Определение № 548 от 15.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1045/2009 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 16.12.2008г. по гр.д.№1056/2008г. на Софийски градски съд, с което са уважени частично и отхвърлени до пълните им размери искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.86 ЗЗД. С определение от 30.09.2009г. Върховният касационен съд е оставил без разглеждане касационната жалба на Й. Д. С. срещу също решение, но в частта му, с която е осъдена да заплати сумата 450,76 ЩД обезщетение на основание чл.31, ал.2 ЗС. С определение от 28.01.2010г. Върховният касационен съд – друг тричленен състав на четвърто г.о. е отменил определението за оставяне на касационнната жалба без разглеждане и е върнал жалбата за преценка по чл.288 ГПК. Върховния касационен съд, състав на четвърт г.о., прие следното: С обжалваното решение съдът, като е оставил в сила частично решение от 07.11.2007г. по гр.д.№1133/2007г. на Софийски РС, е отхвърлил предявения от А. Г. срещу Й. Д. иск за сумата над 450,76 ЩД обезщетение до 1060 ЩД на основание чл.31, ал.2 ЗС, за това че е бил лишен от ползуване на съсобствения им апартамент за времето от 24.06.2003г. до 23.01.2007г., ведно с лихва за забава до тази дата в размер на 369 ЩД. Съдът е изложил съображения, че Й. Д. е ползувала апартамента, но тъй като го е ползувала с още две лица - син от първия й брак и нейната майка, я е осъдил да заплати само една трета от дължимото се обезщетение за ползуването на апартамента. В изложение към касационната си жалба, за да обоснове допустимост на касационното обжалване жалбоподателката Й. Д. поддържа, че с решението е даден отговор на материално правен въпрос касаещ предпоставките за дължимост на обезщетение по чл.31 ЗС, който е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. С оглед изложените съображения и данните по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не е налице релевираното основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивното решение е в частта му, с която са уважени предявените от А. Г. искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.86 ЗЗД, е дало отговор на материалноправен въпрос от значение за изхода на спора в съответствие със закона и задължителната практика на ВКС, намерила израз в ТР №129/1986г. на ОСГК на ВС. В теорията и практиката многократно е застъпвано становището, че съгласно чл. 31, ал. 2 от ЗС, когато общата вещ се ползва лично само от някой от съсобствениците, той дължи обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Именно този факт е бил съобразен от въззивния съд при постановяване на решението в обжалваната му част. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение би бил от значение за точното приложение на закона, когато разглеждането му допринася за създадена поради неточно тълкуване на закона практика или за осъвременяването й, с оглед изменението на законодателството, каквито предпоставки в случая не са налице. Доколкото се прави оплакване за неправилна преценка на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение, за това какъв следва да бъде размера на обезщетението, може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Необосноваността е грешка при формиране вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логически, опитни или научни правила и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Тя е само основание за касационно обжалване на въззивното решение като неправилно, но само, ако преди това такова обжалване бъде допуснато. Предвид изложените съображения, съдът