Определение № 1242 от 13.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 637/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Х. К. и С. С. Благоина, чрез процесуален пълномощник, против определение № 98 от 16.01.2024 г. по в. ч. гр. д. № 3398/2022 г. на Софийски апелативен съд, ГО, ІV състав. С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частна жалба с вх.№ 55004/17.06.2020 г. срещу определение № 6640 от 07.05.2020 г. по гр. д. № 16362/2019 г. на Софийски градски съд, I ГО, 20-ти състав, с което е върната подадената от частните жалбоподатели искова молба срещу ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД (за установяване на нищожност на неравноправни клаузи в договор за ипотечен кредит от 14.12.2007 г. и на подписаните допълнителни споразумения) и за прекратяване на производството по делото, на основание чл. 130 ГПК. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно – необосновано и незаконосъобразно, поради което се моли за отмяната му. Излага се, че исковото производство е заведено преди въвеждането на новата ал. 3 на чл. 7 ГПК и при преценката относно съществуването на правото на иск тази законова разпоредба не следва да се има предвид. Правят се оплаквания, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е тълкувал ограничително разпоредбата на чл. 133 ГПК. Оспорва се изводът, че незаявяването на възраженията за недействителност с отговора на исковата молба по заведеното срещу частните жалбоподатели дело по реда на чл. 422 ГПК е преклудирало възможността недействителността да се установи със самостоятелен иск. Поддържа се липса на процесуални пречки за завеждането на исковете, поради което същите следва да бъдат разгледани. В инкорпорираното в частната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси, като разрешени в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1. Какъв е характерът на преклузията по чл. 133 ГПК - тази преклузия е вътрешно процесуална или абсолютна - в смисъл, че незаявените възражения не могат да бъдат упражнени с отделен иск?; 2. Кога настъпва процесуалната преклузия за възражения на ответника: при подаване на отговора на искова молба (респ. допълнителен отговор) или след приемане на доклада по делото и даване на указания от съда към страните за доказателствената тежест, която носят?; 3. Следва ли преклузията по чл. 133 ГПК в абсолютното й тълкувание (като препятстваща завеждането на иск в отделно съдебно производство) да бъде приложима по отношение на възражения за нищожност, които не попадат в преклузията по чл. 133 ГПК?; 4. Като се вземе предвид мястото на чл. 133 ГПК в уредбата на гражданското съдопроизводство (Част втора, Дял първи), съдържа ли преклузията на чл. 133 ГПК ограничения, които са присъщи дефинитивно на СПН, уредена в систематично различно място в ГПК (Дял втори)?; 5. В кой момент от процеса се преклудира възможността за възражение за нищожност в случаите, когато нищожността следва от самата сделка?; 6. Когато съдът не е отразил в доклада си, че служебно ще се произнесе по нищожността на правна сделка и не е указал на страните това с нарочно определение (както е указано в ТР 1/2020 г.), следва ли да се счита преклудирана възможността на страната да потърси произнасяне по нищожността в отделно съдебно производство?; 7. Допустимо ли е да бъде заведен отделен иск за възраженията, които са заявени в срока по чл. 133 ГПК?; 8. Ползва ли се със СПН произнасянето на съда по възражение за нищожност, като разгледано в мотивите на съдебното решение, без да е предмет на заведения иск и без да е част от дизпозитива на съдебното решение?; 9. Може ли установеното със СПН с иск по чл. 422 ГПК, че ответникът не дължи претендираните на ищеца суми, да ползва този ответник при отделен иск за възстановяване на надвзети суми от банката?; СПН за това, че кредитополучателят не дължи на банката, обхваща ли в себе си и спора за претендирани от кредитополучателя надвзети от банката суми? Допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с противоречие между обжалваното определение и практиката на ВКС - решение по т. д. № 615/2016 г. на ІІ т. о., решение по гр. д. № 6714/2013 г. на І г. о., Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, определение по т. д. № 771/2014 г. на І т. о., решение по гр. д. № 2736/2017 г. на ІV г. о. Бланкетно се поддържат и основанията за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – насочена е против подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд, изхожда от легитимирани страни и е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, съставът на Софийския апелативен съд, след коректно очертаване на предмета на исковото производство, е приел, че съгласно чл. 133 ГПК с изтичане на срока за отговор се преклудират незаявените от ответника възражения, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Съдът е посочил, че въпросът за неравноправния характер на клаузи в договор, сключен с потребител, е преюдициален спрямо предмета на заведеното преди предявяване на настоящите искове дело по чл. 422 ГПК във връзка с издадената срещу жалбоподателите заповед за изпълнение, като по него съдът дължи произнасяне в мотивите съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК и без възражение от ответника, освен при противопоставяне от последния. Възраженията за недействителност на основания, извън тези, свързани с неравноправност, следва да се релевират в срока за отговор, като в противен случай ответникът губи възможността да ги предяви в отделно производство. Съдът е заключил, че силата на пресъдено нещо, която ще се формира с решението по спора по чл. 422 ГПК, ще установи дали вземанията на банката - предмет на издадената заповед за изпълнение - съществуват и в какви размери, като ще ползва ищците в следващ процес за връщане на платеното свръх тези размери. След служебна проверка съдът е констатирал, че исковото производство по чл. 422 ГПК между същите страни за установяване съществуването на вземанията, произтичащи от същия договор за кредит и споразуменията към него, е все още висящо. С оглед на това е приел, че пропускът на настоящите частни жалбоподатели да изчерпят в срока за отговор възраженията си и да наведат и други основания за недействителност, извън тези, свързани с неравноправния характер на договорните клаузи, преклудира правото им да я установят с отделен иск. Съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение намира, че не са налице основания за допускане на определението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Служебно е известно на съда, че с определение № 450 от 26.02.2024 г. по т. д. № 1504/2023 г. на ВКС, ІІ т. о. не е допуснато касационно обжалване на решение № 600/05.05.2023 г. по гр. д. № 3367/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, ІV състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД положителен установителен иск, че Е. Х. К. и С. С. Благоина дължат солидарно на банката сумата от 36 132.52 евро – главница по договор за ипотечен кредит от 14.12.2007 г., ведно със законната лихва, считано от 16.12.2018 г., за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 66684/2018 г. на Софийския районен съд. С влязлото в сила решение по чл. 422 ГПК преюдициално е установена и съобразена както нищожността на клаузите на договора за кредит досежно възнаградителната лихва, предмет на настоящото исково производство, с оглед потребителското качество на длъжниците, така и нищожността на подписаните допълнителни споразумения (която се релевира с исковата молба на различни, но предявени в условия на алтернативност основания). Поради това и с оглед на извършените от длъжниците плащания претенцията на банката е била частично отхвърлена, като спорът относно дължимите суми по договора за кредит (чийто срок е изтекъл в хода на процеса) е окончателно разрешен. Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че формулираните от частните жалбоподатели въпроси, отнасящи се най-общо до приложението на чл. 133 ГПК и силата на присъдено нещо, нямат значение за правилността на обжалваното въззивно определение, с което е потвърдено първоинстанционното такова за прекратяване на производството по делото поради неговата недопустимост. Извън това и доколкото част от въпросите са обусловили решаващата правна воля на съда за изхода на процесуалноправния спор следва да се отбележи, че не се установяват и допълнителните селективни предпоставки за достъп до касация. Решението по т. д. № 615/2016 г. на ІІ т. о. е за правата на ответника да заяви становище и да оспори иска и извън срока по чл. 133 ГПК, т. е. е неотносимо към конкретния казус; решението по гр. д. № 6714/2013 г. на ВКС, І г. о. е по въпроси, касаещи делбеното производство; ТР № 1/27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС е относно това, кога и как съдът се произнася по нищожността на договорни клаузи без да е направено възражение от заинтересованата страна; с решението по гр. д. № 2736/2017 г. на ІV г. о. е даден отговор, че мотивите на съдебния акт не се ползват със сила на пресъдено нещо, а само с доказателствена сила. Пряко относимо към конкретния спор с оглед фактите по делото и мотивите на въззивния съд е определението на ВКС по т. д. № 771/2014 г. на І т. о., което признава възможността да се предяви самостоятелен иск за нищожност на договорни клаузи, имаща преюдициално значение по отношение на висящи или бъдещи спорове, основани на същия договор, но в случая всички спорове между страните във връзка с договора за ипотечен кредит от 14.12.2007 г. са преклудирани с влизане в сила на решението по чл. 422 ГПК. Бланкетно въведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не подлежи на разглеждане, няма и данни обжалваното определение да е очевидно неправилно, поради което същото не следва да се допуска до касационен контрол. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд