Определение № 831 от 31.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 488/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Р. Д. Р. и Ж. В. Я. и двамата от [населено място], подадена от пълномощника им – адв. И. Ст. И. против решение №332 от 04.11.2015 г. по т.д. №477/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която, след частична отмяна на решение №163 от 04.05.2015г. на Старозагорски съд по същество е признато за установено, че Р. Д. Р. и Ж. В. Я. в качеството им на авалисти по запис на заповед от 14.12.2010г. дължат при условията на солидарност сумата 27932.06лв. Ответниците по касация – [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] не са заявили становище Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. С решението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд е отменил решение №163 от 04.05.2015г. на Старозагорски окръжен съд, в частта му с която е отхвърлен предявения от [фирма] срещу настоящите касатори иск с правно основание чл.422 ГПК и по същество е признал за установено, че същите в качеството им на авалисти по запис на заповед от.14.12.2010г.дължат сумата 27932.06лв. В останалата част, с която първата инстанция е отхвърлила иска на същия ищец срещу [фирма], [населено място], решението е потвърдено. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че събирателното дружество – ответник е обвързано със сключен с ищеца [фирма], договор за лизинг за обезпечение, на който е поддържано от ищеца, че е бил издаден процесния запис на заповед. Съобразен, като безспорен от въззивният съд е факта, че договора е бил прекратен едностранно от ищеца, поради неизпълнение на задълженията на противната страна за заплащане на лизингови вноски, а лизинговата вещ върната, като лизингодателя търси неустойка, равняваща се на непогасената сума – стойностния адекват на остатъка на лизинговата цена на автомобила, така както е била установена от чл.11 от договора за финансов лизинг. Съдът е преценил като неоснователни възраженията на ответниците по иска за нищожност на тази клауза от договора. За неоснователно е било прието и възражението на ищеца, че процесния запис на заповед обезпечава дължимото, според него, вземане за неустойка.Съдът е мотивирал този свое разбиране с т.8.5 от общите условия, съгласно който лизингополучателят се задължава да предостави запис на заповед на лизингодателя за сума, включваща лизинговата цена, ведно с дължимите лихви и ДДС, но не и за вземания за неустойка, с оглед което е споделен правния извод на първостепенния съд за неоснователност на иска срещу издателя на записа на заповед. По отношение на авалистите, обаче, е прието, че те не са страни по каузалното правоотношение и поради това не могат да противопоставят възражение за несъществуване на дълга по договора.Посочено е още, че характерът на задължението на менителничния поръчител е самостоятелно, поради което липсата на задължение на издателя не води до извод за липса на такова и на авалиста., а доколкото не е установено недобросъвестност или злоупотреба с право на приносителя на менителничния ефект, то иска срещу авалистите следва да бъде уважен. С представеното, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите са поддържали наличие на основание по чл.280, ал.1,т. 1 и 2 ГПК, по които са поставили въпросът- „ Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни ? .”Изброени са решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, обобщени като правен извод по поставения въпрос, за това, че съдът бил длъжен да изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по всички защитни доводи и възражения, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Страната е обвързала въпроса с оплакване, че въззивинят съд не се бил произнесъл по възраженията изложени в отговора на въззивната жалба, с който страната развила съображенията си, че авалистите са неограничено отговорни съдружници в събирателното дружество – издадетл на записа на заповед, поради което отговарят неограничено и солидарно за задълженията на дружеството и могат да противопоставят на поемателя всички относителни възражения на хонората, основани на каузалното правоотношение В контекста на това оплакване са развити и още съображения буквално възпроизведени от касационната жалба. Така поставеният въпрос може да бъде приет за релевантен, доколкото същия е релевантен за обезпечаване правилното развитие на всяко съдебно производство. Същият, обаче, не е обоснован с оглед посоченото от касаторите противоречие, обвързано с изведения от цитираната практика извод за задължението на въззивния съд да формира свои мотиви по съществото на спора и съответно да обсъди всички възражения на страните. Това, в случая, въззивният съд е направил, като е формирал свои мотиви в това число и по възраженията на настоящите касатори. Несъгласието на страната с тези изводи, респективно оплакването произтичащо от невъзприемането на защитната теза на касаторите от въззивната инстанция не обосновават наличие на противоречие с изброените съдебни актове, тъй като не съдържанието на мотивите, а непроизнасянето по конкретен фактически и правен довод, който би обусловил различен правен резултат, може по така поставения общ процесуален въпрос да обуслови наличие на основание по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Касаторите са поставили въпроса „ Съдружниците в Събирателното дружество /СД / имат ли качеството на страна – длъжник по договорите и основаните на тях материални правоотношения, по които страна – длъжник е самото СД, предвид солидарната и неограничена лична отговорност на съдружниците за задълженията на дружеството ?”. Така поставен въпросът е релевантен, с оглед приетото, че авалистите- съдружници в СД –издател на записа на заповед,не са страни по каузалната сделка, за чието обезпечение е поддържано да е издаден менителничния ефект. Въпросът не само е установил общо основание по чл.280, ал.1 ГПК, но касаторите са обосновали и наличие на основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. По приложеното решение №184 от 21.05.2015г. по т.д. № 185/2015г. на Пловдивски апелативен съд, за което касаторите са установили влизането му в сила, в аналогична фактическа хипотеза, изрично е прието, че твърденията за недобросъвестност на поемателя не следва да бъдат разгледани, тъй като авалиралите менителничния ефект като съдружници в СД – издател на ценната книга са страна по каузалното правоотношение, тъй като отговарят за задълженията на дружеството неограничено и солидарно. Следователно, страната по поставения въпрос обосновава както общо основание, така и допълнителен критерий за допускане на решението в обжалваната част до касационно обжалване. Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1, ал.1 т.1 ГПК по третия поставен от тях въпрос – „ Установяването в общо производство, с участието на издателя, поемателя и авалистите, на ограничена обезпечителна функция на записа на заповед – само по отношение на част от вземанията по каузалното правоотношение и предявяването на записа на заповед срещу авалистите за събиране на останалите вземания, които не са обезпечени със записа на заповед и за които те не са поръчителствали, представляват ли злоупотреба с право от страна на поемателя при предявяването спрямо авалистите на записа на заповед ?”. Така поставен, въпросът не е конкретизиран спрямо разглежданият случай който касае не част от вземането, спрямо която записа на заповед няма обезпечителна функция, а цялото претендирано вземане за неустойка, за което съдилищата са мотивирали липса на връзка между обезпечителната функция на менителничния ефект и претенцията. Дори, обаче въпросът да бъде приведен в съответствие с разглежданата хипотеза,съобразно правомощията на настоящата инстанция / арг. т.1 ТРОСТГТК №2/10г./, то въпреки неговата релевантност, страната не обосновава допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, каквото е поддържала. Изброените и приложени решения не разрешават така поставения въпрос, а формират задължителна практика по други правни въпроси. Изведеното от цитираните решения като обобщаващ извод, кореспондира единствено на поддържаното от страната за установеност на недобросъвестност на поемателя и е възпроизведено буквално от решение №249/15г. на ВКС І т.о., с което в каузалната му част действително е направен извод, че предявяването на записа на заповед и срещу авалистите и за вземания необезпечени с него, предпоставя извод за злоупотреба с право от страна на кредитора при предявяване на ефекта спрямо авалистите. Този извод, обаче, е направен с уговорката, че касае единствено конкретно разглежданата хипотеза, като изрично е въведена необходимост от доказване на недобросъвестността и злоупотребата с право, разбирани като знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората, които подлежат на доказване от авалиста. Освен това, самите касатори обосновават наличието на основанието с оплакването, че противоречие по поставения въпрос те намират в това, че въззивният съд е приел, че не са ангажирани доказателства, по делото за недобросъвестност и злоупотреба с право. Т.е. страната е обвързала противоречието, с чисто фактически, а не правни доводи. Следователно, не се установява наличие на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Още повече, че цитираните решения са в съответствие с приетото от решаващият състав по посочения и от страната обобщаващ ги извод относно правната характеристика на отговорността на авалиста. С оглед изложеното, налице са предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и решението в обжалваната му част следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл.18,ал.2,т.2 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат държавна такса в размер на 558.64лв По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение