде приет равен на този на водача.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Бургас.

С оглед изхода на делото разноски на касатора застрахователно дружество по чл. 78, ал. 1, вр. чл. 81 от ГПК не са дължими.

Въпреки, че от името на насрещната страна Г. Я. К. са претендирани разноски по чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК, такива не се установят (липсват посочените като приложение към отговора на касационната жалба фактура с платежно нареждане за платен адвокатски хонорар и списък по чл. 80 от ГПК), при което съдът не се произнася с присъждане на разноски на страната.

Воден от горното съдът