Определение № 60288 от 28.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1917/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 3413/22.02.2021 г., подадена от М. А. П.-М., чрез адвокат П. Х., срещу решение № 86 от 13.01.2021 г. по гр. д. № 2108/2020 г. на Окръжен съд – Варна, с което въззивният съд е отменил решението на Районен съд – Варна № 833 от 20.02.2020 г. по гр. д. № 4419/2019 г. в частите му, с които първоинстанционният съд е: осъдил Е. Н. П. да заплати на М. А. П.-М. сумата от 1 938.38 лв. - обезщетение за лишаване от ползването на 1/4 ид. ч. от апартамент № 3, с площ от 34.53 кв. м, находящ се в жилищна сграда, изградена в [населено място], УПИ * в кв. 5а по плана на[жк], попадащ в 21-ви подрайон на [населено място], за периода 21.03.2016 г. - 21.03.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба - 21.03.2019 г., до окончателно изплащане на сумата, като е отхвърлил претенцията за разликата над 1 938.38 лв. до 2 215 лв. поради извършено прихващане с насрещното вземане на ответницата за заплатени от нея суми за здравни осигуровки на ищцата на 9.10.2017 г., както и заплатени на 15.05.2018 г. суми за поддръжка на общите части в сградата, дължими за притежавания от ищцата апартамент № 19, и заплатени местни данъци и такси за 2014 г. за притежавания от ищцата апартамент № 19, а за горницата над 2 215 лв. до пълния претендиран размер от 5 400 лв. - като недоказана по основание; осъдил Е. Н. П. да заплати на М. А. П.-М. сумата от 199.32 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва, изчислено върху всяка от главниците за месечните обезщетения, дължими за лишаване на ищцата от ползването на 1/4 ид. ч. от апартамент № 3 за периода 21.03.2016 г. - 21.03.2019 г., като е отхвърлил претенцията за разликата над 199.32 лв. до пълния претендиран размер от 842 лв. като недоказана по основание; осъдил Е. Н. П. да заплати на М. А. П.-М. сумата от 4 466.38 лв. - обезщетение за лишаване от ползването на 1/4 ид. ч. от апартамент № 2, с площ от 72.90 кв. м, находящ се в жилищна сграда, изградена в [населено място], УПИ * в кв. 5а по плана на[жк], попадащ в 21-ви подрайон на [населено място], за периода 21.03.2016 г. - 21.03.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба - 21.03.2019 г., до окончателно изплащане на сумата, като е отхвърлил претенцията за разликата над 4 466.38 лв. до 4 743 лв. поради извършено прихващане с насрещното вземане на ответницата със сумата от 276.62 лв. (след постановено решение по чл. 247 ГПК № 21193/3.06.2020 г.), за заплатени от нея суми за здравни осигуровки на ищцата на 9.10.2017 г., както и заплатени на 15.05.2018 г. суми за поддръжка на общите части в сградата, дължими за притежавания от ищцата апартамент № 19, и заплатени местни данъци и такси за 2014 г. за притежавания от ищцата апартамент № 19, а за горницата над 4 743 лв. до пълния претендиран размер от 7 200 лв. - като недоказана по основание; осъдил Е. Н. П. да заплати на М. А. П.-М. сумата от 427.24 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва, изчислено върху всяка от главниците за месечните обезщетения, дължими за лишаване на ищцата от ползването на 1/4 ид. ч. от апартамент № 2 за периода 21.03.2016 г. - 21.03.2019 г., като е отхвърлил претенцията й за разликата над 427.24 лв. до пълния претендиран размер от 1 123.20 лв. като недоказана по основание, както и е отхвърлил възражението на Е. Н. П. за извършване на съдебно прихващане с вземането й срещу М. А. П.-М. със сумите от 6 562.50 лв. - сторени разходи за заплащане възнаграждение за градинар, препарати за растителността и торове за градината, 425 евро - предоставен през 2014 г. паричен заем и 118.77 лв. - заплатени данък сгради и такса битови отпадъци за 2014 г. за притежавания от ищцата апартамент № 19 като неоснователно, като вместо него въззивният съд е постановил решение, с което е: отхвърлил исковете на М. А. П.-М., предявени срещу Е. Н. П., за заплащането на следните суми от: 5 400 лв. - обезщетение за лишаване от ползването на 1/4 ид. ч. от апартамент № 3, с площ от 34.53 кв. м, находящ се в жилищна сграда, изградена в [населено място], УПИ * в кв. 5а по плана на[жк], попадащ в 21-ви подрайон на [населено място], за периода 21.03.2016 г. - 21.03.2019 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба - 21.03.2019 г., до окончателното изплащане на сумата, както и 842 лв. - обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва, изчислено върху всяка от главниците за месечните обезщетения, дължими за лишаване от ползването на 1/4 ид. ч. от апартамент № 3 за периода 21.03.2016 г. - 21.03.2019 г.; 7 200 лв. - обезщетение за лишаване от ползването на 1/4 ид. ч. от апартамент № 2, с площ от 72.90 кв. м, находящ се в същата жилищна сграда, за същия период, както и законната лихва върху главницата от датата на исковата молба, както и 1 123.20 лв. - обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва, изчислено върху всяка от главниците за месечните обезщетения, дължими за лишаване от ползването на 1/4 ид. ч. от апартамент № 2 за периода 21.03.2016 г. - 21.03.2019 г., поради извършено прихващане до размера на уваженото й вземане в размер общо на 6 258.60 лв. (сбор от 5 743 лв. главница и 515.60 лв. обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху главницата от 5 743 лв. за периода 21.03.2016 г. - 21.03.2019 г.), с насрещното вземане на ответницата Е. Н. П., възлизащо общо на 7 115.73 лв., и като неоснователни за разликата над посочената сума от 6 258.60 лв. до общо претендирания размер на обезщетенията от 12 600 лв., както и акцесорните претенции за обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху двете главници за периода 21.03.2016 г. - 21.03.2019 г. за разликата над 515.60 лв. до общо претендирания размер от 1 965.20 лв., т. е. за 1 449.60 лв.; потвърдил е първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен искът на М. А. П.-М. срещу Е. Н. П. за заплащане на сумата от 1 800 лв. - обезщетение за лишаване от ползването на 5/8 ид. ч. от незастроената част от дворно място с площ от 765 кв. м, представляващо УПИ * в кв. 5а по плана на[жк], попадащ в 21-ви подрайон на [населено място], за периода 21.03.2016 г. - 21.03.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба - 21.03.2019 г., до окончателното изплащане на сумата, като недоказан по основание, както и е отхвърлен искът на М. А. П.-М. срещу Е. Н. П. за заплащане на сумата от 280.80 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва, изчислено върху всяка от главниците за месечните обезщетения, дължими за лишаване на ищцата от ползването на 5/8 ид. ч. от незастроената част от дворното място за периода 21.03.2016 г. - 21.03.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, като недоказана по основание.

Окръжен съд – Варна е посочил в решението си, че производството е образувано по искова молба на М. А. П.-М. срещу Е. Н. П., в която се излага, че страните по делото са съсобственици на два апартамента и дворно място. Ищцата М. П.-М. е дъщеря на ответницата Е. П., като и двете са наследници на А. П. П. (баща на ищцата и съпруг на ответницата), починал на 26.08.2003 г. На 22.05.1996 г. А. П. и Е. П. били признати за собственици на недвижим имот, придобит по силата на договор за доброволна делба от 4.10.1995 г. и регулация от 2.05.1996 г., а именно: празно дворно място с площ от 765 кв. м, находящо се в [населено място], м. „Св. Н.“, образуващо парцел * в кв. 5а по плана на 21-ви микрорайон на[жк], при граници: на север - асфалтов път, на изток - държ. място, на запад - М. и Д. Д.. След построяване на жилищна сграда в имота и извършени сделки, Е. и А. П. останали собственици на апартамент № 2 и апартамент № 3, ведно с прилежащите им избени помещения, както и на 1/2 ид.ч. от дворното място. След смъртта на А. П. на 26.08.2013 г., между наследниците му М. П. (дъщеря) и Е. П. (преживяла съпруга) възникнала съсобственост по отношение на апартамент № 2 и апартамент № 3, при квоти: 1/4 ид. ч. за ищцата и 3/4 ид. ч. за ответницата, както и върху незастроената част от дворното място, при квоти: 5/8 ид. ч. за ищцата и 3/8 ид. ч. за ответницата.

Ищцата твърди, че в процесния период от 21.03.2016 г. до 21.03.2019 г. ответницата самостоятелно ползвала изцяло съсобствените два апартамента, които преустроила като един общ голям апартамент, и й отказвала достъп до тях. Ответницата ползвала самостоятелно и незастроената част от дворното място, като поставила маса със столове, люлка и други свои вещи и съоръжения и по този начин препятствала ползването му и от ищцата.

Ищцата отправила нотариална покана до ответницата, която била получена на 21.03.2016 г. лично срещу разписка. С тази покана М. П.-М. поканила Е. П. да й осигури достъп върху съсобствените на страните недвижими имоти, като изрично посочила, че в противен случай ще следва да заплати обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, считано от датата на получаване на поканата.

Ищцата поканила ответницата заедно да определят размера на обезщетението, както и да сключат договор за разпределяне ползването на имотите и доброволно да разпределят в реални граници ползването на дворното място, на което не последвал отговор.

Поради изложеното моли за уважаване на предявените искове, като й бъдат присъдени претендираните суми, както следва: 5 400 лв. - обезщетение за лишаване от ползването на 1/4 ид. ч. от апартамент № 3 за периода 21.03.2016 г. - 21.03.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата; 7 200 лв. - обезщетение за лишаване от ползването на 1/4 ид. ч. от апартамент № 2, ведно със законната лихва от датата на исковата молба; 1 800 лв. - обезщетение за лишаване от ползването на 5/8 ид. ч. от незастроената част от дворното място, ведно със законната лихва от датата на исковата молба; 842 лв. - обезщетение по чл. 86 ЗЗД, изчислено върху всяка от главниците за месечните обезщетения, дължими за лишаване от ползването на 1/4 ид. ч. от апартамент № 3 за периода 21.03.2016 г. -21.03.2019 г.; 1 123.20 лв. - обезщетение по чл. 86 ЗЗД, изчислено върху всяка от главниците за месечните обезщетения, дължими за лишаване от ползването на 1/4 ид. ч. от апартамент № 2 за периода 21.03.2016 г. - 21.03.2019 г.; 280.80 лв. - обезщетение по чл. 86 ЗЗД, изчислено върху всяка от главниците за месечните обезщетения дължими за лишаване ищцата от ползването на 5/8 ид. ч. от незастроената част от дворното място за периода 21.03.2016 г. - до 21.03.2019 г.

С отговора на исковата молба ответницата е оспорила исковете като недопустими, а в условията на евентуалност - като неоснователни. Възразява, че с исковата молба не са представени писмени доказателства, чрез които да бъдат индивидуализирани в достатъчна степен и по надлежен начин процесните имоти. Оспорва да е ползвала еднолично последните и да е лишавала ищцата до достъп до тях. Твърди, че дворното място се ползва и от етажни собственици, притежаващи гаражи в двора. Е. П. сочи и че след въвеждането на сградата в експлоатация и до момента на подаване на отговора на исковата молба единствено тя се грижела за двора и плащала на градинарка всяка година от м. април до м. октомври, включително, по 500 лв. средномесечно, в т. ч. за труда на градинарката и за препарати за пръскане. Без тези разноски състоянието на съсобственото дворно място би се влошило, а разходите били направени със знанието и без противопоставянето на ищцата, която споделяла с живущи в блока, че градината е много добре поддържана. Отделно от това, ответницата заплатила изцяло данъците за притежавания от ищцата апартамент № 19 за 2014 г. в размер на 500 лв., здравноосигурителните й вноски от 92 лв., както и извършила много други плащания, за които не била запазила платежните документи. Само за периода 2009 г. – 2014 г., по саморъчно направено признание, ищцата получила от ответницата сумата в размер на общо 24 320 евро, от които през 2014 г. - 425 евро.

Е. П. е направила възражение за прихващане с насрещно вземане за сумата от 8 606.78 лв., включваща: 6 562.50 лв. - възнаграждение за градинар и материали за градината, платени за сметка на ищцата през процесния период; 425 евро, с левова равностойност 832.28 лв. - дадени в заем през 2014 г.; 500 лв. - заплатени вместо ищцата данък сгради и такса битови отпадъци за 2014 г. за апартамент № 19, платени през 2017 г.; 92 лв. - заплатени от ответницата на 15.05.2018 г. здравноосигурителни вноски на ищцата; 80 лв. - разходи за поддържане на общите части на етажната собственост, дължими за апартамент № 19.

М. П.-М., от своя страна, е направила възражение за прихващане на визираните от Е. П. суми с дължимата от последната сума по извършената от нея, в качеството й на пълномощник, покупко-продажба на съсобствения им имот, намиращ в м. „О.“, по която полагащата се на ищцата сума не била отчетена.

Въззивният съд е обсъдил подробно събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и заключенията на съдебно-техническите експертизи (единична и тричленна).

Съгласно единичната експертиза двата апартамента са обединени в едно жилище, с основен подход откъм дворното място. В едната си част жилището има достъп и от общите части на сградата. Липсват данни за извършен основен ремонт след 2002 г. Дворното място е благоустроено, оградено от всички страни с тревни площи и алеи от каменна настилка. Оградата е изпълнена с масивна част и железни решетки. Тревните площи са оформени по зони с многогодишна дървесна, тревиста и храстова растителност. В непосредствена близост има външна мивка с каменна облицовка. Дворното място е било благоустроено и към 2012 г., с оформени тревни площи и алеи от каменна настилка. Вещото лице е дало заключение за среден пазарен наем за периода 21.03.2016 г. - 21.03.2019 г. за двата апартамента и за дворното място, както и за размера на законната лихва върху всяко отделно обезщетение за лишаване от правото на ползване.

От заключението на тричленната експертиза се установява, че апартаменти №№ 2 и 3 са обединени и се ползват като едно жилище. Същите не могат да се отдават под наем самостоятелно, тъй като в жилището има само една кухня. В дворното място не би могло да се организира свободна складова площ, както и няма възможност да се организира ново паркомясто, без да се пречи на гаражите или без да се отстранят дървета. Според вещите лица в дворното място има три огромни кипариса, които са на поне 30 години, и площта, която остава свободна, е много малка и е отредена за озеленяване. Липсва свободна част от дворното място, в която да може да бъде организирана открита складова площ. Свободната дворна площ е 150 кв. м и е озеленена. Вещите лица са дали заключение за среден пазарен наем и за размер на законната лихва върху обезщетението в тези размери за всеки от апартаментите, като втори вариант общо за двата апартамента, както и за дворното място.

По исковете с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС:

Въззивният съд е изложил, че за основателността на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС ищецът следва да докаже, че имотът е съсобствен между него и ответника; че ответникът е ползвал лично имота, като е възпрепятствал ищеца да ползва общата вещ; че ищецът е отправил писмена покана до съсобственика, както да докаже и размера на дължимото обезщетение. Съдът е заключил, че между страните няма спор за наличието на съсобственост, като квотите им по отношение и на двата апартамента са: 1/4 ид. ч. за ищцата и 3/4 ид. ч. за ответницата, а за дворното място: 5/8 ид. ч. за ищцата и 3/8 ид. ч.за ответницата. Приел е, че на 31.03.2016 г. на Е. П. е била връчена нотариална покана по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС само относно двата апартамента, но не и за дворното място. Ето защо е намерил претенциите във връзка с мястото за неоснователни. Окръжен съд – Варна е приел, че събраните гласни доказателства сочат, че значително преди процесния период (2016 г. – 2019 г.) апартаментите № 2 и № 3 са били ползвани като един общ, а през този период ползването е било само от ответницата лично или допускайки трети лица. Намерил е за недоказано твърдяното от Е. П., че през 2016 г. – 2019 г. М. П.-М. е разполагала с ключове от жилищата и е имала осигурен достъп до тях, както и че е могла да ги ползва. Ето защо е счел за доказана по основание претенцията за обезщетение досежно двата апартамента, като размерът на обезщетението следва да бъде определен съобразно ползването им като една обща вещ. Относно размера на дължимото обезщетение въззивният съд е кредитирал заключението на тричленната съдебно-техническа експертиза, определящо размера на наемната цена за двата обекта, като обединени в едно общо жилище с една кухня (5 743 лв. за 1/4 ид. ч.), като е съобразил извършеното още преди смъртта на А. П. преустройство. Като последица от основателността на главния иск, за основателен е намерил и акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД за сумата 515.60 лв.

По възражението за прихващане на Е. П.:

Окръжен съд – Варна е приел за установено по делото, че апартамент № 19, находящ се на мансардния етаж в същата сграда, е изключителна собственост на М. П.-М.. Въз основа на представените по делото копия на 2 бр. приходни квитанции за заплатени на 28.07.2017 г. МД и ТБО, е намерил за доказано заплащането от страна на ответницата по исковата молба на сума в размер на 381.23 лв. за апартамент № 19.

Намерил е за доказано и плащането от страна на Е. П. на сума в размер на 80 лв. – разходи за общите части на етажната собственост за апартамент № 19, заплатени на 15.05.2018 г. съгласно представен 1 бр. РКО.

Въз основа на представена квитанция за преведена по сметка на НЗОК сума в размер на 92 лв. – заплатени здравноосигурителни вноски на името на М. П. за периода 1.08.2017 г. – 31.12.2017 г., съдът е счел възражението за прихващане за основателно по отношение и на тази сума. Окръжен съд – Варна е приел и че М. П.-М. дължи на Е. П. сума от 6 562.50 лв., равняваща се на 5/8 ид. ч. от общия размер на сторените разходи от 10 500 лв. за поддръжката на градината за процесния период. В тази връзка е изложил, че от направеното уточнение на претенцията е видно, че общата сума в размер на 10 500 лв. включва заплащаните от Е. П. през процесния период суми за поддръжка на градината за времето от м. април до м. октомври през трите години, по 500 лв. месечно. В решението са изложени мотиви, че по делото е установено, че незастроената част от дворното място е с площ от 150 кв. м. От нея, по думите на свидетеля Ц., устроената като градинка с растения, пътеки и пейки площ, възлиза на около 80 кв. м, които Е. П. в продължение на 20 години поливала, без да плаща вода. Останалите около 60 кв. м ползвал друг етажен собственик (Ж.), като ги обработвал и поливал със собствени средства. Използването на спорната незастроена част от дворното място чрез озеленяването му и оформянето на градинка с пътеки и пейки се осъществило отдавна - преди 20 г., т. е. още приживе на наследодателя А. П., и този начин на използване на общата вещ е заварено от ищцата състояние. Като е кредитирал събраните гласни доказателства, въззивният съд е направил и извод, че М. П.-М. не се противопоставяла на този начин на използване до 2016 г., когато е настъпило отново влошаване в отношенията между страните (показанията на свидетелката Б.).

Относно направените разходи съдът е приел, че те очевидно нямат луксозен характер, предвид естеството на грижите, необходими за отглеждането на живи растения и тяхната поддръжка през съответните сезони. Кредитирал е в това отношение показанията на свидетелката Р., която била наета от Е. П. още от 2013 г. да полага грижи, вкл. и през процесния период - от м. април до м. октомври всяка година. За това ответницата й заплащала по 500 лв. месечно, без да уточнява дали това е включвало и съответните препарати. При липсата на други доказателства, установяващи разходи за препарати, торове и др. под. за растителна защита и грижа, съдът е заключил, че сумата от 500 лв. е включвала и това перо.

Така, въззивният съд е приел възражението за прихващане за доказано в размер на общо 7 115.73 лв.

По наведените от ищцата доводи относно възражението за прихващане на другата страна:

Въззивният съд е изложил, че от представения предварителен договор за покупко-продажба от 13.12.2004 г., с нотариално заверени подписи, сключен само между Е. П. и купувача, е видно, че е била договорена продажна цена за имота в размер на левовата равностойност на 10 000 евро, като страните са се задължили да сключат окончателен договор в срок до 31.03.2005 г. Същият обективира и разписка за заплатеното при подписването му капаро от 1 955.83 лв. С нотариален акт № 87, т. І, peг. 891, н. д. № 76 от 9.03.2005 г. Е. П., в лично качество и като пълномощник на М. А. П.-М., е продала на К. С. дворно място в м. „О.“, в землището на [населено място], [община], с площ от 600 кв. м, съставляващ ПИ № * в кад. р-н № * по ПНИ, за сумата от 600 лв. Приложено е и изрично пълномощно изх. № 2878/28.01.2005 г., изходящо от М. П.-М., за упълномощаване на майка й да продаде от нейно име, на когото намери за добре и при цена каквато намери за добре, полагащата й се 1/4 ид. ч. от описания по-горе имот. Представено е и оттегляне на пълномощно от 20.08.2008 г., от чието съдържание е видно, че е оттеглено даденото в полза на Е. П. пълномощно под № 11263/20.08.2004 г.

Съдът е приел, че при това положение действително следва да е налице отчетна сделка към ищцата за полагащия й се дял от продажната цена. При посочената такава в нотариалния акт от 600 лв., и с оглед равните наследствени квоти на двете съсобственички от имота, следва, че на ищцата са се полагали 300 лв.

Заключил е, че поради очевидната разлика между цената, договорена по предварителния договор, и посочената в окончателната сделка цена, може да се мисли за симулативността на обективираната в нотариалния акт, но по делото липсват наведени такива възражения. На следващо място, предварителният договор обективира само разписка за полученото капаро в размер на 1 955.83 лв, от което половината е равна на 977.92 лв. Липсват доказателства за реалното получаване на посочената в предварителния договор цена. Ето защо може да се приеме, че по отчетната сделка дължимата сума е 300 лв. Поради отдалечеността във времето между двете събития, се поставя въпросът доколко посочената сума е останала дължима и дали не е била използвана за погасяването на предходни задължения на ищцата. Ето защо съдът е намерил наведеното от ищцата възражение за неоснователно.

Като е приел, че общият размер на вземанията на ищцата възлиза на 6 258.60 лв., а този на вземанията на ответницата - на 7 115.73 лв., съдът е направил извод, че предявените от М. П.-М. искове подлежат на отхвърляне частично поради извършеното прихващане с насрещното вземане на ответницата, а в останалата част - поради недоказаност по основание и размер.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за частично недопустимо, както и неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК в частта на възраженията за прихващане и евентуално на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за същата и част и по отношение на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, касаещ обезщетението за право на ползване на дворното място.

Твърди, че решението е недопустимо в частта, с която е разгледано и уважено неуточнено възражение за прихващане: за разходи за труд, препарати и вода за поливане, с неуточнени пера в общ претендиран размер от 500 лв. на месец за периода от м. април до м. октомври, в годините 2016 – 2019.

Счита решението за очевидно неправилно в частта, с която са кредитирани гласни доказателства за установяване на разходи за труд на стойност над 5 000 лв., тъй като влиза в противоречие с чл. 164, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК - заплащане на труд по трудов или граждански договор изисква такъв да е сключен в писмена форма, а възражението за прихващане е с цена над 5 000 лв. и размерът му е приет за установен само въз основа на гласните доказателства на един свидетел.

На следващо място М. П.-М. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на атакуваното от нея решение със задължителната практика на ВКС и практиката на ВКС, тълкувателните постановления и постановленията на Пленума на ВС на РБ по следните въпроси:

1. Следва ли съдът служебно да даде правна квалификация на претендираното спорно право съобразно фактическите основания на иска.

Твърди, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с приетото от ВКС в: решение № 226/8.12.2016 г. по гр. д. № 1349/2016 г., ІІІ г. о., решение № 388/2.12.2013 г. по гр. д. № 1030/2012 г., ІV г. о., решение № 196/15.10.2013 г. по гр. д. № 1348/2012 г., ІІІ г. о. и др.

Излага, че по основанието на възражението за прихващане със сумата от 1/4 от 10 500 лв., представляваща обезщетение за поддръжка на озеленяване чрез труд, препарати и поливане, съдът е дал правна квалификация на възражението като такова за обезщетение за необходими разноски за имота, без да съобрази фактическите твърдения на страните, че озеленяването е естетическо решение, избрано от една от страните и неговата поддръжка не би довела нито до повреждане, нито до погиване на вещта. От друга страна, твърдения за полезни разноски, увеличаващи стойността на имота, не са направени. Така съдът е допуснал и неправилна правна квалификация на възражението, а оттам е нарушил и материалния закон по отношение на въпроса дали разходите за поддържане на озеленяване в размер на 500 лв. на месец за труд, поливане и препарати са необходими разноски за съсобствен имот или луксозни такива. Счита, че решението противоречи на съдебната практика, която приема, че необходими са ония разноски, които предпазват вещта от погиване или повреждане, което не може да се каже за поддържането на растенията в дворното място на страните.

2. Дължи ли съдът произнасяне с мотиви по всички възражения във въззивната жалба и отговора на същата по всяко твърдение на страната, като обсъди всяко от тях поотделно и заяви защо го приема за основателно.

Сочи се противоречие с: решение № 25/23.07.2019 г. по гр. д. № 2299/2018 г. на ВКС, решение № 50/22.05.2019 г. по гр. д. № 1441/2018 г. на ВКС, І г. о. и др., тъй като Окръжен съд – Варна не е изложил съображения по следните въпроси: по каква причина кредитира показанията на свидетелката Р., във връзка с всички доказателства по делото и във връзка с доводите в отговора на въззивната жалба; относно клаузите на представения предварителен договор, оборващ доказателствената сила на нотариален акт № 87/2005 г. по отношение на посочената в него цена, тъй като в предварителния договор се съдържа разписка за платено капаро, надхвърлящо значително цялата цена по нотариалния акт; съдът не е обсъдил довода на жалбоподателката, че от нотариален акт № 87/2005 г. и предварителния договор, както и оттеглянето на пълномощните впоследствие, се установява мандатното отношение между страните, по което липсва отчетната сделка, което е допустимо да се установи от съдържанието на нотариалния акт и от самото упълномощаване, че е от името и за сметка на М. П.-М. (така решение № 208/29.07.2013 г. по гр. д. № 916/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 11/3.02.2015 г. по гр. д. № 3889/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 239/8.06.2015 г. по гр. д. № 7200/2014 г. на ВКС, IV г. о.); съдът е възприел безкритично заключението на тройната съдебно-техническа експертиза по отношение на възможността за друг начин на ползването, без да го обсъди във връзка с всички доказателства по делото, съобразно задължението му по чл. 202 ГПК (решение № 163/3.02.2021 г. по гр. д. № 123/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о.), което е довело да неправилни изводи относно невъзможността дворното място да се ползва за обособяване на проектираните първоначално паркоместа, чието обособяване е възможно според първата съдебно-техническа експертиза.

3. Допустими ли са гласни доказателства за установяване на договор, за който законът изисква да е установен с писмено съглашение, и за вземания на стойност над 5 000 лв. - чл. 164, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Жалбоподателката визира решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, IV г. о. и излага, че посоченият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, приемаща, че такива показания са недопустими, дори когато сумата е натрупана от периодични плащания във времето, както и по отношение на обстоятелството, че трудов договор и граждански договор за труд следва да бъдат сключени в писмена форма.

4. Дължи ли съдът служебно определяне на правната квалификация на заявените от страната фактически основания на претенциите й.

М. П.-М. твърди, че в противоречие с посочените по-горе съдебни решения на ВКС (решение № 226/8.12.2016 г. по гр. д. № 1349/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 388/2.12.2013 г. по гр. д. № 1030/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 196/15.10.2013 г. по гр. д. № 1348/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о.), този въпрос е решен по отношение на насрещното й възражение за симулативност на цената в нот. акт № 87/2005 г., по който е продаден общ имот на страните и не е отчетена на нея припадащата й се част от действителната цена на имота. Сочи, че съдът е приел, че тя не е заявила симулативност на цената на сделката в нотариалния акт, докато в молба-становище преди първото по делото заседание тя е визирала, че действителната цена на имота се съдържа в предварителния договор за същия имот, а не в нотариалния акт, като това фактическо твърдение е за симулативност на цената, а правната квалификация на твърдението се дава от съда.

5. Представлява ли пречка за уважаване на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС установеният и поддържан от единия съсобственик начин на трайно ползване на недвижим имот, който изключва реализиране на правата на другия съсобственик да ползва имота и да реализира доходи от имота, които са възможни при друг начин на ползване на имота, желан от другия съсобственик.

По този въпрос се твърди противоречие с приетото в ТР № 7/2.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2021 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което еднолично ползване от един от съсобствениците е налице, когато начинът на ползване на имота пречи на осъществяване на конкурентните права на другия съсобственик. Жалбоподателката счита, че в случая дори не е зачетено правото й, като собственик на по-голяма част от дворното място, да определи начина му на трайно ползване, за което е без значение откога дворното място е озеленено. Заявява, че поддържането на луксозно озеленяване пречи на обособяването на проектираните в дворното място паркоместа; начинът на трайно ползване може да бъде променян, а за уважаване на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС е от значение само може ли да се ползва дворното място така, че от него да се реализират доходи и пречи ли се от ответника на ищеца да осъществи такова ползване или съответно доход от съсобствения имот.

6. Представлява ли поддръжката на жива растителност в дворно място чрез разходи за труд, препарати и поливане в размер на 500 лв. (една работна заплата месечно) необходими разноски по смисъла на чл. 30, ал. 3 ЗС, за които се дължи от другия съсобственик обезщетение, при решение дворното място да се ползва като декоративна градина на единия съсобственик. М. П.-М. сочи, че съгласно трайната съдебна практика необходими са разноските, които се налагат аварийно за запазване от повреждане, от значително влошаване положението на вещта, или погиване на общата вещ, полезни са тези, които повишават стойността й, а луксозни са тези, които са плод на избор, хрумване на един от съсобствениците, но не са необходими, като в този смисъл са ППВС № 6/1974 г. и ТР № 85/1968 г., решение № 193/30.11.2016 г. по гр. д. № 842/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о. и др. В случая съдът е приел, че поддръжката на живата растителност е необходим разход, без да вземе предвид, че наличието на жива растителност в двора не е необходимо за запазване на дворното място, а да се поддържа луксозно жива растителност е определено луксозен разход.

Ответницата по касационната жалба е депозирала отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално недопустима в частта относно иска по чл. 31, ал. 2 ЗС и акцесорния му по чл. 86 ЗЗД за дворното място, предвид цената на иска – чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което в тази част следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата част жалбата е допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, подлежаща на обжалване пред касационната инстанция. Съображенията му за това са следните: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. В тази връзка съдът намира, че възражението за прихващане за сумата от 6 562.50 лв. е конкретизирано в достатъчна степен с оглед твърденията на Е. П. в отговора на исковата молба, че същата е заплащала месечно за периода 2016 г. – 2019 г. (от м. април до м. октомври) по 500 лв. за градинар, препарати и торове за градината.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението. В случая въззивният съд е определил разходите за поддържане на зелените площи в дворното място като необходими разноски, т. е. е дал правна квалификация на претенцията, като тази квалификация не противоречи на закона и на съдебната практика, вкл. визираната в изложението. Не съществува спор в правната доктрина и практиката на ВКС, че необходимите разноски са свързани с извършването на неотложни (аварийни) ремонтни дейности по поддържането и/или възстановяването на общите части, предизвикани от непредвидено, неочаквано събитие (наводнение, пожар и др.), или се свързват с необходимостта от текущи или основни ремонтни дейности, наложени от износване и овехтяване на имота, като чрез тях се цели привеждане на общите части в състояние, годно за тяхното предназначение. Полезни разноски са тези, които увеличават стойността на имота и имат характера на подобрения. В случая става дума за разноски за поддържане на общата вещ (дворното място) съгласно установения от много години начин на трайно ползване, включващ и обособяването на градина с тревни площи, дървесна и храстова растителност, алеи и др. Несъмнено поддържането й изисква постоянни грижи, като използването на чужд труд и на материали за почистване, подрязване, косене, плевене, наторяване, пръскане на съществуващата от много години градина не може да бъде квалифицирано като луксозни разноски.

По формулирания втори въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В случая Окръжен съд – Варна е обсъдил наведените доводи в насрещната въззивна жалба, подадена от М. П.-М., инкорпорираща и отговор на жалбата на другата страна.

Освен това част от изложените във връзка с този въпрос съображения не съответстват на становището на М. П.-М. пред втората съдебна инстанция. При оспорване въззивната жалба на Е. П., М. П.-М. не е оспорила факта на заплащане на суми за поддръжка на градината в размер на 500 лв. месечно, а единствено характера на разноските – че същите са луксозни, а не необходими. В този смисъл е отразеното: „…установява се, че е плащала различни суми за градинар /според свидетелката най-много 500/ по свое желание и като луксозни разноски…“.

Въпрос № 3 не обуславя допускане на касационно обжалване. На първо място, в случая не е налице хипотезата на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като законът не изисква задължителна писмена форма за действителността на договор между две физически лица за поддържане на частна градина, който е вид договор за изработка (неформален договор). На второ място, цитираната от жалбоподателката съдебна практика се отнася до различен казус. На трето място, както бе отразено по-горе, пред въззивния съд М. П.-М. не е оспорила заплащането на 500 лв. месечно разноски за поддържане на градината, а е признала този факт, но възразявайки, че става дума за луксозни разходи, извършени изключително по желание на насрещната страна. Затова и Окръжен съд – Варна не е обсъждал дали в случая са допустими свидетелски показания за установяване на въпросния договор, а е разгледал спорния пред него въпрос за характера на разноските.

Четвъртият въпрос от изложението не кореспондира с изложените по него съображения. Необсъждането на наведени от страната доводи за симулативност на сделка няма отношение към задължението за служебно определяне от съда на правната квалификация на претенцията, а представлява друго процесуално нарушение.

Въпрос № 5 е относим към касационната жалба относно отхвърлените искове по чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86 ЗЗД за дворното място, в която част същата е недопустима, предвид цената на исковете.

Въпрос № 6 е формулиран изцяло според становището на жалбоподателката, а не според изложените от въззивния съд мотиви. В случая съдът не е приел, че процесното място се ползва като декоративна градина по установен и поддържан от Е. П. начин на трайно ползване. В решението е изложено (и това кореспондира със събраните доказателства по делото), че този начин на ползване е от повече от 20 г., отпреди смъртта на наследодателя на страните А. П., като до 2016 г. съсобственикът М. П.-М. не се е противопоставяла на същия. В тази връзка настоящият съд съобразява, че липсват доказателства жалбоподателката да е взела решение и поискала промяна в начина на ползване на дворното място по реда на чл. 32, ал. 1 ЗС, респ. да е инициирала съдебно производство по чл. 32, ал. 2 ЗС, ако действително не е била съгласна с установения начин на ползване.

Решението не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответницата по касационната жалба има право на 800 лв. разноски за адвокат пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,