Определение № 50278 от 31.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 510/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. М. Б., представляван от адв. М. Г., срещу решение № 62 от 28.10.2021г. по в.гр.д. № 200/21г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено решение № 260189 от 11.05.2021г. по гр.д. № 581/2020г. на Районен съд – Монтана и касаторът е осъден да заплати на „ОТП Лизинг” ЕООД разноски за въззивното производство в размер на 1479,49 лева. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по отношение на касатора Б. М. Б., че дължи на „ОТП Лизинг” ЕООД сумата 11 979,82 евро, ведно със законната лихва, считано от 03.06.2020г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед № 919 от 04.06.2019г. по ч.гр.д. № 1481/2019г. на РС – Монтана за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, представляваща част от вземане по запис на заповед от 26.01.2017г., и касаторът е осъден да заплати на „ОТП Лизинг” ЕООД сумата 468,61 лева – разноски по заповедното производство, и сумата 2198,10 лева – разноски за първоинстанционното производство.

Касаторът излага доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила с оглед постановяването му при липса на активна процесуална легитимация на ищеца и пасивна легитимация на ответника. Твърди, че не са налице договорни отношения между страните и липсват доказателства за регистрация или пререгистрация на „Сожелис България” ЕООД, като намира за недопустимо и в нарушение на принципите на гражданския процес двете инстанции да правят служебно справка в търговския регистър и да установяват обстоятелства, тежестта за чието установяване е на ищеца. Поддържа още, че легитимиран ответник би могъл да бъде само и единствено „М. Транс Л.” ЕООД, като направеното от него възражение в този смисъл не е било взето предвид от въззивния съд. Излага съображения за неприложимост на менителничното поръчителство към записа на заповед и за липсата на поето такова от него, тъй като използваният в записа на заповед термин „авал” не съществува в ТЗ и тъй като е опорочена формата на менителничното поръчителство. Излага и подробни съображения за допуснати процесуални нарушения с оглед извършването на съдопроизводствени действия от съдия, по отношение на когото е било налице основание за отвод, като новият докладчик не е повторил тези действия и не е изпълнил задължението си по чл.146, ал.2 ГПК. Поддържа, че решението е постановено и при нарушение на материалния закон, тъй като предявяването на записа на заповед е извършено повече от две години след издаването му, а уговореният по-дълъг срок за предявяване от 44 месеца е недействителен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД и касае единствено дружеството – издател, но не и касаторът като физическо лице.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

1. Допустимо ли е съдът служебно да установява обстоятелства, които са задължение за установяването им от страна на някоя от страните, която черпи съответните права от установяването на тези обстоятелства?

2. Налице ли е пасивна процесуална легитимация на ответника по делото в качеството му на управител на юридическо лице или в качеството му на физическо лице?

3. Допустимо ли е на лицевата страна на менителницата, респ. на записа на заповед, да се поставя подписа на издателя едновременно като издател и като менителничен поръчител?

4. Следва ли при самоотвод на съдията в първата инстанция следващият съдия да изготви нов доклад по делото или може да се ползва от изготвения доклад на предходния съдия?

5. Допустим ли е уговореният от страните срок от 44 месеца за предявяването на издадения запис на заповед?

6. В конкретния случай налице ли е валидно менителнично поръчителство или не?

7. Липсата на дата на „менителничното поръчителство” /авалиране/ отразява ли се на валидността на същото?

Ответникът „ОТП Лизинг” ЕООД /с предишно наименование „Сожелис – България” ЕООД/, представлявано от адв. Л. П., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси са неразбираеми и не е обосновано наличието на нито едно от допълнителните основания на чл.280, ал.1 ГПК. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е споделил изцяло правните изводи на първоинстанционния съд. Приел е за безспорно установено, че между страните е налице лизингов договор за покупка на товарен автомобил, обезпечен със запис на заповед за сумата 36 050,64 евро, по силата на който ответникът се е задължил да заплаща месечно 930,30 евро за срок от три години; че до 15.09.2018 г. последният е заплащал задължението си, след което е преустановил плащанията; че ищецът е депозирал в Районен съд-Монтана заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК, по която е образувано ч.гр.дело №1481/2019 г. и на 04.06.19г. е издадена и заповед за незабавно изпълнение срещу „М. Транс Л.“ ЕООД и Б. М. Б.; че от последния е постъпило възражение, с оглед на което на което е образуваното настоящото дело.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението за недопустимост на въззивното решение поради нарушаване на договорената между страните подсъдност, като е посочил, че съгласно разпоредбата на чл.119, ал.4 ГПК ответникът е този, който е следвало да направи възражение за неподсъдност, а такова не е постъпило и поради това е налице стабилизиране на подсъдността. Във връзка с възражението на въззивника за липса на активна и пасивна процесуална легитимация е изтъкнал, че от справка в търговския регистър се установява наличието на промяна на наименованието на ищеца, като старото име е „Сожелиз -България“ ЕООД. Посочил е, че възражението за липса на пасивна легитимация на ответника касае не процесуалната правоспособност, а материалната такава и е свързано с основателността на исковата претенция.

Въззивният съд е намерил за неоснователно твърдението на въззивника за липса на надлежно поето задължение от негова страна по процесния запис на заповед. Посочил е, че съгласно чл.484, ал.2 ТЗ подписът на лицевата страна на менителницата /записа на заповед/, ако не е на платеца или издателя, учредява менителнично поръчителство /авал/. Изтъкнал е, че когато като издател на менителницата /записа на заповед/ е посочено юридическо лице, подписът на физическото лице, което го представлява по закон или по пълномощие, се счита за подпис на издателя, тъй като физическото лице действа от негово име и за негова сметка, а не изразява собствената си воля като самостоятелен правен субект. Намерил е, че в този случай, за да може физическото лице да се задължи като авалист едновременно с дружеството, е необходимо освен подписа му под текста на записа на заповед, в същия документ да се съдържа отделно изрично волеизявление, с което ясно да е изразено намерението му да учреди менителнично поръчителство в личното си качество, като този текст също следва да бъде подписан от физическото лице. Приел е за установено, че в процесния запис на заповед физическото лице Б. М. е авалирал същия и е учредил менителнично поръчителство, като волята му е изразена изрично и е безспорно, че е разбрал в какво качество подписва документа. С оглед на това е достигнал до извод, че същият е солидарен длъжник заедно с дружеството-издател, на което е управител, като се касае за два самостоятелни, а не за идентични правни субекти.

Въззивният съд е изложил съображения, че липсват каквито и да е забрани, регламентирани в разпоредбата на чл.22 ГПК, един и същи съдия да издаде заповед за изпълнение и впоследствие да разгледа иск с правно основание чл.422 ГПК. Посочил е, че въпреки това съдията-докладчик си е направил отвод, а твърдението, че новият докладчик не е изготвил доклад по делото в противоречие на закона, е намерил за неоснователно, тъй като, видно от протокола от съдебно заседание на 13.08.2020г., съдът е дал възможност на страните да вземат становище по изготвения проекто-доклад от 04.05.2020 г. и е обявил същия за окончателен.

Във връзка с довода, че процесният запис на заповед е предявен в нарушение на чл.538, ал.2 във вр. с чл.477 ТЗ, т.е. след повече от една година, въззивният съд е посочил, че в разпоредбата на чл.477 ТЗ действително е предвиден едногодишен срок, но с второто изречение законодателят е дал възможност на издателя да съкрати или удължи този срок, поради което е достигнал до извод, че не е допуснато твърдяното нарушение - срокът, посочен в записа на заповед, е 44 месеца и в този срок е предявен и същият.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият процесуалноправен въпрос е формулиран общо и не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК. В случая въззивният съд не е установил служебно обстоятелства, доказателствената тежест за които се носи от някоя от страните, а в изпълнение на задължението си по чл.23, ал.6 ЗТРРЮЛНЦ е съобразил вписани в Търговския регистър обстоятелства. Поставените втори и шести въпроси по начина, по който са формулирани, също не осъществяват общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като нямат характера на правни въпроси, а отговорът им предполага обсъждане на конкретните факти по делото и събраните за установяването им доказателства. Третият въпрос е предпоставен от твърдението, че на лицевата страна на записа на заповед е поставен подпис на издателя едновременно като издател и като поръчител, противно на приетото за установено от въззивния съд, че записът на заповед е издаден от дружеството, представлявано от ответника М., а последният е авалирал записа на заповед в качеството си на физическо лице, като в случая се касае за два самостоятелни правни субекта. Седмият материалноправен въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. При липса на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъжда наличие на сочените от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Четвърти въпрос е поставен във връзка с довода на касатора за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, свързано с изготвения доклад. От една страна, въпросът не се явява единствено обуславящ изхода на делото, доколкото въззивният съд е приел, че по отношение на първоначалния докладчик на делото в първоинстанционното производство не е било налице основание за отвод по чл.22 ГПК. От друга страна, е налице константна практика относно задължението на първоинстанционния съдия да изготви доклад по чл.146 ГПК с оглед обезпечаване постановяването на правилно и съобразено с обективната фактическа действителност решение по материалноправния спор. Съгласно мотивите на т.2 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС докладът е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права, като пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. С оглед на това новият съдия докладчик по делото е длъжен да изготви нов доклад само ако намери, че изготвеният от предходния докладчик е непълен или неточен, а в противен случай не е налице процесуална пречка да го възприеме като свой, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд.

Формулираният от касатора пети въпрос е обсъждан от въззивния съд, но по отношение на него не са налице твърдените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. От една страна, касаторът не сочи практика на ВКС, съдържаща различен отговор на поставения въпрос. От друга страна, не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС изисква разглеждането на формулирания правен въпрос да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или с оглед непълнота или неяснота на закона да е налице необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането му или осъвременяването ѝ предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството и обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му. От друга страна, относимата разпоредба на чл.477, ал.1, изр.2 ТЗ ясно регламентира, че предвиденият в изр.1 едногодишен срок за предявяване за приемане на менителница, платима в определен срок след предявяване, може да бъде съкратен или удължен от издателя, без да са посочени ограничения в тази връзка.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК– очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от изброените пороци. Касаторът не сочи, нито обосновава, която и да е от посочените хипотези на очевидна неправилност, а наведените съображения са такива по правилността на обжалваното решение, която не може да бъде проверявана в стадия по селекция на касационната жалба.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1479,49 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение