Определение № 4323 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1558/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Б. Г. и Г. М. Г., против решение № 416 от 25.11.2024 г. по в. гр. д. № 308/2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционно решение № 260003 от 27.02.2023 г., поправено с решение № 260002 от 06.03.2024 г., постановени по гр. д. № 208/2021 г. по описа на Районен съд - Велинград, е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС за право на собственост върху 1/2 идеална част от 5262/5662 ид. части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], общ. Р., който имот е идентичен с имот с номер * по картата на възстановената собственост, находящ се в землището на [населено място] с ЕКАТТЕ *, общ. Р., местността „С. д.”, съставляващ дворно място от 5 262 кв. м, заедно с право на собственост върху 1/2 идеална част от намираща се в имота сграда със застроена площ от 869 кв. м и с идентификатор *** по кадастралната карта, на основание договор за покупко-продажба по нотариален акт № 9 от 17.10.1995 г. Въззивното решение е постановено при участието на А. С. Б. и В. Д. Д. като трети лица - помагачи на страната на ответницата В. М. Ш..

Касаторите навеждат, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна въззивна жалба и извън обхвата на направените с нея искания и оплаквания (вкл. и за добросъвестност на праводателите на ответника), а при евентуалност – че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат съображения за необсъждане от въззивния съд на всички доводи и доказателства относно нищожността на сделките поради заобикаляне на чл. 152 ЗЗД и за недобросъвестност на праводателите на ответницата. Искат въззивното решение да бъде обезсилено като недопустимо, а евентуално - отменено като неправилно. Претендират разноски.

По искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване навеждат в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи за недопустимост на решението на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Посочват и специалната предпо-ставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулират следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по жалба, в която липсва заявено искане по реда на чл. 260, т. 4 ГПК за отмяна на първоинстанционното решение. Твърдят противоречие с решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр. д. № 307/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 30 от 24.02.2016 г. по гр. д. № 3232/2016 г. на ВКС, I г. о., и решение № 405 от 23.10.2012 г. по гр. д. № 1740/2011 г. на ВКС, I г. о.;

2. До кой момент може да бъде допълвана въззивна жалба. По този въпрос твърдят противоречие с решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3418/2013 г. на ВКС, I г. о.;

3. Може ли страната да обжалва само мотивите на решението. Излагат, че този въпрос е разрешен в противоречие с т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 8 от ППВС № 1/1985 г., т. 10 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по т. гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;

4. Ограничен ли е въззивният съд от посоченото в жалбата и допустимо ли е при подадена въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение, както и при неконстатиране от страна на въззивния съд на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материално-правна норма, да извърши цялостна проверка на правилността на решението. Поддържа се противоречие с решение № 172 от 10.04.2017 г. по т. д. № 2312/2015 г. на ВКС, I т. о.;

5. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по правни и фактически основания, каквито не са наведени от страните по делото. По този въпрос се посочва противоречие на приетото от въззивния съд в обжалваното решение с решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 77 от 08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 125 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 14/2013 г. на ВКС, II г. о., решение № 31 от 14.03.2014 г. по гр. д. № 4339/2013 г. на ВКС, II г. о., и т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;

6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. Твърдят противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с приетото в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и в установената съдебна практика, изразена в решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. дело № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т. дело № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о. и др.;

7. Следва ли въззивният съд да мотивира своето решение съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба. По този въпрос е обосновано противоречие на разрешението на въззивния съд с приетото в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 149 от 28.12.2017 г. по т. д. № 1604/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 278 от 17.08.2011 г. по гр. д. № 1081/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 60089 от 02.08.2021 г. по т. д. № 934/2020 г. на ВКС, I т. о., решение № 222 от 06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о., и решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о.;

8. Длъжен ли е съдът да обсъди извънсъдебното признание на противната страна на позоваващия се на симулацията, депозирано по досъдебното наказателно производство, правещо вероятно твърдението за привидност на съгласието му. Поддържа се противоречие с решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 231 от 01.11.2016 г. по гр. д. № 1614/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 22 от 19.03.2015 г. по гр. д. № 2979/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 108 от 25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 136 от 14.05.2015 г. по гр. д. № 6554/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 146 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 4442/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 119 от 26.05.2014 г. по гр. д. № 7034/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 84 от 23.06.2009 г. по т. д. № 681/2008 г. на ВКС, II т. о., и решение № 484 от 11.06.2010 г. по гр. д. № 375/2010 г. на ВКС, IV г. о., и

9. Изтеклият установен в закона срок по чл. 79 ЗС води ли автоматично до придобиване на право на собственост. Сочат, че по този въпрос е дадено разрешение в противоречие с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 70 от 16.08.2017 г. по гр. д. № 3991/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 266 от 19.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 37/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 382 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 323/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 216 от 15.09.2011 г. по гр. д. № 452/2010 г. на ВКС, I г. о., ТР № 6 от 14.03.2013 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 638 от 07.12.2010 г. по гр. д. № 73/2009 г. на ВКС, I г. о., и решение № 514 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 1758/2009 г. на ВКС, III г. о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касационната жалба В. М. Ш. е подала писмен отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира разноски.

Другите участници по производството - третите лица - помагачи А. С. Б. и В. Д. Д., не са подали писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима.

Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Обжалваното решение е постановено по реда на чл. 258 във вр. с чл. 308 ГПК, след отмяна, на основание чл. 304 ГПК, на предходното въззивно решение № 113 от 02.04.2019 г. по в. гр. д. 127/2019 г. на ОС – Пазарджик и потвърденото с него решение № 100 от 20.04.2018 г. по гр. д. № 1427/2017 г. по описа на РС – Велинград, в частта му, с която е отхвърлен искът по чл. 108 ЗС на Г. М. Г. против В. М. Ш. за признаване за установено, че е собственик на основание договор за продажба по нотариален акт № 9 от 17.10.1995 г. и нищожност на сделка по нотариален акт № 185 от 17.09.2001 г. на недвижим имот, съставляващ дворно място с площ от 5 262 кв. м, парцел *, имот с номер *, находящ се в местността „С. д.“, [населено място], общ. Р., заедно с построената в западната част на имота стопанска сграда - овчарник с площ от 720 кв. м, и осъждане на ответницата В. М. Ш. да му предаде владението върху имота. В останалата му част - с която е прието за установено, по иска на Г. М. Г. против Б. П. К., П. С. К., П. Б. К. и М. Д. К., че договорът за продажба, сключен с нотариален акт № 185 от 17.09.2001 г., е нищожен на основание чл. 26, ал. 2 във вр. с чл. 17 ЗЗД като привиден договор, посоченото първоинстанционно решение не е било предмет на обжалване и на молбата за отмяна, поради което в тази част то е влязло в законна сила.

При новото разглеждане на делото пред първоинстанционния съд е конституирана като страна Т. Б. Г. – съпруга на Г. Г., и е конкретизирана претенцията по чл. 108 ЗС с искане за установяване на собствеността им, на основание договор за покупко-продажба по нотариален акт № 9 от 17.10.1995 г. и по силата на закона (чл. 21 СК), върху 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ от 5 662 кв. м, който е идентичен с имот с номер * по картата на възстановената собственост, находящ се в землището на [населено място], заедно с 1/2 идеална част от построената в имота сграда с идентификатор *** със застроена площ от 869 кв. м, и за осъждане на ответницата В. Ш. да им предаде владението.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 17.10.1995 г. с договор, обективиран в нотариален акт № 9 от 17.10.1995 г., ЕТ „Б. К. – 92“, чрез собственика и представляващ Б. П. К., и съпругата му П. С. К. продали на ищеца Г. М. Г. 1/2 идеална част от дворно място от 5 262 кв. м, находящо се в землището на [населено място], общ. Р., бивш С. д., съставляващо парцел *, пл. № * „А“- О., извън регулация. Дворното място е придобито от ищеца по време на брака му с Т. Г.. В нотариалния акт не е посочено изрично, че предмет на сделката е и съответната идеална част от сградата, построена в имота. На 17.09.2001 г. с нотариален акт № 185 от 17.09.2001 г. продавачите ЕТ „Б. К. – 92“, чрез собственика и представляващ Б. К., и съпругата му П. К. продали на купувача П. Б. К. поземлен имот от 5 262 кв. м, находящ се в [населено място], означен като парцел *, пл. № * – извън регулация, ведно със стопанска сграда – О., построена на 720 кв. м в западната част на имота. С влязло в сила решение № 100 от 20.04.2018 г. по гр. д. № 1427/2017 г. на РС - Велинград е прието за установено по иск на Г. М. Г. против Б. К., П. К., П. К. и М. К., че тази сделка е нищожна като абсолютно симулативна. Исковата молба на Г. Г. за установяване привидността на сделката е била вписана в Служба по вписванията при РС - Велинград на 02.11.2017 г. На 20.01.2005 г. в Служба по вписванията при РС - Велинград била вписана учредената с нотариален акт № 32 от 20.01.2005 г. договорна ипотека върху гореописания имот, заедно с построената в него сграда, собственост на П. К. и М. К. – ипотекарни длъжници, за обезпечаване на банков кредит, отпуснат от „Обединена българска банка“ АД на Б. К.. Същата била заличена на 15.05.2009 г. въз основа на дадено съгласие на кредитора от 11.05.2009 г. поради пълно изпълнение на задълженията на кредитополучателя.

