Определение № 2871 от 02.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 449/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 9729/23.09.2025г., подадена от Я. А. К., Д. А. З. и В. В. Н., чрез процесуалния им представител адвокат Б. Н. от АК София, срещу решение № 349 от 11.08.2025г., постановено по в.гр.д. № 197/2025г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение №292/25.07.2024г. по гр.д. №870/2023г. на Велинградския районен съд, са отхвърлени предявените от касаторите срещу „Електроразпределение Юг“ ЕАД, [населено място] искови претенции с правна квалификация чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да премахне сграда с идентификатор [№], с адрес на поземления имот: [населено място], [улица], със застроена площ 69 кв.м., брой етажи: 1, с предназначение: сграда за енергопроизводство и всички подземни и надземни кабели, клеми и всякакъв друг вид ел. съоръжения от съсобствения им поземлен имот с идентификатор [№], с адрес на поземления имот: [населено място], [улица], с площ 359 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.). В касационната жалба са развити доводи, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, както и необосновано, с оглед на което се иска същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените негаторни претенции да бъдат уважени. Претендира се присъждане и на направените по делото разноски. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1.“Имот, който се квалифицира ех lege като „търпим“, построен в чужд имот, може ли да се квалифицира като посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта според нейното предназначение, по смисъла на чл. 109 ЗС“; 2.„Допустимо ли е правилата относно сервитутите, уредени в чл. 64 ЗЕ относно „линеен енергиен обект“ по чл. 31 б ДРЗЕ да се прилагат по аналогия и за „енергиен обект“ по §. 1, т. 23 ДРЗЕ“; 3.“Допустимо ли е при наличие на „енергиен обект“ по §. 1, т. 23 ДРЗЕ, построен в чужд имот, който ех lege се квалифицира като „търпим“ строеж, сервитутното право за разширяването му с нови „линейни енергийни обекти“ и/или нови „енергийни обекти“ да се квалифицира като „запазено сервитутно право“ по смисъла на чл. 60, ал. 2, т. 1 ЗЕЕЕ (отм.) и за него да не се прилагат разпоредбите на чл. 60, ал. 3 ЗЕЕЕ (отм.) и чл. 64, ал. 4 ЗЕ относно учредяването на нови сервитутни права“; 4.„Допустимо ли е след като с решение на компетентен орган (в случая Общински съвет- Р.) е специално обособен друг съседен недвижим имот за преместване на съществуващия „търпим“ „енергиен обект“, последният да не бъде преместен от собственика на енергийния обект, позовавайки се на разпоредбите на §. 1, т. 23 ДРЗЕЕЕ, §. 7 ПЗРЗЕЕЕ, чл. 60, ал. 1 ЗЕЕЕ и чл. 60, ал. 2, т. 1 ЗЕЕЕ от отменения на 09.12.2003 г. с §. 2 ПЗРЗЕ (Обн. ДВ. бр. 107 от 09.12.2003г.) Закон за енергетиката и енергийната ефективност“. По въпросите се поддържа, че приетото от въззивния съд противоречи на задължителната и казуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 197/29.01.2020г. по гр. д. № 1047/2019г. на ВКС, І г.о., определение № 278/28.05.2018г. по гр. д. № 3662/2017г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 69/08.10.2020г. по гр. д. № 4198/2019г. на ВКС, І г.о., определение 19/15.01.2016г. по гр. д. № 5874/2015г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 61/08.07.2016г. по гр. д. № 4155/2015г. на ВКС, І г.о., решение № 25/25.02.2015г. по гр. д. № 6014/2014г. на ВКС, решение № 42/08.06.2020г. по гр.д. №3841/2019г. на ВКС, І г.о. и ТР № 4/06.11.2017г. по т. д. № 4/2015г. на ОСГК на ВКС. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба „Електроразпределение Юг“ ЕАД, [населено място], чрез процесуалния си представител юрисконсулт Светлана Д., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място], [улица], с площ 359 кв.м., в който е построена сграда за енергопроизводство, собственост на ответника. Установено е, че от изграждане на процесния трафопост през 1986г. същият се стопанисва и поддържа от служители на дружеството в границите на сервитутната зона и съответно се използва, когато е наложително, техника необходима за поддръжката му. Констатирано е, че процесното съоръжение е собственост на ответника и е построено и въведено в експлоатация през 1986г. Прието е, че процесното съоръжение е изградено при спазване на техническите и градоустройствени правила и норми, действали към 1986г., а към момента отговаря и се експлоатира съобразно действащите такива. Посочено е, че процесният трафопост с диспечерско наименование ТП 2 - Център представлява енергиен обект по смисъла на §1, т.17 ДРЗЕЕЕ (отм.) и на основание чл.60 ЗЕЕЕ (отм.) за него е възникнало сервитутно право в полза на „Електроразпределение ЮГ“ ЕАД, като заварен при влизане в сила на закона, като на основание §26, ал.1 ЗЕ сервитутното право е запазило действието си и при действащата правна уредба. От приетото по делото заключение на вещото лице по комплексната съдебно-техническа експертиза е установено, че процесният обект, изграден в центъра на [населено място], е бил допустим по действащия застроителен план на [населено място] по време на изграждането му. Прието е, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 60, ал.2, т.1 от ЗЕЕЕ (отм.), според която сервитутното право възниква по силата на самия закон. Посочено е, че съгласно §26, ал. 1 ПЗРЗЕ възникналите по силата на отменения ЗЕЕЕ, сервитутни права в полза на енергийните предприятия за съществуващи към влизането в сила на този закон енергийни обекти запазват действието си. Прието е, че в случая е неприложима разпоредбата на чл.64 ЗЕ, тъй като тя касае сервитути на обекти, изградени след влизане в сила на ЗЕ, а не заварени и вече изградени към влизането му в сила обекти, какъвто е процесният трафопост. Изложени са съображения, че сервитутът върху процесния енергиен обект е възникнал по силата на чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ (отм.) и ищците, като собственици на служещия имот, съгласно чл. 64 и сл. ЗЕ, са длъжни да се съобразяват с така възникналото в полза на собственика на енергийния обект сервитутно право и да се въздържат от действия, които могат да го накърнят. Взето е предвид, че Законът за енергетиката не държи сметка дали се касае за законно изграден или за незаконен от гледна точка на изискванията на ЗЕЕЕ (отм.) енергиен обект, защото единственото условие, което законът поставя, е обектът да е съществувал при влизането му в сила, което обстоятелство е безспорно установено по делото. Изложени са мотиви, че за съществуващите към юли 1999г. енергийни обекти сервитутите възникват с влизане в сила на закона. Посочено е, че по делото не се твърди, нито е доказано да е отпаднала необходимостта, довела до учредяване на процесния сервитут, поради което и действието на сервитутното право не е прекратено. Прието е, че не е налице неоснователност на действията на ответника, поради което не е реализиран фактическият състав на чл. 109 ЗС и искът е отхвърлен като неоснователен. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет, като по материалноправния въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При съобразяване на изложените в обжалваното решение съображения, формулираните в изложението към касационната жалба правни въпроси, наведените доводи, които ги обосновават, както и посочената от касаторите практика на ВКС, настоящият състав приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаните основания. Съгласно т. 3 от ТР № 4 от 06.11.2017г. по тълк.д.№ 4/2015г. на ВКС, ОСГК, двете задължителни условия за уважаването на иска по чл. 109 ЗС са: неоснователност на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109 ЗС. Хипотезата на чл. 109 ЗС няма да е налице и когато действията са неоснователни, но не създават пречки на собственика. За уважаването на този иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже: че е собственик на имота; че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие) и че поведението на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените. Преценката за това кои въздействия са недопустими от гледна точка на чл. 50 ЗС е конкретна по всяко дело. Тези съображения са възприети и в актовете, постановени от тричленни състави на ГК на ВКС след обявяване на тълкувателното решение (решение №140 от 10.04.2020г. по гр.д.№4594/2018г. на ІІ г.о. на ВКС). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил като е преценил естеството на извършваните от ответника действия и основанията за това според данните по делото. Трайно установена е и практиката на ВКС, че поддържането на търпим строеж, който съгласно §16, ал.1 ПР ЗУТ е строеж, изграден до 07.04.1987г. без строително разрешение, но в съответствие с действащите към датата на изграждането му или към настоящия момент строителни правила и норми, безспорно не е неоснователно действие върху съседен имот, нито поддържане на неправомерно състояние и поради това не би могло само по себе си да е основание за уважаване на предявен от собственика на съседен имот иск по чл.109 ЗС (в този смисъл решение №493/24.06.2010г. по гр.д.№719/2009г. на І г.о. на ВКС). Приема се също така, че разпоредбата на § 16, ал.1 ПЗР на ЗУТ урежда правното положение на незаконните строежи от гледна точка на благоустройствените закони. Посочените в закона критерии, при които един строеж се счита търпим и не полежи на премахване, са изцяло на плоскостта на съответствието на строежа с изискванията на строителните правила и норми към момента на изграждането му или с разпоредбите на ЗУТ. Разпоредбата на § 16 ПЗР на ЗУТ е неотносима към вещноправните последици от незаконното строителство. Статутът на търпимост не може да породи за собственика на терена задължение да търпи създаденото от незаконния строеж ограничение на правото си на собственост (решение №129/22.07.2014г. по гр.д.№4880/2013г. на І г.о.на ВКС). От съществено значение при предявен иск по чл. 109 ЗС е не обстоятелството дали строежът е незаконен или в режим на търпимост, а дали за построената от ответника сграда е налице основание да съществува върху имота, собственост на ищеца, предвид което ищецът е длъжен да я търпи. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е приел, че такова основание съществува предвид наличието на сервитутно право и поради тази причина е отхвърлил предявения иск. Извод, че негаторния иск е неприложим по отношение на търпимите строежи в мотивите към обжалваното решение не се съдържа, поради което следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия, поставен в изложението правен въпрос. Последователно и непротиворечиво се приема също така в практиката на ВКС, че в определени хипотези собственикът, в името на търсен от законодателя баланс между обществен и личен (частен) интерес, търпи ограничения при упражняване правото си на собственост в пълен обем в рамките на разумното ползване от страна на други правни субекти. Именно такава хипотеза представлява учредяването на сервитути, свързани с необходимостта от доставяне на електрическа енергия до потребителите. Както ВКС приема в своята практика, според разпоредбата на чл. 60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ (1999г.) сервитутното право в полза на енергийните предприятия за съществуващи енергийни обекти възниква по силата на закона. Това са енергийни обекти, изградени основно при действието на Закона за електростопанството от 1975г. Когато предвижда създаването на сервитутна зона около заварените енергийни обекти и учредява сервитутно право на енергийните предприятия, необходимо за осъществяваната от тях дейност - производство и доставка на електрическа енергия, законът предполага, че тези обекти са били изградени и въведени в експлоатация по предвидения за това ред и отговарят на съответните строителни правила и норми и техническите правила за безопасност. Ето защо следва да се приеме, че сервитутното право в хипотезата на чл. 60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ (отм.) възниква само ако са били спазени законовите изисквания за изграждане на съответния енергиен обект (решение №312/10.04.2014г. по гр.д.№4055/2013г. на І г.о. на ВКС). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е взел предвид данните, съдържащи се в заключението на изслушаната по делото експертиза, според които процесният трафопост е изграден при спазване на техническите и градоустройствени правила и норми, действали към 1986г., а към момента отговаря и се експлоатира съобразно действащите такива. Наред с това в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че трафопостът представлява енергиен обект и приложение следва да намери разпоредбата на чл. 60, ал. 2, т. 1 ЗЕЕЕ (отм.), като наред с това е посочил, че в случая разпоредбата на чл. 64 ЗЕ е неприложима, тъй като тя касае сервитути на обекти, изградени след влизане в сила на ЗЕ, а не заварени и вече изградени към момента на влизането му в сила обекти, какъвто е процесният трафопост. Прието е, че по отношение на възникването на сервитутното право новият закон (ЗЕ) не намира приложение, но този закон се прилага само по отношение на ограниченията, които собственикът на служещия имот е длъжен да търпи. Именно в този смисъл следва да се възприеме посоченото в мотивите към обжалваното решение, а именно, че ищците, като собственици на служещия имот са длъжни да се съобразяват с вече възникналото в полза на собственика на енергийния обект сервитутно право, както е предвидено в чл. 64 и сл. ЗЕ. Наред с това следва да се отбележи, че по делото не е установено след възстановяване на собствеността енергийният обект да е бил разширяван с нови линейни енергийни обекти, т.е. да са били полагани нови подземни и надземни кабели, калеми и други ел. съоръжения – в констативно-съобразителната част на изслушаната по делото СТЕ същите са посочени, но не е отразено да са полагани след постановяване на решение №2218/12.07.1994г. по гр.д.№6014/1993г. на ІІІ г.о. на ВС, с което е отменено отчуждаването на имот пл.№774 в кв. 22 по плана на [населено място]. По тези съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по втория и третия правни въпроси, поставени в изложението. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по четвъртия, поставен в изложението правен въпрос, тъй като по делото не е установено съседният УПИ VІ-ТП да е собственост на енергийното предприятие-ответник, от което да може да бъде изведена твърдяната от касаторите възможност за преместване на процесния трафопост в този имот. Както вече беше отбелязано, правото на собственост върху имота, в който се намира процесният трафопост, отчужден през 1951г. на основание ЗПИНМ, е било възстановено по реда на ЗВСВНОНИ. В практиката на ВКС последователно се приема, че в подобна хипотеза колизията на права се разрешава от нормата на §4, ал.9 от ПЗР на Закона за енергетиката, според която при реституиране на недвижими имоти - бивша държавна собственост, ако в тях има изградени енергийни обекти, какъвто е трафопостът, собствениците на реституираните имоти нямат право да искат изместването им, да лишават други потребители от снабдяване с енергия и да възпрепятстват дейността на енергийното предприятие, което стопанисва трафопоста. Това е така защото трафопостът е енергиен обект, за който, по силата на гл. VІ от Закона за енергетиката и енергийната ефективност - ДВ, бр. 64 от 16.07.1999г. (отм.) и чл.64 от Закона за енергетиката, възникват сервитутни права, включващи и ограничаване в ползването на поземлени имоти, прилежащи към енергийните обекти. За заварените енергийни обекти, съществуващи към м. юли 1999г. сервитутите възникват с влизане в сила на закона (чл.60, ал.2,т.1 ЗЕЕЕ). В случаите на реституция на имота сервитутът е противопоставим на бившия собственик, респективно на неговите наследници и имотът се връща, обременен със сервитутното право в полза на енергийното предприятие (решение №394 от 21.01.2012г. по гр.д.№52/2011г. на І г.о. на ВКС). Това релевантно за спора обстоятелство също следва да бъде съобразено при извършването на преценка дали са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване именно предвид вече посоченото, че поставените в изложението правни въпроси могат да обосноват допускането до касационно обжалване само ако са от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Следва да се отбележи също така, че посочените в изложението актове на ВКС съдържат принципни разрешения, относими към разрешаването на спорове за защита на вещни права по реда на чл. 109 ЗС, вкл. при наличие на сервитутно право, които въззивният съд е съобразил, но наред с това е съобразил и практиката на ВКС, относима към спорове, свързани с правото на енергийното предприятие да държи енергиен обект върху имот, принадлежащ на друг правен субект, които спорове се отличават със своята, вече посочена по-горе специфика. Не е налице и поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Както последователно приема ВКС в своята практика, основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В случая подобни констатации при прочита на обжалваното решение не могат да бъдат направени – при постановяването му въззивният съд е приложил действащия материален закон към спорното правоотношение (чл. 109 ЗС), не е отказал да приложи императивни правни норми, извършил е анализ на всички посочени в мотивите към решението доказателства и е достигнал до правни изводи по основателността на заявените претенции в съответствие с трайно установената практика на ВКС и при съобразяване на установените в мотивите към решението факти и обстоятелства. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по подадената касационна жалба направените от последния разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящето производство, а именно сумата 230.08 евро (равностойност на претендираните 450 лв.). Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение