Определение № 50719 от 11.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 931/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Д. В. Г., чрез адвокат К. М. от АК-София, срещу решение № 835/14.07.2021 г. по в.гр.д.№ 2658/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което се потвърждава решение от 06.04.2020 г. по гр.д.№ 4934/2019 г. на Софийски градски съд и е отхвърлен иск на Д. В. Г. срещу Прокуратура на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за разликата над 6000 лева до пълния предявен размер от 45 000 лева, като обезщетение на неимуществените вреди, ведно със законната лихва до изплащането на сумата. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроси относно критериите при определяне на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД, за съдържанието на понятието „справедливост“, както и за задължението на съда да мотивира решението си, след анализ на всички доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, с оглед на конкретно установените и релевантни за спора обстоятелства. Според касатора, въпросите са разрешени в противоречие със установената практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Отделно се твърди „очевидна неправилност“ на решението по чл.280, ал.2 ГПК, поради необсъждане на всички приети по делото доказателства. От Прокуратурата на Република България не е подаден писмен отговор. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на прокуратурата за причинени вреди, от привличането на ищеца на 05.02.2003 г. като заподозрян по досъдебно производство № 27/2003 г. на 08 ТО-ССлС, на 26.02.2003 г. и като обвиняем за извършени престъпления по чл.142, ал.2, пр.2, вр.ал.1, вр.чл.20, ал.2 НК, а в хода на производството и по чл.150, пр.1, вр.чл.2, ал.1 НК, за което е образувано НОХД № 8413/2005 г. на СРС, 103 състав. Ищецът първоначално е задържан за 24 часа, а считано от 06.02.2003 г. спрямо него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. В хода на съдебното производство е била постановена осъдителна присъда, която е отменена от Софийски градски съд и след връщане на делото за ново разглеждане, с присъда от 30.11.2016 г. на СРС, 104 състав, Д. В. Г. е признат за невиновен, която се потвърждава с присъда № 312 от 03.11.2017 г. на СГС, влязла в сила на 18.11.2017 г. При определяне размера на дължимото обезщетение, съдът е приел, че вредите от нарушаване правото на разглеждане на делото в разумен срок са били определени по реда на Глава трета „а“ ЗСВ, за което му е било изплатено обезщетение 4500 лева. Според мотивите на съда, повдигането и поддържането на обвинение за извършени тежки умишлени престъпления, както и приложените мерки на процесуална принуда „задържане под стража“, „домашен арест“ и „подписка“ /отменена на 30.11.2016 г./ по несъмнен начин са повлияли на ищеца, но същевременно въззивният съд констатира, че той е бил осъждан с влезли в сила присъди и по други четири наказателни дела. Съобразявайки тези обстоятелства и липсата на трайни негативни последици във физическото и емоционално състояние на ищеца, според въззивния съд справедливото обезщетение е в размер на 6000 лева. Не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като не са нарушени основни принципи на правото, възприети и утвърдени в практиката на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността на държавата по чл.2 ЗОДОВ и приложението на чл.52 ЗЗД. Липсва явна необоснованост на мотивите на съда или нарушаване на императивни правни норми, а решението съдържа неговата конкретна преценка за установените по делото факти и приложението на закона към тях. В този смисъл, не може да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. При проверката на основанията за допустимост, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поставените въпроси обуславят изхода на делото, но не дават основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е установил и обсъдил всички обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливо определяне конкретния размер на дължимото обезщетение, в съответствие с дадените указания в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/2000 г., ОСГК на ВКС, според което, при разглеждане на делото във въззивната инстанция съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора, като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд. При определяне на обезщетението, въззивният съд е съобразил както степента на въздействие на наказателното преследване върху личния и социален живот на ищеца, с оглед вида и характера на повдигнатите тежки обвинения, така и продължителността на наложените спрямо него мерки за неотклонение, съдебното минало и изплатеното му вече обезщетение за нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок. Преценката на съда за конкретния размер на справедливото обезщетение, в този смисъл, е направена след анализ на доказателствата, чрез които се установяват всички релевантни за делото обстоятелства и изцяло в съответствие с разясненията на т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата, т.е. изводите на съда се основават на конкретно установените по делото обстоятелства за тежестта на повдигнатото обвинение и степента на накърняване на правната сфера на лицето, срещу което е било повдигнато и поддържано обвинение. Мотивите на съда се основават на конкретните доказателства събрани по делото, поради което не могат да бъдат проверявания за необоснованост в производството по чл.288 ГПК. В случая, оплакванията на касатора, че съдът въобще не бил съобразил тежестта на обвинението, продължителността и характера на наложените мерки за неотклонение и формираното отрицателно обществено мнение по отношение на ищеца, не кореспондират с действителното съдържание на мотивите към обжалваното решение. По своята същност, тези съображенията представляват доводи за неправилност на определения размер на обезщетение, преценявани субективно от касатора и различаващи се от анализа на установените по делото фактически обстоятелства, въз основа на които съдът е определил дължимото обезщетение на обвиненото лице. Съгласно указанията на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т.1, касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на делото по същество. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречала на основните принципи в гражданския процес за непосредственост и разглеждане на делата устно в открито заседание. След като изводите на въззивния съд са съобразени с практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд и липсват аргументи тя да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, не може да се приеме, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,