Прието е, че с нотариален акт № 129 от 06.04.2009 г. привидният приобретател по симулативната сделка П. К. и съпругата му М. К. са продали целия поземлен имот, заедно с построената в него сграда – овчарник, на А. П. А.. Въз основа на скица по отменен план на картата на възстановената собственост № * от 08.04.2021 г. за имот с номер *, находящ се в землището на [населено място], и скица на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] (с номер на имота по предходен план *), е прието за установено, че с решение № 6668 от 29.05.2008 г. на ОСЗ, на основание чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, е възстановено правото на собственост върху 0.400 дка, присъединени към първоначалната площ на имота от 5 262 кв. м, като за тези 400/5 662 идеални части от имота е издаден акт за частна държавна собственост № 105 от 29.08.2017 г. На 16.09.2010 г. с нотариален акт № 189 от 16.09.2010 г. А. П. А. и съпругата му Н. А. са дарили 1/20 идеална част от 5 262/5 662 идеални части от процесния поземлен имот, включително и 1/20 идеална част от сградата – овчарник, на А. С. Б. и В. Д., а на следващия ден с нотариален акт № 190 от 17.09.2010 г. А. А. и съпругата му са им продали останалите 19/20 идеални части от съответните 5 262/5 662 идеални части от поземления имот и сградата. На 21.09.2016 г. с нотариален акт № 58 от 21.09.2016 г. А. Б. и В. Д. са дарили 1/20 идеална част от 5 262/5 662 идеални части от процесния поземлен имот, заедно с 1/20 идеална част от сградата – овчарник, на ответницата В. Ш., а на следващия работен ден с нотариален акт № 61 от 26.09.2016 г. са й продали останалите 19/20 идеални части от 5 262/5 662 идеални части от имотите.

Въз основа на представените по делото удостоверения за декларирани данни № 174 от 05.09.2022 г. и № 175 от 05.09.2022 г., декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № 761 от 30.11.2004 г. и два броя платежни нареждания от 2013 г., въззивният съд е приел за установено, че в отдел „Местни данъци и такси“ при [община] ищецът Г. Г. е декларирал 1/2 идеална част от процесното дворно място (с площ от 2 631 кв. м), придобито с нотариален акт № 9 от 17.10.1995 г. Към 31.05.2005 г. партидата за имота е била закрита, като същият е заплатил дължимите за 2013 г. данък и такса за битови отпадъци за имота.

При така приетите за установени факти, въззивният съд е приел от правна страна, че съгласно чл. 17, ал. 2 ЗЗД правата, които третите лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение, се запазват, освен ако се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписването на иска за установяване на привидността. Посочено е, че предпоставките за запазване правата на трети лица, договаряли с приобретател по симулативна сделка, са: добросъвестност на третите лица, изразяваща се в незнание за порока на придобивното основание на техния праводател; придобиването на правата да е станало преди вписване на исковата молба за установяване на привидността и самият праводател по привидната сделка да е разполагал с тях в собствения си патримониум, преди да се разпореди привидно в полза на привидния приобретател. Въззивният съд е приел, че в случая привидните приобретатели още преди сключването на привидната сделка с предмет целия имот (дворно място и сграда) не са притежавали 1/2 идеална част от дворното място, която са продали с нотариален акт № 9 от 17.10.1995 г. и в този смисъл са се разпоредили с чужди права. Изложени са мотиви, че първата от предвидените в чл. 17, ал. 2 ЗЗД предпоставки за запазване правата на ответницата В. Ш. е налице, доколкото тя се явява последващ приобретател на купувач, придобил права от праводателя по привидната сделка преди вписване на исковата молба за прогласяване нищожността на привидната сделка. Прието е, че приобретателят А. А., както и последващите приобретатели са били добросъвестни, тъй като са придобили имота на правно основание, годно да ги направи собственици – правни сделки, без да знаят, че П. и М. К. не са негови собственици, доколкото по делото не са ангажирани доказателства в обратния смисъл. Въззивният съд е посочил, че тези предпоставки са достатъчни, за да се приеме, че ответницата на основание чл. 17, ал. 2 ЗЗД запазва правото си на собственост, придобито по силата на правните сделки от 21.09.2016 г. и 26.09.2016 г., но само върху 1/2 идеална част от дворното място и сградата, с която Б. К. не се е разпоредил в полза на ищеца Г. Г. и която не е предмет на спора, а по отношение на останалата 1/2 идеална част от дворното място правилото на чл. 17, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. Макар и посочената идеална част от имота да е обхваната от симулативната сделка, а впоследствие тази част от имота също да е била придобита добросъвестно и преди датата 02.11.2017 г. чрез прехвърлянето й от П. и М. К. на третите лица А. А., след него А. Б. и В. Д., и накрая – В. Ш., то изброените купувачи са закупили тази част от имота от несобственик и прехвърлителната сделка не е в състояние да породи правни последици по отношение действителния собственик. Въззивният съд е приел, че макар в нотариален акт № 9 от 17.10.1995 г. да не е посочена като предмет на сделката съответната част от сграда, построена в имота, по отношение на спорната 1/2 идеална част от сградата приложение намира чл. 92 ЗС. Посочено е, че доколкото тази 1/2 идеална част от сградата, придобита от ищците по приращение, също е била предмет както на симулативната сделка (без прехвърлителят по нея – Б. К., да я е притежавал в патримониума си към този момент), така и на последващите прехвърлителни сделки, то по отношение на нея важи изложеното по-горе. Макар А. А., след него – А. Б. и В. Д., а накрая и В. Ш., да са я придобили добросъвестно, техният праводател не е бил собственик на вещта, поради което и правата им върху тази идеална част от сградата са непротивопоставими на ищците като действителни собственици.

Въззивният съд е приел за основателно наведеното от ответницата В. Ш. възражение за придобиването на спорните части от имотите по давност. От анализа на събраните свидетелски показания, както и на обясненията на третите лица – помагачи, въззивният съд е приел за установено, че след придобиването на имота от А. Б. и В. Д. през 2010 г., последните са упражнявали фактическа власт върху дворното място и сградата необезпокоявано, непрекъснато, явно и спокойно за периода от 2010 г. до 2016 г., когато са предали владението върху имота на ответницата, сключвайки договора за покупко-продажба с нея. Както нейните прехвърлители, така и самата ответница са имали качеството на добросъвестни владелци, тъй като са придобили собствеността на правно основание, годно да ги направи собственици, и липсват данни за знание на купувачите, че имотът не принадлежи на продавачите. Поради това в полза на ответницата, чрез присъединяване на давността, текла в полза на нейните прехвърлители на основание чл. 82 ЗС, за периода от 2010 г. до 2017 г. е изтекла необходимата кратка петгодишна придобивна давност, предвидена в чл. 79, ал. 2 ЗС. Въззивният съд е посочил, че в случая не е необходимо демонстриране на намерението за своене от страна на добросъвестния владелец на имота. Позовал се е на съдебна практика, според която при сключване на правна сделка, целяща придобиване на право на собственост върху недвижим имот, ако вещноправният ефект не е настъпил, тъй като праводателят не е бил собственик или формата на сделката е била опорочена, за приобретателя, на когото е предадено владението по силата на сделката, който е добросъвестен владелец, самото правно основание (придобивната сделка, по която е страна) се явява демонстриране на завладяването. В тази връзка съдът е приел за неоснователно възражението на ищците, че както А. Б. и В. Д., така и В. Ш. са недобросъвестни - тоест са знаели за съсобствеността върху имота и за правата на Г. Г. и съпругата му върху него, защото са придобили същия чрез последователно сключване на договор за дарение, а непосредствено след това - за покупко-продажба, с цел избягване задължението по чл. 33 ЗС. Въззивният съд е изложил мотиви, че посочените начини за прехвърляне на имота са били предприети от страните по сделките едва след решението на ОСЗ, с което на основание чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ е възстановено правото на собственост върху 0.400 дка, които са прибавени към площта на имота от 5 262 кв. м и за които 400/5 662 идеални части е издаден акт за частна държавна собственост. Тоест, именно включването на държавата в съсобствеността върху имота е обстоятелството, наложило последният да бъде прехвърлян по този начин.

За неоснователно е прието и възражението на ищците, че защитата на правата на третите добросъвестни лица, регламентирана в разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ЗЗД, е неприложима по отношение А. А., А. Б. и В. Д., доколкото сделките, въз основа на които тези лица са придобили имота, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 152 и чл. 209 ЗЗД. Съдът е посочил, че от доказателствения материал по делото не се установява да е уговарян предварително начин за удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона, нито да е уговаряна възможност кредиторът да стане собственик на имота при неизпълнение на задължението, както и да е уговаряно обратно прехвърляне на имота на някой от предходните му собственици. Изложени са съображения, че дори и действително сумата, получена от продажбата на имота на А. А., да е отнесена за погасяване задължение по договор за кредит на Б. К., а известно време след придобиването на имота от А. А. последният да е предложил на ползвателя Г. А. да му прехвърли собствеността, ако той му заплати платената от него продажна цена, както и дори последващите приобретатели на имота А. Б. и В. Д. да са разрешили на Г. А. да продължи да ползва имота като дърводелски цех - посочените обстоятелства не доказват нито привидност на договорите, сключени с тези нотариални актове, нито уговаряне на начин за удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона. Твърдяното основание за нищожност на сделките не може да се установи и от приетото заключение на съдебно-техническа експертиза. Обстоятелството, че имотите са прехвърлени със сделките от 2009 г. и 2010 г. на стойност под пазарната оценка, не е достатъчно, за да се приеме, че прикриват заемно правоотношение за сума, равна на покупната стойност на имота. Имотите са прехвърлени на стойност, близка до данъчната им оценка, а от свидетелските показания и обясненията на третите лица - помагачи се установява както че това е била реално договорената и платена цена и по двете сделки, така и какви обстоятелства са наложили прехвърлянето на същите от А. А. на А. Б. и В. Д. (влошеното здравословно състояние на майка му и възникналата за него в тази връзка нужда от парични средства). Въз основа на тези съображения въззивният съд е приел исковата претенция за изцяло неоснователна.

При съобразяване на констатациите и изводите на въззивния съд, както и на изложените в мотивите към обжалваното решение съображения, основани на обсъдените доказателства, и съдържащите се в касационната жалба и изложението към нея доводи, касационната инстанция намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението.

Касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Необходимо е касаторът да е повдигнал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства ( т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Едновременно с формулирането на въпроса е необходимо касаторът да обоснове и наличието на някое от допълнителните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Независимо от тези предпоставки касационно обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК - вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност.

Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради вероятната му недопустимост. Недопустимо е съдебното решение, когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора, като се е произнесъл по непредявен иск - на непредявено основание или извън рамките на търсената защита, включително и относно субектите на спорното право, като негов индивидуализиращ белег. В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на правомощията си и в рамките, в които е сезиран, без да е извършвал недопустима от процесуалния закон промяна на същите. Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост е обосновано от касаторите с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна въззивна жалба, подадена от В. Ш., тъй като не било заявено надлежно искане по чл. 260, т. 4 ГПК за отмяна на първоинстанционното решение, жалбата била насочена само срещу част от мотивите на решението, а подаденото допълнение към нея е депозирано извън срока за въззивно обжалване. В текста на въззивната жалба обаче ответницата е очертала пределите на въззивната проверка, като е заявила искане да се отмени първоинстанционното решение като неправилно и вместо него да бъде постановено друго решение, с което да се установи, че тя е придобила собствеността върху 1/2 идеална част от процесния поземлен имот чрез правна сделка поради приложимост на чл. 17, ал. 2 ЗЗД и евентуално въз основа на придобивна давност като добросъвестен владелец на основание чл. 79, ал. 2 във вр. с чл. 82 ЗС. Искането й, макар и непрецизно, е да се отмени първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът на Г. Г. и Т. Г. по чл. 108 ЗС за процесната част от поземления имот, и същият да бъде отхвърлен като неоснователен. В тази насока е и представеното допълнение към въззивната жалба, с което само е посочено по-ясно в коя част се обжалва първоинстанционното решение. При тези данни не е налице произнасяне от въззивния съд по части от първоинстанционното решение, които не са били обжалвани с въззивната жалба от В. Ш.. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд не е разглеждал служебно въпроса за добросъвестността на праводателите на ответницата. Този въпрос е повдигнат с оплакване, съдържащо се във въззивната жалба (л. 4 и сл. от делото на ПОС), и е свързан с релевираните от нея в отговора на исковата молба възражения за придобиване на собствеността чрез правна сделка (чл. 17, ал. 2 ЗЗД) или по давност като добросъвестен владелец (чл. 79, ал. 2 във вр. с чл. 82 ЗС). Ето защо произнасянето по този въпрос е в рамките на дължимата защита и не може да обоснове извод за вероятна недопустимост на решението.

