Определение № 60881 от 13.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2609/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 33552/26.04.2021 г. на Р. Г. К., чрез адв. Д. П. и адв. И. Н., против въззивно решение № 10201/01.03.2021 г., постановено по възз. т. д. № 1881/ 2020 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 882/ 30.01.2020 г. по гр. д. № 7121/2018 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционнното решение касаторът е осъден на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 51 ТЗ да заплати на „Олимп – Ю.В. – Имотите в София“ ЕООД сумата 20 000 евро, представляваща възнаграждение по договор за посредничество, сключен на 26.05.2017 г., както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 1 046.53 евро – лихва за забава за периода от 22.11.2017 г. до 29.05.2018 г. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) за да се приеме, че страна по договор действа по пълномощие на неучастващо в договора лице, следва ли това да е изрично посочено в текста на договора; 2) за да се приеме, че страна по договор действа като пълномощник на трето лице, следва ли да има знание у насрещната страна по договора - по тези въпроси се сочи противоречие с решение № 208/29.07.2013 г. по гр. д. № 916/2012 г., IV г. о. и решение № 375/03.01.2012 г. по гр. д. № 288/2011 г., III г. о.; 3) приложима ли е разпоредбата на чл. 23 ЗЗД, когато в договора не е посочено, че страната е пълномощник на трети лица, но изрично се заявява, че трети лица следва да сключат договор помежду си - твърди се противоречие с решение № 166/22.12.2009 г. по т. д. № 346/2009 г., I т. о.; 4) представлява ли процесуално нарушение липсата на произнасяне на въззивния съд по поддържано във въззивната жалба възражение за нищожност на договор - сочи се противоречие с решение № 163/24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г., II т. о.; 5) при релевирани възражения във въззивната жалба, следва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка за основателността им, като обсъди всички събрани по делото доказателства - поддържа се противоречие с решение № 198/11.10.2018 г. по т. д. № 570/2016 г., II т. о., решение № 310/ 04.11.2014 г. по гр. д. № 795/2017 г., IV г. о., решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г., IV г. о. и др. Ответната страна по жалбата – „Олимп – Ю.В. – Имотите в София“ ЕООД, представлявана от адв. В. В., в писмен отговор изразява становище за липса на посочените от касатора основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 05.10.2017 г. е сключен договор за продажба на недвижим имот – УПИ V-300, с площ 4201 кв.м., в кв. 8 по регулационния план на м. „СПЗ С. Север“ - [населено място], обективиран в нотариален акт №, том, нот.д. г. на нотариус И. Н., рег. №, с район на действие – Софийски районен съд, с който продавачите Г. К. и В. С. продават на „Уърлдгейт лоджистикс“ ЕООД посочения недвижим имот за сумата 600 000 евро. Купувачът е представляван от управителя на дружеството - Н. П. Н.. Установено е, че преди това, между „Олимп – Ю.В. – Имотите в София“ ЕООД и Н. П. Н. е сключен договор за посредничество за закупуване на същия имот, предмет на нотариален акт № 155/2017 г. Продавачите Г. К. и В. С. са роднини на касатора Р. К., като първият му е баща, а вторият – сестра на баща му. Между касатора и „Олимп – Ю.В. – Имотите в София“ ЕООД на 26.05.2017 г. също е сключен договор за посредничество за продажбата на процесния недвижим имот. Видно от съдържанието на договора, ответникът не се е легитимирал, че действа като пълномощник на продавачите на имота и предприема действия от тяхно име. Изрично е записано, че собствениците на имота са лица, различни от възложителя. Непосочването на възложителя като техен представител означава, че страните по договора за посредничество са се съгласили, че възложителят действа от свое име и за своя сметка. Това по правната си характеристика представлява обещаване действието на трето лице по смисъла на чл. 23 ЗЗД. Апелативният съд е приел, че процесният договор не е нищожен поради липса на предмет, тъй като в случай, че третото лице не извърши уговореното от обещателя действие или откаже да се задължи, обещателят дължи обезщетение на съконтрахента си на общо основание, но това обстоятелство не влияе на действителността на договора. Страните по договора са тези, в патримониума на които възникват правата и задълженията, респ. - за посредника е възникнало задължението да извърши фактически действия, изразяващи се в посредничество за намиране на купувач и оказване на необходимото съдействие за сключване на сделката, а за възложителя е възникнало задължението да заплати уговореното за посредническата дейност възнаграждение. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора - свързал е възложителя с купувача, проведени са общи срещи, оглед на имота, разменена е кореспонденция, след което купувачът е закупил имота, но окончателната сделка е сключена пряко от страните, без участие на представител на посредника. При тези данни съдът е направил извод, че за възложителя-ответник е възникнало задължението да заплати уговореното за посредническата дейност възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационния контрол във връзка с формулираните в изложението въпроси, приема следното: Първите два поставени от касатора въпроса не обуславят допускането на касационния контрол, тъй като формулировката им предпоставя факти и обстоятелства, които не са установени да са се осъществили по делото. В случая, след анализ и оценка на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че сключвайки договора за посредничество касаторът не е действал в качеството си на пълномощник на собствениците на имота, а в негово лично качество. Въззивният съд подробно е аргументирал този свой извод, като прилагайки правилото на чл.20 ЗЗД е посочил, че от клаузите на договора за посредничество не се установява ответникът да се е легитимирал и да е действал като пълномощник на собствениците на имота, а се е задължил лично да заплати възнаграждението на посредника при реализирането на продажбена сделка и за целта е обещал третите лица – собственици на имота да сключат договор за продажба с предложен от ищеца купувач. Несъгласието на касатора с този извод касае обосноваността, по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Предвид това, цитираната от жалбоподателя практика на състави на ВКС е неотносима и не осъществява предпоставките за селекция на жалбата по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Третият поставен въпрос в изложението няма претендираното от касатора значение, а твърдяното противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 166/22.12.2009 г. по т. д. № 346/2009 г., I т. о. на ВКС не се установява. Цитираното решение на ВКС е постановено в отговор на правните въпроси – „дали органът по чл. 3 ЗППДОбП (отм.) представлява дружеството, чиято обособена част е предмет на приватизационната продажба, или то е трето лице за сделката, в чиято полза тя е била сключена и оттам може ли такъв търговец да претендира пряко въз основа на нея изпълнение от купувача на задълженията му (извън плащането на покупната цена) или това може да става само въз основа на съответни анекси към договора, подписвани помежду им“. Отговорите на тези въпроси очевидно нямат никаква връзка с предмета на настоящото дело. Отделно от това, дали и в кои случаи може да приеме, че е налице хипотезата на чл.23 ЗЗД, зависи от конкретно установените по всеки спор обстоятелства, респ. от съдържанието на клаузите на договора, който са сключили страните. Поради това, поставеният общо и теоретично трети въпрос в изложението на страната не би могъл да обоснове допускането на касационното обжалване. Следва обаче да се посочи, че приложението на нормата на чл.23 ЗЗД в случая е съобразено от въззивния съд с позоваване на създадената практика на ВКС по аналогични спорове (решение № 118/03.06.2011 г. по т. д. № 474/2009 г., II т. о., решение № 54/10.09.2010 г. по т. д. № 267/2009 г., II т. о., решение № 159/22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г., II т. о. и др.). Четвъртият въпрос, касаещ необсъждането от страна на въззивния съд на възражението за нищожност на договора за посредничество, e релевантен, но не обуславя допускането на касационния контрол на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В мотивите на съдебното решение апелативният съд подробно е аргументирал становището си защо намира, че договора е валиден и обвързва страните, респ. – защо приема за неоснователни възраженията на жалбоподателя за неговата недействителност. Следователно, съдът се е произнесъл по възражения за нищожност на договора за посредничество, с което е изпълнил процесуалните си задължения по чл.236, ал.2 и чл.235, ал.2 ГПК. По последния въпрос в изложението, касаещ правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, обжалваното решение не противоречи на създадената задължителна и трайно установена практика на ВКС (вж. - т.1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г., ІV г. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., ІV г. о. и решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., ІV г. о. и др.). В тази практика безпротиворечиво се приема, че при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Въззивната инстанция е съобразила тези основни положения. Обсъдени са в съвкупност релевантните за спора писмени и гласни доказателства, посочено е кои и защо се кредитират, респ. на кои от тях и защо съдът не дава вяра, установените факти са субсумирани под приложимата материалноправна норма. Следователно, въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС на РБ. Несъгласието на страната с изводите на съда и аргументацията й в изложението са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче се проверяват в производството по чл. 290 и сл. ГПК, след допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Предвид всичко изложено, не са налице условия за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При този изход на спора, касаторът следва да заплати на насрещната страна претендираните за касационното производство разноски, които възлизат на сумата 2 000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение