Определение № 398 от 29.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1498/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЗАД Далл Богг: Живот и Здраве“ ЕАД със седалище в [населено място] - чрез пълномощник адв. Д. С., срещу въззивно решение № 231 от 20.04.2021 г., постановено по в. т. д. № 135/2021 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 260307 от 09.11.2020 г. по т. д. № 1123/2019 г. на Софийски градски съд, с което дружеството - касатор е осъдено да заплати на Гаранционен фонд сумата 289 548 лв., представляваща дължими за м. февруари 2019 г. вноски по чл.520 КЗ за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 17.06.2019 г., до окончателното плащане, сумата 5 388.81 лв. - обезщетение за забава за периода от 11.04.2019 г. до 16.06.2019 г., и разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 12 747.47 лв. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението, отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа по отношение на въпроса „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички своевременно наведени от страните възражения и свързаните с тях доводи, които са от значение за спорното право“ с твърдение, че същият е от значение за изхода на делото и е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение № 115/17.09.2018 г. по гр. д. № 2150/2017г. на IV г. о., решение № 28/06.03.2019 г. по т. д. № 205/2018 г. на II т.о., решение № 22/02.07.2019 г. по т. д. №587/2018 г. на I т.о. и решение № 97/15.09.2020 г. по гр. д. № 2479/2019 г. на IV г о. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е аргументирано със съображения, че решаващата воля на въззивния съд е обусловена от следните материалноправни въпроси, по които липсва съдебна практика, респ. съществува противоречива практика на съдилищата, и поради това са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „ 1. Недействителни ли са и какъв е видът на недействителността на сделките, които са сключени от името на еднолично дружество с ограничена отговорност (ЕООД) след прекратяването му поради смърт на едноличния собственик на капитала и преди назначаването на ликвидатор, когато дружеството не е разполагало и не са били вписани в Търговския регистър органи на управление; 2. Съществува ли правна възможност за ликвидатора да потвърди, включително чрез непротивопоставяне по смисъла на чл.301 ТЗ, сделки, сключени от името на дружеството от лице без представителна власт, след прекратяване на дружеството и преди назначаването на ликвидатор, в случаите, когато тези сделки не са насочени да обслужват ликвидацията по смисъла на чл.268, ал.1 ТЗ; 3. Узнаването от страна на застрахователя на обстоятелства изключващи неговата отговорност и ангажиращи тази на Гаранционен фонд, което узнаване е настъпило след „уреждане на щетата“ (плащане от застрахователя на застрахователно обезщетение), изключва ли възникването за същия на регресно право по чл.499, ал.5 КЗ спрямо Гаранционен фонд; 4. Липсата на подпис в процесните застрахователни договори води ли до абсолютна и изначална, неподлежаща на саниране недействителност на основание чл.344 ал.1 КЗ поради неспазване на писмената форма; 5. Предвидената в чл.344 ал.1 КЗ писмена форма на застрахователния договор е такава за доказване или за действителност на сделката“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи бланкетно и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът по жалбата Гаранционен фонд със седалище в [населено място] - чрез юрк. Т. М., изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 29.06.2021 г. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е приел, че ответникът „ЗАД Далл Богг: Живот и Здраве“ АД дължи по силата на чл.520 КЗ неплатени вноски за м. февруари 2019 г. по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ в размер на сумата 289 548 лв., ведно с обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода 10.04.2019 г. - 16.06.2019 г., поради което предявените срещу него осъдителни искове за заплащане на посочените суми са основателни. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че: С решение № 100-ГФ/24.01.2019 на Комисията за финансов надзор е определен размера на вноските по чл.461, т.1 и т.2 КЗ, дължими от застрахователите, предлагащи в Република България задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и задължителна застраховка „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен транспорт, със срок за плащане ежемесечно до 10-то число на втория месец след месеца на сключване на застраховката. За ответника, в качеството на застраховател с лиценз за осъществяване на застрахователна дейност, включваща и двете упоменати задължителни застраховки, е възникнало задължение за плащане на определените с решението на Комисията за финансов надзор вноски по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ за м. февруари 2019 г. в претендирания с исковата молба на Гаранционен фонд общ размер, които не са платени в срок до 10.04.2019 г. На 10.04.2019 г. ответникът е изпратил до Гаранционен фонд изявление за прихващане с вземане на стойност 289 577.85 лв. за подлежащи на възстановяване недължимо платени суми по 8 бр. нищожни застрахователни полици за сключени застрахователни договори с „Ауто Угур“ ЕООД от 15.12.2016 г., с Г. Р. Г. от 20.10.2015 г., с „Аутомобиле България“ ЕООД от 05.05.2016 г., с „Емпен БГ“ ЕООД от 19.08.2016 г., с „Хаос“ ЕООД от 05.01.2016 г., с „Перформънс Рейсинг“ ЕООД от 18.08.2016 г., с „Хаос 2014“ ЕООД от 06.01.2016 г. и с „Емопен БГ“ ЕООД от 01.03.2017 г. Управителят на „Аутомобиле България“ ЕООД К. К. е починал на 18.01.2016 г. - преди подписване на застрахователната полица, а управителят на „Хаос 14“ ЕООД Г. Б. е починал 04.04.2019 г. - след подписване на двете застрахователни полици с дружеството; Застрахователната полица от 20.10.2015 г. не е подписана от вписаното в нея застраховано лице Г. Р. Г. /обстоятелство, установено с помощта на съдебнопочеркова експертиза/. Според неоспореното заключение на назначената по делото счетоводна експертиза, ответникът е завел щети и е изплатил застрахователни обезщетения на застрахованите лиза по посочените полици, както и такси и разходи на чуждестранни бюра и кореспонденти за обезщетение, в размер общо на 254 832.84 лв. Във връзка със заведените щети ответникът е декларирал ДДС за продажби в бюджета върху разходите и таксите за обработка на щетите на основание чл.82 ЗДДС. По данни от счетоводните книги на ответника няма възстановени суми от презастраховател и върнати премии, получени по спорните осем полици. С отговора на исковата молба ответникът е противопоставил възражение за прихващане с предмет сумите, изплатени въз основа на посочените по-горе застрахователни полици. Възражението за прихващане е основано на твърдения, че полиците обективират застрахователни договори, които са признати от съда за нищожни поради липса на съгласие и поради това не са породили за застрахователното дружество задължение за предоставяне на застрахователна закрила по отношение на вредите, причинени на трети лица във връзка със собствеността и ползването на незастрахованите МПС по всяка от полиците; че вследствие нищожността на застрахователните договори Гаранционен фонд е бил длъжен съгласно чл.519, ал.1, т.1, пр.2 КЗ да заплати застрахователно обезщетение за вредите, причинени от водачите на съответните МПС без валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите; че като е платил застрахователни обезщетения, такси и разноски по повод на нищожните застрахователни договори на обща стойност 282 094.08 лв., застрахователното дружество е изпълнило задължението на Гаранционен фонд и за него са възникнали вземания на основание чл.499, ал.4 и ал.5 КЗ спрямо фонда за възстановяване на платените суми, заедно с обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД в размер на 7 440 лв. В изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е преценил, че произнасянето по основателността на предявените от Гаранционен фонд искове е поставено в зависимост от произнасянето по възражението за прихващане. След анализ на доказателствата и на фактите по делото, релевантни за приложението на чл.103 ЗЗД, въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението. При разглеждане на възражението за прихващане въззивният съд е счел за недоказано твърдението на ответника, че нищожността на застрахователните договори по спорните застрахователни полици е призната с влезли в сила решения на български съд. Съдът е констатирал, че твърдението не е подкрепено с доказателства, т. е. с представяне на конкретни влезли в сила съдебни решения, установяващи нищожността на договорите. Същевременно е изложил и съображения, че евентуалните установителни решения за нищожност не обвързват Гаранционен фонд и не могат да му бъдат противопоставени, предвид неговото неучастие като страна в съдебното производство, в което са постановени. Като недоказани и неоснователни въззивният съд е преценил твърденията и доводите на ответника, че сключените с Г. Р. Г., „Емпен БГ“ ЕООД, „Перформънс Рейсинг“ ЕООД и „Емопен БГ“ ЕООД застрахователни договори /полици/ са недействителни поради липса на съгласие /воля/ за сключването им, респ. на представителна власт, от страна на застрахованото лице, а застрахователните договори с „Ауто Угур“ ЕООД, „Аутомобиле България“ ЕООД и „Хаос 2104“ ЕООД са недействителни поради липса на подпис на застрахованото лице. Позовавайки се на констатациите в заключението на счетоводната експертиза, че застрахованите лица по всяка от осемте полици са заплатили дължимите по застрахователните договори премии, които са получени и осчетоводени от ответника, след което ответникът е изпратил данните за полиците в Информационния център към Гаранционен фонд съгласно изискването на чл.293, ал.1, т.3 КЗ /отм./, съотв. чл.571 КЗ, въззивният съд е направил извод, че действайки по този начин, ответникът не е оспорил валидността на волеизявленията на вписаните в полиците застраховани лица и по аргумент от чл.293, ал.3 ТЗ не може да се позовава на нищожност на обективираните в застрахователните полици сделки, които имат характер на абсолютни търговски сделки. С аргументи от практиката на ВКС по приложение на чл.293 ТЗ въззивният съд се е произнесъл, че независимо от липсата на положен от застрахованото лице подпис, след като застрахователят не е оспорвал действителността на неговото изявление в полицата, приел е извършените плащания на застрахователната премия, осчетоводил е полученото плащане и е предприел действията по чл.571 КЗ, изискването за форма на застрахователния договор е преодоляно и ответникът не може да се позовава на нищожност на сключената между него и застрахованото лице полица. В подкрепа на направения извод въззивният съд е препратил и към т.2а от Тълкувателно решение № 1/07.03.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, според която липсата на съгласие по смисъла на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД като основание за нищожност на застрахователния договор „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не е налице в хипотезата на неположен подпис на някоя от страните, поради което и правните последици от този вид недействителност няма да настъпят; Липсата на подпис може да обективира и липса на съгласие за неговото сключване, но характерът на договора като абсолютна търговска сделка сочи на приложимост на правилото на чл.293, ал.4 ТЗ. Предвид действията на ответника по повод на спорните застрахователни полици и наличието на документи, отразяващи волята на застрахованите лица да се ползват от застрахователните договори и да изпълняват задълженията си по тях, съдът е заключил, че за ответника не съществува правна възможност да релевира недействителност на договорите поради липса на съгласие на насрещната страна. Допълнителен аргумент за разрешението, че на нищожността на договора може да се позове само лицето, чието съгласие е опорочено и има интерес от установяване на нищожността с оглед правните последици - в случая застрахованите лица, които не участват като страни по делото, е изведен и от решение № 269/22.10.2012 г. по гр. д. № 307/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. Въззивният съд е обсъдил и доводите на ответника за недействителност на застрахователния договор /полица/ с „Аутомобиле България“ ЕООД, произтичаща от факта, че договорът е сключен след смъртта на управителя и едноличен собственик на капитала на дружеството К. К. и по силата на чл.157, ал.1 ТЗ е настъпило прекратяване на дружеството. Като е съобразил обстоятелството, че застрахованото дружество е платило застрахователните вноски /премии/ по договора за застраховка, които са получени и приети от ответника, въззивният съд е приел, че към момента на сключване на застрахователния договор дружеството е било представлявано от друго лице, различно от починалия едноличен собственик на капитала и управител, което не е имало представителна власт; За договора е приложимо правилото на чл.301 ТЗ и по аргумент от т.2 на Тълкувателно решение № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС същият следва да се счита сключен при условията на висяща недействителност; Според мотивите на т.2б от Тълкувателно решение № 1/2018 по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСГТК на ВКС е недопустимо прогласяването на нищожност на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите поради липса на представителна власт по предявен иск на застрахователя, от което следва, че застрахователят не е активно легитимиран да предяви иск за прогласяване недействителност на такъв договор, сключен без представителна власт или извън пределите на учредена за застрахования - физически или юридическо лице, представителната власт. От липсата на правна възможност застрахователят да предявява иск за прогласяване недействителност на застрахователния договор, намиращ се в състояние на висяща недействителност, съдът е извел отсъствието на правна възможност застрахователят да се защитава с възражение за прихващане, основано на твърдения за недействителност на договора. Разрешението, че след като не е оспорил надлежно валидността на волеизявлението на застрахования за сключване на застрахователния договор, застрахователят не може да се позове на нищожност на договора, е отнесено от въззивния съд и към хипотезите, в които в застрахователните полици са положени подписи за застрахованите лица, но впоследствие е установено, че в действителност подписите не принадлежат на лицата или на техните законни представители /според твърденията на ответника - на Г. Р. Г. и на законните представители на „Емпен БГ“ ЕООД, „Перформънс Рейсинг“ ЕООД и „Емопен БГ“ ЕООД/. С принципната недопустимост застрахователят да се защитава с иск, а съответно и с възражение, за нищожност на застрахователния договор поради липса на съгласие на застрахованото лице въззивният съд е мотивирал и извод за неоснователност на поддържаните от ответника доводи за нищожност на застрахователните договори поради отсъствие на застрахователен интерес от сключването им. В заключение въззивният съд е формирал решаващия извод, че възражението за прихващане е неоснователно, тъй като обективираните в застрахователните полици договори са действителни и са породили правно действие, поради което за ответника - застраховател е възникнало задължение да заплати дължимите застрахователни обезщетения по всяка от полиците и с извършените плащания той е изпълнил свое задължение, а не задължение на ищеца Гаранционен фонд; Поради това Гаранционният фонд няма задължение да възстанови на ищеца платените в изпълнение на валидни застрахователни договори суми, които са предмет на възражението за прихващане. В съответствие с извода за неоснователност на възражението за прихващане въззивният съд се е произнесъл, че предявените от Гаранционен фонд искове с правно основание чл.520 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД са основателни и е потвърдил решението на първоинстанционния съд за тяхното уважаване. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Първият формулиран в изложението въпрос е свързан с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи във въззивната жалба на касатора, касаещи приложението на чл.157, ал.1 ТЗ, и поддържаната в жалбата защитна теза, че назначеният ликвидатор на прекратеното на основание чл.157, ал.1 ТЗ „Аутомобиле България“ ЕООД не е разполагал с правото на преценка дали да се противопостави на сключените преди назначаването му сделки от името на дружеството без представителна власт, тъй като сделките не обслужват производството по ликвидация. Касационно обжалване по така поставения въпрос не може да с допусне, тъй като от съдържанието на мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд се е произнесъл по всички доводи и оплаквания във въззивната жалба на касатора, в т. ч. и по доводите във връзка с правните последици от сключването на застрахователния договор след прекратяване на „Аутомобиле България“ ЕООД в хипотезата на чл.157, ал.1 ТЗ. В мотивите въззивният съд е изложил съображения, че подписването на застрахователната полица от името на посоченото дружество /както и на други две дружества/ след прекратяването му основание чл.157, ал.1 ТЗ не следва да се разглежда като липса на воля /съгласие/ от страна на дружеството за сключване на застрахователния договор, предвид безспорните по делото факти, че след подписване на полицата дружеството е заплатило дължимата застрахователна премия и впоследствие се е ползвало от извършените плащания по полицата. Освен това съдът е приел, че в случая, с оглед абсолютния търговски характер на застрахователната сделка, следва да намери приложение разпоредбата на чл.301 ТЗ и че доколкото според разясненията в т.2б от Тълкувателно решение №1/2018 по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС е недопустимо прогласяването на нищожност на договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите поради липса на представителна власт по предявен от застрахователя иск, сключеният без представителна власт договор не би могъл да се признае за нищожен поради липса на съгласие дори да не бъде потвърден от застрахования /а съответно и от ликвидатора в случаите по чл.157, ал.1 ТЗ/. Произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд индиректно е отговорил на доводите във въззивната жалба на касатора, касаещи приложението на чл.301 ТЗ в хипотезата на чл.157, ал.1 ТЗ. Поради това поставеният въпрос не е от значение за изхода по делото и при разрешаването му въззивният съд не е процедирал в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС. Първите два въпроса, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не са обуславящи за постановения с обжалваното решение правен резултат и не кореспондират с мотивите към обжалваното решение. Въззивният съд е отговорил отрицателно на първия въпрос, отчитайки и отсъствието на правна възможност ответникът - застраховател да се позовава на недействителност /нищожност/ на застрахователния договор поради липса на съгласие на насрещната страна по договора, както и действията на застрахователя след сключване на договора. Хипотетичната възможност или невъзможност за потвърждаване на сключените без представителна власт застрахователни договори от ликвидаторите на прекратените на основание чл.157, ал.1 ТЗ търговски дружества изобщо не е обсъждана от въззивния съд, тъй като съдът е счел, че в контекста на разглеждания правен спор волята на застрахованите дружества /които не са били заличени от търговския регистър и са съществували като правни субекти въпреки осъществяването на предпоставките по чл.157, ал.1 ТЗ/ да се ползват от последиците на договорите и липсата на легитимация за ответника да се позовава на нищожност на договорите са достатъчни за произнасянето по основателността на възражението за прихващане, респ. по основателността на предявените искове. Изводите на въззивния съд са съобразени изцяло с постановките в т.2б от Тълкувателно решение №1/07.03.2019 г. по тълк. д. №1/2018 г. на ОСТК на ВКС, както и с постановките в т.2 на Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, а наличието на тази практика изключва проявлението на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнено и по отношение на въпроса, формулиран в т.3 от изложението - дали узнаването от страна на застрахователя на обстоятелства, изключващи неговата отговорност и ангажиращи тази на Гаранционен фонд, настъпило след плащане на застрахователно обезщетение, изключва възникването на регресно право по чл.499, ал.5 КЗ спрямо Гаранционен фонд. Въззивният съд не е обсъждал съдържащите се във въпроса обстоятелства, които не са въведени като предмет на спора в допустимите за това процесуални срокове, и не е формирал решаващи изводи по повод на тях. Поради това зададеният въпрос не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Последните два въпроса от изложението са относими към решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирана действителността на част от сключените от касатора застрахователни договори, а съответно и неоснователността на възражението за прихващане с изплатените в изпълнение на договорите суми. Независимо от наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване по тези въпроси не следва да се допуска, тъй като по отношение на тях не е осъществена специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка - значение на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото /в смисъла, изяснен с т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г./. Въззивният съд, в съответствие с ясната разпоредба на чл.344, ал.1 КЗ, се е произнесъл, че писмената форма на застрахователния договор е условие за неговата действителност, но прилагайки разпоредбата на чл.344, ал.1 КЗ във връзка с разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ, е направил извод, че в конкретния опорочаването на формата поради неспазване на изискването за подпис от името на застрахованите лица със статут на търговски дружества в част от застрахователните полици не води до недействителност на обективираните в полиците застрахователни договори, тъй като ответникът - застраховател не е оспорил валидността на изявленията на насрещните страни, приел е и е осчетоводил получените от тях плащания на застрахователни премии и впоследствие е изплатил застрахователни обезщетения, такси и разноски по повод на същите полици. Изводът, че липсата на подпис няма за последица недействителност на застрахователните договори, е обоснована и с постановките в т.2а на Тълкувателно решение № 1/07.03.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС. Даденото от въззивния съд разрешение кореспондира изцяло с трайната и непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл.293, ал.3 ТЗ /част от която е цитирана в мотивите към обжалваното решение/, както и с посочената задължителна практика на ВКС, а съществуването на тази практика е достатъчно, за да се отрече наличието на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения решенето по в. т. д. № 135/2021 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът се е позовал бланкетно и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, без да посочи в какво се изразява очевидната неправилност на постановеното от въззивния съд решение. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не констатира нито една от посочените възможни проявни форми на очевидната неправилност, поради което не намира за необходимо да допуска въззивното решение до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. С оглед недопускане на касационното обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за производството по чл.288 ГПК в размер на 150 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,