Въз основа на същите твърдения касаторите са формулирали и първите три въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По изложените вече съображения те се явяват неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд, а и са изведени чрез възпроизвеждане на доводите им за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, поради което по отношение на тях не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както се посочи по-горе, решението не е вероятно недопустимо, а правилността на съдебния акт е предмет на проверка в производството по чл. 290 ГПК, а не в това по чл. 288 ГПК. Само на това основание не следва да се допуска касационно обжалване по тези въпроси, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по тях.

Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване и по четвъртия процесуалноправен въпрос, който е свързан с правомощията на въззивния съд при подадена бланкетна въззивна жалба. По него е налице съдебна практика, изразена и в цитираното от касаторите решение № 172 от 10.04.2017 г. по т. д. № 2312/2015 г. на ВКС, I т. о., и основана на т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която практика неправилност на решението е налице, когато то е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, непълнота на доказателствата или необоснованост. За такива пороци по общото правило на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба. Затова при подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, е недопустимо извършване на цялостна проверка за правилността на обжалваното първоинстанционно решение от въззивния съд. В случая въззивният съд се е съобразил с тази съдебна практика, като е извършил проверка на правилността на първоинстанционното решение само в рамките на заявените от ответницата оплаквания. Неоснователни са твърденията на касаторите, че нейната въззивна жалба е бланкетна, тъй като в същата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на изводите на съда относно приложението на чл. 17, ал. 2 ЗЗД, а при условия на евентуалност е посочено, че е придобила правото на собственост върху имота на основание изтекла в нейна полза придобивна давност като добросъвестен владелец, като са наведени доводи и за допуснати от съда процесуални нарушения. Поради изложеното не се обоснова поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос. Предвид тези съображения не следва да се допусне касационно обжалване и по петия въпрос, който също е обоснован с доводи на касаторите, че поради липсата на конкретни оплаквания във въззивната жалба на ответницата, въззивният съд не е следвало да разглежда правилността на първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен ревандикационният иск за 1/2 идеална част от процесния поземлен имот. Съдът не е обсъждал правни и фактически основания, които не са били посочени от страните по делото, поради което и по този въпрос не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не се констатира противоречие с практиката на ВКС и по повдигнатите шести и седми въпроси, които касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства. Според трайно установената съдебна практика, обективирана в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително посочените съдебни актове от касаторите, въззивният съд е длъжен да обсъди всички доводи на страните и събраните доказателства, които имат значение за решението по делото, като необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи е съществено нарушение на процесуалните правила. В случая касаторите са обосновали повдигнатите въпроси с твърдението, че съдът не е обсъдил протокол за очна ставка от 04.10.2012 г. от досъдебно производство, въпреки изрично направения довод във въззивната им жалба. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е обсъдил приетия като доказателство по делото препис от досъдебно производство, включващ и посочения протокол, и въз основа на него е приел за установено, че в периода от 2005 г. до 2011 г. Г. А. е бил ползвател на имота и е извършвал в него дърводелска дейност. Изложил е съображения, че дори действително известно време след придобиването на имота от А. А., последният да е предложил на ползвателя да му прехвърли собствеността, ако той му заплати платената от него продажна цена, както и разрешаването му от по-следващите приобретатели на имота да продължи да ползва обекта като дърводелски цех, са обстоятелства, които не доказват нито привидност на договорите, нито уговаряне на начин за удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона. Освен това, въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е посочил кои факти намира за установени и въз основа на кои доказателства и е изложил правните си изводи във връзка с направените от него фактически констатации. Изразеното несъгласие на ищците (понастоящем касатори) с направения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които, както се посочи по-горе, не са предмет на проверка във фазата по селекция на касационната жалба. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по тези въпроси.

Отново във връзка с твърденията, че въззивният съд не е обсъдил всички релевантни за спора доказателства, както и че необосновано е приел, че праводателите на ответницата имат качеството на добросъвестни владелци, е формулиран и осмият въпрос - за задължението на съда да обсъди извънсъдебното признание на противната страна на позоваващия се на симулация. В случая въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото и относими за спора доказателства (писмени, гласни и заключение на вещо лице), включително и тези от досъдебното производство, като е посочил кои обстоятелства приема за установени въз основа на тях, както и до какви правни изводи достига. В резултат от техния анализ, поотделно и в съвкупност, съдът е приел, че не се установяват други, различни уговорки от страните по договорите от 2009 г. и 2010 г., респ. от праводателите на ответницата, които да обосноват извод за привидност на сделките или начин на удовлетворяване на кредитор, различен от предвидения в закона (чл. 152 ЗЗД). При извършените от него анализ и преценка на доказателствата по делото и съобразявайки приетото за установено въз основа на тях относно страните по сделките и ползването на имотите от трето на тези сделки лице, въззивният съд е извел своите изводи относно наведените от ищците (понастоящем касатори) възражения в тази насока. Във връзка с аргументите на касаторите в изложението към касационната жалба следва да се посочи още, че съгласно ППВС № 7 от 27.12.1965 г. и т. 13 ППВС № 1 от 10.11.1985 г. не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите относими по делото, което в настоящия случай е сторено от въззивния съд във връзка с материалите от досъдебното производство, включващи и сочения от тях протокол, като липсата на изричното му посочване при обсъждането им не би имало значение за крайния извод за основателност или неоснователност на предявения иск. Затова така формулираният въпрос, респ. посочената във връзка с него съдебна практика, не може да обоснове наличието на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.

Неоснователно е искането на касатора да се допусне касационно обжалване и по деветия въпрос, който е за това дали изтеклият срок по чл. 79 ЗС води автоматично до придобиване на правото на собственост. В подкрепа на този въпрос касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което изтичането на срока на придобивната давност не води автоматично до възникване правото на собственост в полза на владелеца на недвижим имот, тъй като тя не се прилага служебно, а е необходимо позоваването от владелеца на изтичането й чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен такъв иск или чрез снабдяването с нотариален акт за собственост, издаден по обстоятелствена проверка. Изложили са доводи, че в случая третите лица – помагачи въобще не са се позовали на придобивна давност като способ за придобиване правото на собственост, а съдът служебно е въвел от тяхно име възражение по чл. 79 ЗС. Напротив - въззивният съд е разгледал единствено наведеното от ответницата възражение по чл. 79, ал. 2 във вр. с чл. 82 ЗС за изтекла в нейна полза придобивна давност, като е заявила, че към нея присъединява и давността, текла в полза на прехвърлителите й. По тези съображения не се обосновава извод за наличие на противоречие между въззивното решение и посоченото тълкувателно решение. В съответствие с трайно установената съдебна практика съдът е приел и че в случая не е необходимо демонстриране на намерението за своене от страна на владелеца на имота. С решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, II г. о., и решение от 22.03.2017 г. по гр. д. № 2746/2016 г. на ВКС, I г. о., на които се е позовал и въззивният съд, е прието, че при сключване на правна сделка, целяща придобиване на право на собственост върху недвижим имот, ако вещноправният ефект не е настъпил, тъй като праводателят не е бил собственик или формата на сделката е била опорочена, за приобретателя, на когото е предадено владението по силата на сделката, който е добросъвестен владелец, самото правно основание (придобивната сделка, по която е страна) се явява демонстриране на за-владяването, поради което за придобиването на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения петгодишен срок. Посочените от касаторите решения по този въпрос са неотносими, тъй като част от тях са постановени при различни от фактическа и правна страна случаи (установена фактическа власт като държане и възможността за превръщането му във владение, придобиване на имот след вписване на искова молба с предявен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и осъществяването въз основа на такава сделка владение и т. н.), а друга част – изобщо не обсъжда давностното владение като придобивен способ.

Липсват и останалите хипотези на чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

В заключение касационно обжалване на решението не следва да се допуска.

При този резултат и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата по касационната жалба В. Ш. следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за осъществената в касационното производство правна защита, които възлизат в размер на 766.94 евро (с левова равностойност 1 500 лева).

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.