Определение № 2435 от 30.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 551/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „СУПРА“ ЕООД, „СКАЙ ХЕЛТ“ ЕООД, ЕТ „Тамара М.“, „СУПРА ТРЕЙД“ ЕООД, В. Д. и Тамара М. срещу въззивно решение № 743/19.12.2024 г. по в. т. д. № 868/2024 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 839/13.06.2024 г. по т. д. № 1828/2022 г. на Софийски градски съд за осъждане на касаторите солидарно да заплатят на „СОФАРМА ТРЕЙДИНГ“ АД сума в размер на 350 664, 69 лв.- цена на извършени доставки за периода м. ноември 2021 г. до м. август 2022 г., 15 091, 49 лв. лихва за забава върху непогасената главница за периода 30.11.2021 г. – 09.10.2022 г. и 143 078, 84 лв. – лихва за забава за периода 10.10.2019 г. – 16.09.2022 г.

В жалбата се заявява, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно. То е постановено по нередовна искова молба, тъй като в петитума й ищцовото дружество е претендирало вземане по договор за търговска продажба на лекарствени продукти от 11.06.2010 г., а същевременно съдът е събирал доказателства и се е произнесъл по изложени фактически твърдения в обстоятелствената част на исковата молба относно договор за продажба на лекарствени продукти от 15.02.2013 г. Обосновава се наличие на касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК с твърдения за допуснати от съда нарушения на процесуалните правила, свързани с обсъждане на релевираните от касаторите, в качеството им на въззивници, възражения и оплаквания. Излагат се съображения, че въззивният съд неправилно е приел наличие на пасивна солидарност без да отчете постигнатите между страните уговорки и да приложи буквално и корективно тълкуване на клаузата на чл. 11 от договора. Не е съобразил, че всяко едно от дружествата е водило самостоятелно счетоводство, давало е самостоятелни заявки и е заплащало на продавача за всяка доставена стока. В пълно противоречие с правилата на формалната логика и напълно необосновано съдът е достигнал до неправилния извод, че е налице пасивна солидарност. Релевира се, че спазването на шестмесечния срок по чл. 147 ЗЗД е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска срещу поръчителите. Твърди се, че в случая въззивният съд е приел, че поръчителите отговарят за изпълнение на целия дълг без да вземе предвид обстоятелството, че кредиторът е предявил вземането си за по-голяма част от задължението по периодичните доставки след изтичане на срока по чл. 147 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. „Прекратява ли се възможността на кредитора да претендира вземанията си от поръчителите по реда на чл. 147, ал. 1 ЗЗД в случай, че не е предявил тези вземания към длъжниците в шестмесечен срок от падежа?“

2. „От кой момент започва да тече срокът по чл. 147 ЗЗД по отношение плащането на лекарствените продукти, предоставени за продажба на периодични доставки, за които датата на падежа на всяка продажба е изрично указана във всяка фактура?“

3. „Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства?“

4. „Дали в случаите, когато е налице несъответствие между обстоятелствената част на петитума на исковата молба, изразяващо се в това, че посочените факти и обстоятелства сочат за съществуване на разделни задължения на ответниците, а искането е за солидарно осъждане съдът е обвързан от този петитум и трябва ли да се постанови решение съобразно него, или трябва да даде указания за привеждане в съответствие на двете части на молбата?“

5. „Ако съдът не е дал необходимите указания в тази връзка и е постановил съдебно решение по нередовна искова молба, това решение ще бъде ли допустимо и/или правилно?“

6. „Ако е налице несъответствие между обстоятелствената част и петитум на исковата молба, изразяващо се в посочване на различно договорно основание, откъдето претендира вземането си ищеца, и различен процесен период след постановения съдебен акт ще бъде ли налице произнасяне по нередовна искова молба и съответно издадено недопустимо решение?“

7. „Допустимо ли е съдът по обективно и субективно съединени искове да присъди съдебните разноски по делото в условията на солидарност без да посочи коя от страните каква част от тях следва да плати?“

Отделно от това, се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Заявява се искане за обезсилване, евентуално за отмяна на атакуваното въззивно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което предявените искове да бъдат отхвърлени и присъдени разноски по делото.

С допълнителна молба вх. № 8656/12.05.2025 г. процесуалният представител на касаторите релевира съображения за отмяна на въззивното решени поради неговата нищожност, тъй като решението е постановено от състав, в който членува съдия З. Г., назначена в Апелативен съд София на 12.11.2014 г. от Висш съдебен съвет, който работи при условията на изтекъл мандат, считано от октомври 2022 г. Съображенията за нелегитимност на този висш орган касаторите черпят по аналогия от решение на СЕС, постановено на 30.04.2025 г. В евентуалност прави искане за отправяне на преюдициално запитване пред Съда на Европейския съюз дали постановените от българските съдилища решения са валидни, ако са издадени от съдии, назначени от ВСС с изтекъл мандат.

От ответника по касация „СОФАРМА ТРЕЙДИНГ“ АД е подаден отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на жалбата до касационен контрол, а в евентуалност се оспорва основателността на същата. Становището на дружеството е, че в исковата молба действително е допусната техническа грешка като в петитума й процесният договор, от който произтичат правата на дружеството, е посочен с дата 11.06.2010 г., а не вярната 15.02.2013 г. Навсякъде обаче в текста на исковата молба договорът е посочен с неговата вярна дата, а тя съвпада и с датата на договора, представен като писмено доказателство по делото. Според ответника визираното обстоятелство не води до противоречие между обстоятелствена част и петитум, съответно до нередовна искова молба в смисъла, разглеждан от посочената от касаторите съдебна практика. Нещо повече, твърди, че допуснатата техническа грешка неколкократно е отстранена в хода на първоинстанционното производство. Предвид изложеното, счита за неотносима практиката, цитирана от касаторите. Ответникът оспорва да е налице и твърдяното директно основание за достъп до касационен контрол – очевидна неправилност, тъй като от жалбоподателите са изложени твърдения, отнасящи се до възприемане на фактическата обстановка, което е относимо към порока обикновена неправилност на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Съвместната касационна жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по предявени от „СОФАРМА ТРЕЙДИНГ“ АД срещу „СУПРА“ ЕООД, „СКАЙ ХЕЛТ“ ЕООД, ЕТ „Тамара М.“, „СУПРА ТРЕЙД“ ЕООД, В. Д. и Тамара М. искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците солидарно да заплатят дължими по договор с отложено плащане суми за доставка на лекарствени продукти, хранителни добавки, козметични и санитаро-хигиенни средства и медицински изделия като получатели на стоките и поръчители. Твърденията на ищеца са, че всеки от купувачите отговаря солидарно за всички задължения по договора, включително за евентуални лихви, неустойки и разноски, а съгласно чл. 20 всеки от поръчителите също отговаря солидарно до окончателно погасяване на задълженията, произтичащи от договора.

При подадена от ответниците съвместна въззивна жалба състав на Апелативен съд София е постановил обжалваното в настоящото производство решение, с което е потвърдил осъдителното решение на СГС. В мотивите на своя акт съставът е приел за безспорно установени следните факти: страните са обвързани от договор за търговска продажба на лекарствени продукти с отложено плащане и дата на сключване 15.02.2013 г.; с анекс от 24.06.2015 г. страните са се съгласили като купувач по договора да бъде включено и дружеството „СУПРА ТРЕЙД“ ЕООД; стоките, описани в представените по делото фактурите, са доставени от продавача на купувачите; фактурите от спорния период са надлежно осчетоводени от съответния получател и са включени в дневниците му за продажба.

При тълкуване на постигнатите между страните договорки /чл. 17, чл. 19 и 20 от договора/ въззивната инстанция е формирала извод, че купувачите са се съгласили да отговарят за всяко едно от задълженията солидарно независимо дали са получатели на конкретната стока, т. е. дължимостта е не само от прекия получател, но и от останалите купувачи, а така също и от поръчителите. При кредитиране на експертните заключения, които са били приети в рамките на първоинстанционното производство, апелативният съд е установил дължимост на заявените претенции в посочените от ищеца размери. За неоснователни е приел възраженията на ответниците относно поредността на плащанията, тъй като с помощта на експерт по делото е установено, че извършените плащания са с посочено основание „плащане по фактури“ без същите да са индивидуализирани по номер и дата на издаване. Извършените погасявания от ищеца са съобразени с волята на ответниците като хронологично те са отнесени към задълженията им по просрочените главници съгласно издадените фактури с най-ранен падеж. Отхвърлил е основателността на твърдението, че е следвало да се погасят дължимите лихви, а не главници, както и, че вземането за лихви е погасено по давност, доколкото към датата на исковата молба не е бил изтекъл тригодишен период.

Не се явява обосновано искането за директен и факултативен достъп до касационен контрол.

Нищожността на въззивното решение е релевирана след изтичане на срока за касационно обжалване. Въззивното решение е постановено на 19.12.2024 г., а искането за прогласяване нищожността на въззивното решение е направено на 12.05.2025 г., поради което настоящият състав не счита, че е валидно сезиран с това оплакване, нито с искането за отправяне на преюдициално запитване по смисъла на чл. 628 ГПК. В изпълнение на служебните си задължения, разяснени с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, настоящият състав дължи служебна проверка за наличие на пороци, водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното пред него въззивно решение, но след извършването й не констатира такива. Съдебната практика приема, че решението е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато същото не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В случая въззивното решение е постановено от състав на съдии, правораздаващи в Апелативен съд София, като по отношение на нито един от тях не са налични доказателства, че преди вземане на решението са изгубили това си качество. За пълнота и за да изчерпи въпроса, съдът счита, че следва да анализира фактите, касаещи статута на съдия Г.. По делото липсват данни, а настоящата инстанция няма задължение служебно да събира доказателства в производството по чл. 288 ГПК, дали съдия Г. е участвала в съдебния състав, постановил атакуваното решение, поради командироване в хипотезата на чл. 81 ЗСВ или като съдия, назначен в Апелативен съд София. Която и от двете хипотези да е налице, то съществено в случая е обстоятелството, че към датата на провеждане на тайното заседание тя е имала качеството съдия, което според съдебната практика, включително ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГТК, ВКС, е достатъчно условие за постановяване на валидно съдебно решение. Необходимо е да бъде припомнено, че според задължителните разяснения в цитирания тълкувателен акт, за автентифициране на постановен от съдебен състав съдебен акт е достатъчно той да носи подписите на двама от съдиите. За валидността на акта е без значение дали съдията, взел участие при формиране на волята, след това е напуснал поста съдия, пенсиониран е или е преминал на работа в друг съд. Тоест, дори да се приеме за доказана тезата, че към момента на постановяване на въззивното решение съдия Г. не е била назначена на щат като съдия в Апелативен съд София, то по делото не са налични данни към релевантната дата тя да не е била част от списъчния състав на съдиите /включително командировани/ в Апелативен съд София. В допълнение настоящият състав на съда счита за необходимо да посочи, че и според тълкувателната практика на КС на Република България /решение № 12/2022 г. по к. д. № 7/2022 г., определение № 7/2023 г. по к. д. № 9/2023 г./, и според тълкувателната практика на СЕС /решение по съединени дела С-313/23, С-316/23 и С-332/23/, когато по отношение на членовете на конституционно установен колективен орган на съдебна власт изтече законовоопределеният мандат, органът не прекратява автоматично дейността си, тъй като важи принципът за гарантиране непрекъснатост на неговото функциониране, което осигурява върховенство на правото. В цитираното решение на СЕС е разгледан въпросът за изтеклите правомощия на ИВСС и е изяснено, че в тази хипотеза следва да бъде ограничена възможността на ИВСС да упражнява някои от правомощията си, свързани с изпълнение на професионалните задължения на магистратите и с установяване на нарушение на тези задължения, които са основание за реализиране на дисциплинарна отговорност или дори за освобождаването от състава на съдебната власт. Изтъкната е необходимостта от законодателно уреждане на ограничението на продължителността на мандата във времето, доколкото този орган има правомощия да засяга правната сфера на магистратите като извършва проверки на тяхната работа и в резултат на това има възможност да инициира дисциплинарни производства. Това разрешение не рефлектира върху правомощията на ВСС да назначава магистрати в съответните органи на съдебната власт, дори мандатът на неговите членове да е изтекъл. Допълнителен аргумент за отказ да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС е наличието на произнасяне по съединени дела С-313/23, С-316/23 и С-332/23 г.

Твърденията на касаторите не покриват наличието на порок на въззивното решение, който води до неговота недопустимост. С т. 9 на ППВС 1/1985 г. е разяснено, че недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др. Има и случай, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание. Разгледал е иск, който не е предявен, и не е разгледал предявеният. В случая липсва разминаване между фактически твърдения и петитум на исковата молба, а става дума за наличие на фактическа грешка, която е отстранена от ищеца с молба вх. № 70656/27.10.2022 г. и молба, представена в открито съдебно заседание на 29.01.2024 г. Доколкото касаят недопустимостта на въззивното решение, въпроси четири, пет и шест също не могат да обосноват достъп до касация.

Първите два въпроса не притежават характеристиката правни, разяснена с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д .№ 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, доколкото не те са обсъждани в мотивите на атакувания съдебен акт. Липсата на становище на въззивния съд по въпроса за преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД се дължи на факта, че ответниците, касатори в настоящото производство, не са релевирали в отговора на исковата си молба подобно възражение. Това не са направили и във въззивната си жалба, а го сочат една в касационното производство в разрез с правилата за процесуални преклузии. Доколкото наличието на директното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е мотивирано от жалбоподателите с твърдения за неправилно приложение на чл. 147 ЗЗД, то и на това основание не може да бъде селектирано решението за извършване на инстанционен контрол. Що се отнася до твърденията за неправилно приложение на материалния закон, свързано с тълкуване на договора, то същите могат да се подведат под разпоредбата на чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК – касационно основание за отмяна на въззивното решение. Наличието му обаче не може да се проверява в производството по селекция, регламентирано от чл. 288 ГПК, макар и с него да е обоснована очевидна неправилност на решението.

По отношение на третия въпрос неудовлетворен се явява допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е обсъдил всички оплаквания на жалбоподателите, но ги е счел за неоснователни. На практика този въпрос представлява несъгласие на касаторите с изводите на съда за наличие на солидарна отговорност в тяхна тежест поради постигнати договорки в този смисъл. Съдът е констатирал, че в подписаното между страните споразумение като „втора страна“ за купувач са се задължили „СУПРА“ ЕООД, „СКАЙ ХЕЛТ“ ЕООД, ЕТ „Тамара М.“, „СУПРА ТРЕЙД“ ЕООД да отговарят пред продавача солидарно за всички настоящи и бъдещи задължения по договора, включително и за евентуални лихви, неустойки и разноски по принудително събиране на вземанията. Следователно при условията на чл. 121-127 ЗЗД тези ответници са се задължали да отговарят солидарно спрямо продавача за изпълнение на всички задължения, възникнали на основание сключения договор, независимо дали са конкретни получатели на доставената стока. Останалите ответници като поръчители също отговарят солидарно за задълженията по договора поради правилото на чл.138, ал. 1 ЗЗД. Съставът на апелативния съд е обсъдил и възраженията за поредност на плащанията и относно приложението на чл. 76, ал. 1 ЗЗД.

Последният въпрос също не носи характеристиката, изискуема от чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не кореспондира с подадена частна жалба срещу акт на въззивния съд, разрешаващ въпрос за дължимостта на разноски.

Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС