Определение № 1411 от 02.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 93/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците А. Г. В. и Г. А. В. срещу решение № 147 от 29.09.2022 г. по в. гр. дело № 282/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 495 от 19.04.2022 г. по гр. д. № 2679/2021 г. на Пловдивски окръжен съд, с което касаторите са осъдени, солидарно, да заплатят на ищцата С. И. П. сумата 35 000 лв., представляваща предоставен и невърнат заем по договор за заем от 17.10.2016 г., ведно със законна лихва от датата на исковата молба. Жалбоподателите поддържат, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закoн и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост, като молят то да бъде отменено. Претендират сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. „Дали представеното банково извлечение с основание „покупка на жилище“ доказва съгласието между страните за сключване на договор за заем и фактическото предаване на сумата по него?“; 2. „ Основанието, на което е извършено едно плащане от съществено значение ли е в отношенията между длъжника и кредитора и меродавно ли е за волята на платеца?“, по които два въпроса поддържат разрешаването им от въззивния съд в противоречие с решение № 274 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на ВКС, IV г.о., и 3. „ Недостигът на доказателства по делото, установяващи предаване на заемната сума, следва ли да се допълва от съда и може ли да се презумира факта на признанието на задължението, че то е възникнало от заемен договор?“, по който навеждат разрешаването му в противоречие с решение № 111 от 27. 10. 2009 г. по т. д. № 296/2009 г. на ВКС, I т.о.. По горепосочените въпроси релевират и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответницата по касационната жалба – С. И. П. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно- деловодни разноски пред ВКС. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, постановен по граждански спор, с цена на иска над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. По наличието на основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, обуславящи селектиране на касационната жалба с оглед касационна проверка на обжалваното с нея решение, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното: Предявеният иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е за солидарно осъждане на двамата ответници да заплатят на ищцата сумата 35 000 лв., представляваща предоставен паричен заем с договор за заем от 17.10.2016 г., останал невърнат до договорения срок - 31.12.2016 г.. Въззивният съд е приел за безспорно установено в исковия процес, че на 17.10.2016 г. между ищцата като заемодател, ответника Г. В. като заемател и ответника А. В. като солидарен длъжник, е сключен договор, съгласно който ищцата се е задължила да предаде по банков път в заем на заемателя сумата 35 000 лв., а последният се е задължил да върне тази сума в срок до 31.12.2016 г.. От приетото по делото преводно нареждане е намерил за установено, че на 17.10.2016 г., ищцата е превела по сметка на ответника Г. В. сумата 35 000 лв., като посоченото основание на паричния превод е „покупка на жилище“. От приетото заключението на ССЕ е счел за установено, че горепосочената сума е усвоена от В. на 18.10.2016 г. и на същата дата е извършен банков превод от последния по сметка на трето лице с основание „покупка на имот“. Пловдивски апелативен съд е посочил, че ответниците нито твърдят, нито установяват с доказателства в процеса, че между тях и ищцата е имало налично правоотношение, произтичащо от договор за продажба на жилище. Горепосоченото съотнесено към твърдението на ищцата, че сумата от 35 000 лв. е предоставена за закупуване на жилище от ответника Г. В. и факта, че тази сума е реално получена от него по банков път и веднага преведена по сметка на трето лице, именно за закупуване на имот, категорично според решаващият съд налага извода, че извършеният банков превод от ищцата по сметка на ответника, макар формално в банковия документ да е посочено основание, различно от заем, е именно договор за заем. При съвкупния анализ на всички правнорелевантни факти, осъществили се в съответната последователност във времето, вкл. при съобразяване, че между страните е налице писмен договор за предоставяне в заем на сумата 35 000 лв., преводима по банков път на дата 17.10.2016 г., и установения факт, че на посочената дата сума в размер на 35 000 лв. е постъпила по сметка на ответника, както и отчитайки, че договорът за заем е реален и реалното предаване на заемната сума е елемент от фактическия състав по неговото сключване, осъществено по процесното правоотношение, въззивният съд е заключил, че между страните е налице валидно заемно правоотношение, задължението на заемателя по което да върне заемната сума до договорената дата 31.12.2016 г. е останало неизпълнено. Това задължение не е изпълнено и от солидарно задължилия се ответник, поради което е приел предявеният иск за основателен. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. Поставените от касаторите въпроси съставляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, на които за да бъде отговорено следва да се изследва конкретната фактическа обстановка по спора, като принципният им отговор не би бил в състояние да повлияе на крайния изход на конкретното дело. В гореизложения контекст трите въпроси на касаторите не са обуславящи за решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното решение, поради което не могат да бъдат квалифицирани като правни въпроси в гореизложения смисъл и не съставляват изискуемото общо основание за допускане на касационния контрол. Това е достатъчно обстоятелство, за да не бъде допускан искания касационен контрол по тях, без да е нужно обсъждането на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Какво е значението на посоченото в банковия документ, с който е извършено предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, основание на банковия превод, до който въпрос се свеждат първите два въпроса на касаторите, е правнозначим факт по процесното заемно правоотношение, който въззивният съд е обсъдил в неговата взаимовръзка с всички останали установени правнорелевантни факти: наличието на писмен договор между страните за паричен заем, отсъствието на правоотношение между страните по покупка на жилище, превеждането на предадената от ищцата на ответника парична сума от последния на трето лице за покупка на имот, съответствието по време и съвпадането на сумата при извършването на фактическите и правни действия от страните и др., след което е извел решаващия правен извод за основателност на предявения иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Поради това един такъв въпрос е свързан с част от фактическите констатации по делото, които дори да са от значение за правните изводи в атакуваното решение, не изчерпват нито цялата фактическа обстановка по казуса, нито всички дадени правни разрешения. Затова дори да му бъде отговорено, това няма да промени крайния изход на спора. Решаващият правен извод на въззивния съд е, че реалният заемен договор между страните и предаването на процесната заемна сума от заемодателя на заемателя са установени от цялата съвкупност от приетите по делото доказателства. Следователно, обсъждайки посоченото основание в горепосочения банков документ в неговата взаимовръзка с всички останали относими доказателства, решаващият съд е приел за установено като правно основание на предаването на процесната сума, именно договора за заем, сключен между страните. Този решаващ правен извод не може да бъде разколебан от отговора на поставените от касаторите първи и втори въпроси. Само за пълнота следва да бъде посочено, че наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също не е осъществено, доколкото цитираното решение № 274 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на ВКС, IV г.о., касае коренно различна фактическа обстановка на правния спор, при която единственото доказателство за твърдяно заемно правоотношение е била разписка, в която не е било посочено основание на извършеното плащане. Настоящият спор е различен, тъй като освен банков документ за превеждане на процесната заемна сума е налице и писмен договор за заем между страните, от който произтича задължението на ответниците да върнат предоставения паричен заем. Третият въпрос на касаторите също по никакъв начин не е от значение за решаващите правни изводи в атакуваното решение, тъй като посочените в него хипотези въобще не са осъществени по конкретното дело – нито е имало недостигът на доказателства относно предаването на заемната сума, нито съдът е допълвал такъв недостиг, нито е презумирал факт на признание, че процесното задължение е възникнало от заемен договор. Както беше посочено по – горе решаващият извод за наличие на валидно заемно правоотношение е изведен въз основа на съвкупен анализ на всички относими доказателства, приети по делото, разгледани и съпоставени в тяхната взаимовръзка. Не е налице и релевираната очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото тя е обоснована с неправилно разрешаване на поставените три въпроси от касаторите и доколкото тя би могла да се изрази само в квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт, каквито не са осъществени. Поради гореизложеното не следва да бъде допускан касационен контрол на атакуваното въззивно решение. При този изход на делото ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата сумата 1 800 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат за касационната инстанция. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение