Определение № 264 от 22.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1689/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от „Деаз 11“ЕООД против решение № 29/09.04.2020г. по в.т.д. № 17/2020г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 400/30.10.2019г. по т.д.№544/2018г. на БОС за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен с нотариален акт № 10, том IV, рег.№ 2136, дело 553/22.06.2015г. на нотариус рег.№ 560 на НК с район на действие - района на PC – С. между Г. Н. В. в качеството й на Едноличен търговец „АВАНГАРД - Г. В.“ с ЕИК[ЕИК] и „ДЕАЗ 11” ЕООД с ЕИК[ЕИК], като сключен при накърняване на добрите нрави и е осъден касаторът, на осн. чл. 34 ЗЗД, да върне на Г. Н. В. в качеството й на Едноличен търговец „АВАНГАРД - Г. В.“, следните имоти: поземлени имоти с идентификатор 17974.108.13, 17974.108.14, 17974.108.15, 17974.108.7, 17974.103.7, 17974.103.29, 17974.103.30, 17974.106.16, 17974.108.11 и 17974.108.12, всички по ККР на [населено място], с начин на трайно ползване - залесена територия. Касаторът счита, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално е неправилно и че са налице предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията Г. Н. В. в качеството й на ЕТ „АВАНГАРД - Г. В.“ е подала писмен отговор, в който оспорва основателността на касационната жалба и наличието на условия за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът се е позовал в исковата молба на очевидна нееквивалентност на престациите по процесната сделка, тъй като продажната цена е определена значително под данъчната оценка на имотите и дори не е заплатена от ответника. Посочил е, че поради ниската продажна цена, почти липсва насрещна престация; че е налице несправедливо по съдържание договаряне, което е в нарушение на добрите нрави и е средство за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца. БАС е констатирал, че с атакувания договор ЕТ е продал на касатора десет недвижими имота - всички с начин на трайно ползване - „залесена територия“, за общата цена от 10 000лв., при посочена в сделката обща данъчна оценка в размер на 61 259,90лв. Продажната цена е била съпоставена с посочената от вещото лице по СТЕ пазарната стойност на продадените имоти към датата на сделката - общо 1 582 534лв. Което е обусловило и заключението на съда за договаряне на процесната покупко продажба при цена значително по-ниска от данъчната за прехвърляните имоти( 6,12 пъти) и 158,25 пъти по-ниска от установената пазарна такава към датата на сделката. Според въззивната инстанция добрите нрави са граница за договорната свобода по чл.9 ЗЗД и съществуват като общи принципи или произтичат от тях, а един от тях е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Израз на закрилата на правния интерес на договарящите е и предвидената в закона възможност за възстановяване на предизвиканото от порочно договаряне или по друг начин икономическо неравновесие в патримониума на субектите на правото, водещо до едностранно неоснователно обогатяване. В този смисъл БАС е счел, че драстичното стойностно несъответствие между полученото от купувача право на собственост върху десет имота и платената за това цена, която е многократно по-ниска както от данъчната, така и от пазарната им такава към момента на договарянето, при положение, че няма уговорки за други размествания на правни блага, компенсиращи нееквивалентността, като я обяснят с постигането на обективен финансов интерес и взаимна изгода за контрагентите, би следвало да се приеме за нарушаващо принципа на справедливостта до степен нищожност на сделката, от която произтича. Тази нееквивалентност накърнява в случая правната сфера само на договарящия продавач за сметка обогатяването на купувача, който получава имущество, без да трябва да заплати действителната му стойност, т.е. сделката съществено злепоставя защитимия от закона икономически интерес на ЕТ и затова не следва да бъде толерирана с признаването на правните последици, които обичайно произвежда. Порокът във волята на договарящите е изначален и е довел до нищожност на сделката, която следва да бъде прогласена, в какъвто смисъл се е произнесла първата инстанция. Въззивната инстанция принципно е споделила доводите на касатора, че нееквивалентността на договарянето не винаги има за своя последица неговата нищожност, а в определени случаи се санкционира с относителна недействителност спрямо трети лица или с възможност за унищожаване в полза на злепоставената от сделката страна, но е отговорила, че всички тези хипотези са конкретно описани в материалното право и не са приложими за обстоятелствата, които се твърдят и установяват в рамките на конкретния казус. Не е приела възраженията, че нееквивалентността на оспорваната прехвърлителна сделка може да бъде обяснена с дарствено намерение (каквото няма изрично изразено), защото е сключена между търговци, следователно по правило е следвало да бъде подчинена на принципа на икономическата изгода за всеки от тях. Съдът е дал пример, че дарението, което не е забранена и е напълно възможна за търговец сделка(например спонсориране на друг правен субект или дейност), намира своето обяснение в данъчни облекчения или други нормативно уредени икономически преференции, с постигането на които дарителят обосновава финансова изгода, каквато в случая не се изтъква, нито установява. Въззивният съд е отбелязал, че задължението за спазване на счетоводна дисциплина от страна на продавача-търговец и верността на декларираните от купувача пред нотариуса изгодни за декларатора данни, че е платил сумата в брой, които не се ползват с удостоверителна сила, защото не са извършени пред длъжностното лице, не касаят валидността на договарянето, поради което и не са били обсъждани по делото. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза, ако във въззивната жалба има обосновано оплакване, че съответният факт е погрешно установен чрез кредитирано от първата инстанция заключение, което е било оспорено при изслушване на вещото лице и срещу чиято правилност са изложени възражения и във въззивната жалба?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд при оценка на заключение, прието от първоинстанционния съд, да обсъди всички доводи срещу него, изложени във въззивната жалба и да им даде отговор в мотивите на своя акт, както и да мотивира своята оценка на заключението, като изложи конкретни съображения защо го възприема?; 3/ Нееквивалентността на насрещните престации по договор за продажба достатъчна ли е да обоснове нищожност на договора поради противоречие на добрите нрави? По тези правни въпроси касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК – противоречие на въззивното решение с дадените по тях разрешения в задължителната практика на ВКС и в практиката на касационната инстанция, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, както следва: по първи въпрос – в т.3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; Решение №60/24.07.2019г. по т.д.№ 1727/2018г. на ВКС, I т.о., Решение № 17/11.03.2019г. по гр.д. № 659/2018г. на ВКС, I г.о.; по втори въпрос - в Решение №147/31.07.2018г. по т.д.№ 1715/2017г. на ВКС,II т.о., Решение №142/11.12.2019г. по гр.д.№743/2019г. на ВКС, II г.о., Решение № 224/07.01.2019г. по гр.д.№ 612/2018г. на ВКС, III г.о. и др.; по трети въпрос - в Решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, Решение № 128/17.01.2019г. по гр.д. № 3170/2017г. на ВКС, I г.о., Решение № 615/15.10.2010г. по гр.д.№ 1208/2009г. на ВКС,III г.о. и Решение № 934/13.09.2010г. по гр.д.№ 3657/2008г. на ВКС, IV г.о. Поддъжа се и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявен иск. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касация за проверка евентуална недопустимост на съдебния акт. Доводите са за произнасяне на въззивния съд по незаявен с исковата молба факти по отношение на хипотезата на предявената нищожност и непроизнасяне по предявения иск по чл.108 ГПК, като вместо него е бил разгледан иск по чл.34 ЗЗД. Горните твърдения не съответстват на приетото от въззивния съд и изложеното в исковата молба. Ищецът обосновава предявеното основание по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД с твърдение за нееквивалентност на насрещните престации по процесната сделка, както и че поради ниската продажна цена, почти липсва насрещна престация. Въпросът каква е степента на нееквивалентност, при която се прави извод за накърняване на добрите нрави, не се определя от твърденията на страните /че продажната цена е по-ниска от пазарната цена или от данъчната оценка/, а е с оглед прилагане на критерии за проверка спазване на общи принципи на правото, в случая принципа на справедливостта и за възстановяване на икономическото неравновесие при порочно договаряне между търговци и недопускане на неоснователно обогатяване. Освен това изрично в исковата молба е посочено, че във връзка с намерения за ипотекиране на процесните имоти банката ги е оценила на 1 510 695лв., което представлява твърдение за пазарната им цена. По отношение на иска за връщане на имотите, предмет на нищожния договор, са наведените твърдения, че ищецът е продавач по процесната продажба, която се явява нищожна подари накърняване на добрите нрави. Вещите са у ответника и предвид нищожността / липсва основание за ответника/ следва да се предадат на ищеца. Доводът, че продавачът е собственик на недвижимите имоти, е само допълнителен, при това не е посочено придобивно основание за легитимирането му като титуляр на вещното право. Ето защо предявено за защита в исковия процес е облигационно притезание по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.34 ЗЗД, а не вещното право на собственост по чл.108 ЗС. Поставените първи и втори въпрос не се явяват единствено обуславящи крайното правно разрешение по дело. И двата се основават на твърдение, че неправилно е определена от съда пазарната оценка на недвижимите имоти. Действително БАС е възприел пазарна оценка въз основа на СТЕ, която налага извод за 158,25 пъти по-ниска договорена цена, но също така съдът е посочил, че и данъчната оценка е 6,12 пъти по-висока от цената по сделката. При това касаторът не е поддържал твърдение, че пазарната цена в случая е била по-ниска от данъчната оценка. Същевременно БАС не е изключил възможността да се договаря под данъчната оценка, но е приел, че конкретните обстоятелства около сключване на договора и качеството на търговци и за двете страни по него не обясняват причините за тази значителна нееквивалентност. По трети въпрос не е изпълнено соченото от касатора допълнително условие за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Комплексно преценени освен горепосочената съпоставка на продажната цена са и други факти относно сключване на процесния договор – липсват уговорки за други размествания на блага, компенсиращи драстичното несъответствие, които да обяснят конкретния финансов интерес и взаимната изгода на контрахентите, тяхното качество на търговци и отхвърляне на възражението на касатора за аналогия с договора за дарение. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 2200лв., на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд