Определение № 514 от 28.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 408/2015 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Е. Х. срещу решение от 16.09.2014г. по гр. дело № 11291/2013г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-А състав, с което е потвърдено решение от 25.04.2013г. по гр. дело № 23678/2011г. на Софийски районен съд, II гражданско отделение, 74 състав и ответникът – въззивник е осъден да заплати на ищеца – въззиваем [фирма], [населено място] сумата 1 000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] следните суми: на основание чл. 373 ТЗ сумата 20 467,76 лв., представляваща фактурната стойност на изгубения товар по заявка договор за международен транспорт от Х. до България; на основание чл. 86 ЗЗД във връзка с чл. 373 ТЗ сумата 394,06 лв. – обезщетение за забава за периода от поемане на стоката за превоз – 12.03.2011г. до датата на завеждане на исковата молба – 03.06.2011г.; законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба – 03.06.2011г. до окончателното плащане на сумата; сумата 1 667,71 лв. – направени разноски в първоинстанционното производство. С първоинстанционното решение ответникът е осъден да заплати на третото лице помагач [фирма], [населено място] сумата 1 000 лв. – направени разноски в първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Допустимо ли е при въззивното обжалване страната да изложи оплакванията и доводите си срещу порочността на обжалваното решение извън въззивната жалба и след изтичане на срока за въззивно обжалване? Преклузивният срок, в който следва да бъде упражнено правото на въззивно обжалване, отнася ли се и за правото на страната да излага оплаквания и доводи относно порочността на обжалваното решение? Длъжна ли е страната да изложи тези оплаквания в същия преклузивен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК? – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е аргументирано с липсата на постоянна практика на ВКС, в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС не се съдържа произнасяне по тези въпроси, както и липсва противоречива практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

2. Когато съдът е дал на страната указания и й е предоставил възможност да уточни въззивната си жалба и страната е сторила това в предоставения й от съда срок, но след изтичане на срока за въззивно обжалване, следва ли въззивният съд да разгледа жалбата по същество съгласно изложеното от нея в допълнителната молба? – противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 434/13.05.2010г. по гр. д. № 700/2009г. на ВКС, ГК, I г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

3. Налице ли е императивна материалноправна норма, която следва да приложи и без да е налице оплакване от жалбоподателя?

3.1. Императивни ли са разпоредбите на чл. 13, т. 1, чл. 17, т. 2, чл. 20, т. 1 и т. 2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки?

3.2. Императивна ли е разпоредбата на чл. 373, ал. 1 във връзка с чл. 306, ал. 2 ТЗ?

3.3. С императивни или диспозитивни разпоредби се урежда дали отговорността на съконтрахента е виновна или обективна?

Касаторът поддържа, че въпросът по т. 3.1. е решен в противоречие на решение № 955/28.05.2001г. по гр. д. № 2165/2000г. на ВКС, V г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/ и решение № 106/13.10.2010г. по гр. д. № 1094/2010г. на ВКС, ТК, I т. о. По въпросите по т. 3.2. и т. 3.3. касаторът счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като отричането на императивния характер на изброените законови разпоредби създава опасност за нарушаване на основния принцип за законност, прогласен в чл. 5 ГПК, поради което се налага постановяването на решение по чл. 290 ГПК, в което да се даде ясен отговор на поставените въпроси, който да служи за ръководство на съдилищата.

4. Представляват ли действията на компетентните органи на публичната власт /в Република България или в друга държава/ „непреодолима сила“ по смисъла на чл. 17, т. 2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки и чл. 373, ал. 1 във връзка с чл. 306, ал. 2 ТЗ? – касаторът поддържа допускане на касационно обжалване по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на постоянна практика на ВКС и противоречива съдебна практика и необходимост от постановяване на решение по чл. 290 ГПК, в което да се даде ясен отговор на поставения въпрос, който да служи за ръководство на съдилищата.

5. Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд? Достатъчно ли е излагането на мотиви само по направените от страната оплаквания или съдът при всички случаи е длъжен да изложи своите фактически и правни изводи по съществото на спора? – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по т. д. № 1/2000г. на ОСГТК на ВКС, т. 19; евентуално по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, ако се приеме, че при действие на новия ГПК дадените указания в посоченото Тълкувателно решение следва да бъдат променени или поправени.

Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] – ищец в първоинстанционното производство чрез процесуален представител адв. Н. А. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл 280, ал. 1 ГПК.

Третото лице помагач [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Б. К. К. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че твърденията на касатора не попада под нито една от разпоредбите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и съдържанието отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел, че въззивната жалба е подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 ГПК преклузивен двуседмичен срок, започнал да тече на 27.05.2013г. Поради това, че молбата – допълнение към въззивната жалба с пощенско клеймо от 25.06.2013г. с вх. № 1025035/28.06.2013г. е подадена извън преклузивния двуседмичен срок съдебният състав е посочил, че няма да цени изложените в нея доводи и възражения, като се е аргументирал с изискването на чл. 260, т. 3 ГПК в жалбата да бъдат очертани конкретни пороци на решението във връзка с ограничения характер на въззивното обжалване по смисъла на чл. 269, изр. 2 ГПК, доколкото те определят обхвата на дейността на втората инстанция при разглеждането на спора по същество, т. е. те се отнасят до основателността на жалбата, а не до нейната нередовност.

За да направи извод за правилност на първоинстанционното решение, въззивната инстанция е изложила следните съображения: 1/ във въззивната жалба липсват конкретни доводи относно правилността на решението, които да обуславят въззивна проверка; 2/ не е налице императивна материалноправна норма, която въззивният съд следва да приложи.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По отношение на първия и втория процесуалноправни въпроси е създадена постоянна практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 216/19.01.2015г. по гр. д. № 2008/2014г. на ВКС, ГК, 1 г. о., съгласно която при подадена в срок въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, въззивната жалба е редовна по аргумент от чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК. До изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК за обжалване на решението на първоинстанционния съд подадената бланкетна жалба може да бъде допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност, които въззивната инстанция е длъжна да обсъди. По отношение на направените след изтичане на срока за обжалване допълнителни доводи за порочност на решението въззивният съд е длъжен да се произнесе, ако същите се отнасят до валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, както и до неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна правна норма. Когато съдът е дал на страната указания за уточняване на основанията за въззивно обжалване и страната е направила това в предоставения й от съда срок, но след изтичане на срока за въззивно обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, направените уточнения обвързват съда, доколкото съдържат оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради неправилно приложение на императивна правна норма. В Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 е прието, че при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Настоящият съдебен състав възприема посочената постоянна практика на ВКС.

Доколко създадената постоянна практика е съобразена от въззивната инстанция, приемайки че няма да обсъжда изложените в молбата – допълнение към въззивната жалба с пощенско клеймо от 25.06.2013г. и вх. № 1025035/28.06.2013г. оплаквания, доводи и възражения, тъй като във въззивната жалба липсват конкретни доводи относно правилността на решението и не е налице императивна материалноправна норма, която въззивният съд следва да приложи, е въпрос, на който касационната инстанция може да отговори след преценка на вида на приложимите материалноправни норми.

Ако по посочените в т. 3 от изложението правни въпроси бъде отговорено, че разпоредбите на чл. 13, т. 1, чл. 17, т. 2, чл. 20, т. 1 и т. 2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки и чл. 373, ал. 1 във връзка с чл. 306, ал. 2 ТЗ или част от тях са императивни, то посочените от касатора в т. 1 и 2 от изложението процесуалноправни въпроса биха били решени в противоречие с постоянната практика на ВКС. Относно разпоредбата на чл. 17, т. 2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки е постановено по реда на отменения ГПК решение № 1210/05.10.1999г. по гр. д. № 493/1999г. на ВКС, ГК, V г. о., в което съдебният състав е приел, че посочената правна норма е императивна и като специална норма изключва приложението на чл. 75, ал. 2 ЗЗД. По реда на чл. 290 ГПК не е създадена постоянна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, поради което и с оглед доводите на касатора се налага извод, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Формулираният от касатора в т. 4 въпрос е във връзка с конкретните факти по делото, поради което на него следва да се отговори с оглед данните по делото при решаването на спора по същество.

Посочените в т. 5 процесуалноправни въпроси, отнесени към данните по делото, следва да бъдат формулирани по следния начин: Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд при подадена въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение? В този смисъл въпросът е свързан с формулираните в т. 1 и 2 правни въпроси, по които са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 417,24 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение