Определение № 682 от 09.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 702/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. К. А., Д. И. А. и Г. Д. А. срещу решение № 121 от 11.11.2019г., постановено по в.т.д.№256/2019г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение №271/26.06.2019г. по т.д. №126/2016г. на Бургаски окръжен съд.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорват се изводите на съда, че ищците не са опровергали доказателствената сила на констативните нотариални актове, легитимиращи ги като собственици на ипотекираните недвижими имоти, както и че от доказателствата по делото не може да се приеме съществуването на договор на групов строеж. Излагат се доводи, че при липсата на доказателства за валидно учредено и разпределено право на строеж, единственото правно основание за изграждането на сградата, в която се намират процесните имоти, е представеният по делото договор за групов строеж. Твърди се, че в случая липсва договор за доброволна делба на отделните самостоятелни обекти в сградата, поради което те са станали съсобственост по пътя на приращението на всички собственици на терена, върху който е построена сградата. Отделно се сочи, че доколкото ищцата Г. А. не е притежавала право на собственост върху поземления имот, същата не е могла да придобие право на строеж и респ. право на собственост върху ипотекирания имот на пети етаж на сградата. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване на предявения иск за установяване на нищожност на ипотеката, с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с твърдението, че съдът е основал правните си изводи на несъществуващи по делото доказателства. Отделно, във връзка с искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, са формулирани следните правни въпроси:

1. „Какви са способите за оборване на доказателствената сила на констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот при липса на доказателства за наличие на правопораждащи факти за възникване на правото на собственост?“ и в тази връзка „Възможно ли е съдът да приеме, че е възникнал валидно акт за учредяване на право на строеж без такъв да е вписан надлежно в АВ и да е представен по делото?“. Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с постановките в ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д. №11/2012г. на ВКС, ОСГК.

2 „ .Установяването на липса на предпоставки за издаване на констативен нотариален акт основание ли е за неговата отмяна, респ. за опровергаване на констатациите на нотариуса?“

3. „Допустимо ли е съдът при липса на доказателства за наличие на вписано заявление по чл.56, ал.3 ЗТСУ (отм.) да приеме, че е ликвидирана съсобствеността, защото е налице констатация на нотариус, обективирана в констативен нотариален акт за собственост, че му е представено заявление по чл.56, ал.3 ЗТСУ?“

4. „ .При липса на нотариално заверен договор за групов строеж, на доказателства за наличие на заявление по чл.56, ал.3 ЗТСУ (отм.), на договор за делба и/или по друг начин учредено право на строеж, кой е преобразуващия факт за трансформиране на съсобственост в индивидуална собственост?“ и

5. „При липса на правопораждащ факт отделният съсобственик легитимиран ли е да са разпорежда и налага вещни тежести върху имота?“

След постановяване на въззивното решение ответната банка „Банка Пиреос България“ АД е заличена поради преобразуване и вливането й в „Юробанк България“ АД, от което следва, че производството по делото продължава против „Юробанк България“ АД като универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Юробанк България“ АД, в който се излагат доводи за липсата на поддържаните от касаторите основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно в отговора се сочат съображения за неоснователността на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна (ищците по делото) в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Бургаски апелативен съд е потвърдил решение №271/26.06.2019г., постановено по т.д.№126/2016г. на Бургаски окръжен съд, с което е отхвърлен иска на Д. А., Д. А. и Г. А. за установяване по отношение на „Банка Пиреос България“ АД нищожност на договорна ипотека, учредена с нот.акт №200, т.1, д.№166/17.08.2007г. на нотариус с рег.№533 в регистъра на НК като учредена на несобственици на следните ипотекирани имоти: самостоятелен обект в сграда - жилище, апартамент с идентификатор 07079.607.222.1.8, с площ от 143,98 кв.м, с адрес [населено място],[жк], [улица], ет.5, ап.8; самостоятелен обект в сграда – апартамент с идентификатор 07079.607.222.1.1 с площ от 56,88 кв.м, с адрес [населено място],[жк], [улица], ет.1, ап.1, ведно с гараж – подземен с площ от 26,46 кв.м; и самостоятелен обект в сграда – магазин с идентификатор 07079.607.222.1.13 с площ от 31,12 кв.м, построен над гаража и избените помещения, с предназначение: гараж, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена.

Въззивният състав е приел за установени следните релевантни за спора обстоятелства:

1.) с нот.акт №200, т.1, д.№166/17.08.2007г. на нотариус с рег.№533 ищците са учредили в полза на банката договорна ипотека върху недвижимите имоти, описани по-горе, първият от които е посочен като собствен на ищцата Г. А., а останалите - на ищците Д. и Д. А., като при сключването на договора за ипотека ищците са се легитимирали като собственици на ипотекираните имоти с представените по делото констативни нотариални актове.

2.) с нот. акт за собственост върху недвижим имот №10, т.ХІ, д. №5504 от 1996г. на нотариуса при РС - Бургас. ищците Д. и Д. А. са признати за собственици на дворно място от 90/509 кв.м. ид.ч. от УПИ ”VІІІа” в кв.12 по плана [жк], [населено място], заедно с целия първи жилищен етаж, състоящ се от два апартамента - ляв с площ от 56,88 кв.м. и десен с площ от 62,92 кв.м., гараж с площ от 26,46 кв.м. и магазин с площ от 31,12 кв.м. по силата на нот.акт№84, том ІІ, н.д.№ 512/1988г. на БРС и въз основа на учредено право на строеж и извършено строителство. В нотариалният акт е посочено, че при съставянето му са били представени нот.акт№84, удостоверяващ придобиването от Д. и Д. А. на собствеността върху 90/509 кв.м. ид.ч. от незастроения имот и заявление по чл.56, ал. 3 ЗТСУ.

3.) с констативен нот. акт № 65, т. ІІ, рег.№1640 д.№158 от 2004г. на нотариус М. И., ищцата Г. А. е била призната за собственик по давност на апартамент с площ 143,98 кв.м., представляващ целия пети жилищен етаж на масивната жилищна сграда, построена в УПИ ”VІІІа” в кв.12 по плана [жк], [населено място].

Въззивният състав е посочил, че констативният нотариален акт, представлява официален документ, съставен от надлежно оправомощено длъжностно лице в рамките на предоставената му компетентност и по установен в закона ред, поради което се ползва с доказателствена сила по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК за това, че е издаден от посочения нотариус, на посоченото в него време и място, че са представени описаните в акта документи, че е издадено от нотариуса постановлението за признаване на собствеността. Съдът е отразил, че макар и да няма доказателствена сила за принадлежността на правото на собственост като удостоверен факт, констативният нотариален акт притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда и ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота като правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение, а оспорващата страна носи тежестта да докаже оспорването си (в този смисъл ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС.).

За да обоснове извода (аналогичен на този на първата инстанция), че обвързващата доказателствена сила на представените констативни нотариални актове от 1996 и 2004г. по отношение на признатите вещни права на ищците, не е оборена, въззивният съд е посочил, че в настоящия случай лицата, които са признати за собственици на имотите с двата констативни нотариални акта, оспорват правния извод на нотариуса, че те са собственици, поради което в тази парадоксална ситуация ищците носят тежестта да докажат оспорването си, а именно че те не си били собственици при съставянето на акта или че са престанали да бъдат собственици впоследствие.

По отношение на ипотекираните имоти на ищците Д. и Д. А., съдът е приел за недоказана тяхната теза, че не са собственици с оглед обстоятелството, че сградата, в която се намират имотите, е построена чрез групов строеж по смисъла на чл. 192 ЗТСУ (отм.) и че фактическият състав на придобиването на собственост чрез групов строеж не е бил завършен, защото не е била извършена делба между участниците в груповия строеж. Въззивният състав е посочил, че с представения от ищците копие на договор за групов строеж (без дата), оспорването на съществуването на признатото от нотариуса право на собственост е неуспешно, тъй като не може да се приеме за установено по делото съществуването на договор за групов строеж. Съдът е посочил, че съгласно чл.192, ал.1 ЗТСУ (отм.) договорът за групов строеж трябва да бъде нотариално заверен като в него се определят жилищата или другите обекти, които ще получат участвуващите в груповия строеж, тяхната стойност и условията по изпълнение на строителството. В случая представеният договор не отговаря на императивните изисквания на закона за форма и съдържание: липсва нотариална заверка и практически липсва съдържание; няма индивидуализиране на строителството, което ще се извършва, чрез посочване на населеното място, поземления имот и характеристиките на бъдещата сграда; няма посочване на стойността на отделните обекти; няма никакви условия по изпълнение на строителството. По тези причини според съда представеният договор за групов строеж без дата не е произвел действие и не следва да се обсъжда дали е осъществен фактическият състав на придобиване на собственост в резултат на изпълнен групов строеж.

Отделно въззивният състав е акцентирал и върху факта, че в нот.акт №10/1996г. нотариусът е отбелязал, че пред него са били представени нотариален акт, с който молителите са придобили части от дворното място, заявление по чл. 56, ал.3 ЗТСУ (отм.) и разрешение за строеж като въз основа на тези документи следва да се приеме, че първите двама ищци са придобили собствеността върху ипотекираните от тях имоти в резултат на упражнено право на строеж, което съсобствениците на терена взаимно са си учредили и след упражняването на което са придобили собствеността върху конкретните построени обекти.

По отношение на ипотекирания имот на ищцата Г. А., съдът е посочил, че ищцата мотивира тезата си, че не е собственик с това, че не е притежавала вещни права върху дворното място, върху което е построена сградата, поради което не е могла да придобие собственост върху апартамента, както и че за апартамента на пети жилищен етаж не е издадено разрешение за строеж и не е било учредено право на строеж. Според съда и по отношение на този имот оспорването на съществуването на признатото от нотариуса право на собственост е неуспешно. Въззивният състав е акцентирал, че в нот. акт № 65/2004г., нотариусът се е позовал на постановлението си от 21.04.2004г., издадено въз основа на обстоятелствена проверка, и е признал Г. А. за собственик на апартамента с площ от 143,98 кв.м., представляващ целия пети етаж на процесната сграда при осъществен фактически състав на придобивната давност: упражнявано върху имота владение в продължение на предвидения в закона срок. В тази връзка съдът е приел, че ищцата не е провела успешно доказване на оспорването си чрез установяване на факти и обстоятелства, които да доведат до извод, че имотът не е придобит по давност.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.

Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като изводите на въззивния състав, че не е оборена доказателствената сила на констативните нотариални актове относно това, че са били представени описаните в тях документи, включително заявлението по чл.56, ал.3 ЗТСУ (отм.) и постановлението, издадено въз основа на обстоятелствена проверка, не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Отделен е въпросът, че касаторите поддържат очевидна неправилност при положение, че именно те са удостоверили при обезпечаване на кредита, че са собственици на процесните имоти чрез оспорваните в настоящото дело нотариални актове и че в случая не се установява ответникът или трети лица да оспорват тяхната собственост.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не отговаря на характеристиката на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК въпросът: „Какви са способите за оборване на доказателствената сила на констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот при липса на доказателства за наличие на правопораждащи факти за възникване на правото на собственост?“, тъй като въпросът е общотеоретичен и като такъв нито е обусловил решаващата воля на съда, нито може да обоснове наличието на допълнителна предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Въпросът :„Възможно ли е съдът да приеме, че е възникнал валидно акт за учредяване на право на строеж без такъв да е вписан надлежно в АВ и да е представен по делото?“, не е значим за конкретния правен спор и не може да обуслови допускане на касация с оглед разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, доколкото обстоятелството дали актът за учредяване на правото на строеж е вписан в АВ, нито е било въведено от страните като релевантно за спора, нито е обсъждано от въззивния съд като правнозначим факт за обосноваване наличието или липсата на право на собственост на ищците върху ипотекираните имоти.

Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпрос №2: „ .Установяването на липса на предпоставки за издаване на констативен нотариален акт основание ли е за неговата отмяна, респ. за опровергаване на констатациите на нотариуса?“, тъй като във въпроса се съдържа твърдение на касаторите, че не са съществували предпоставки за издаване на оспорените констативните нотариални актове за собственост, което не е прието за установено от въззивния съд.

Въпрос №3:. „Допустимо ли е съдът при липса на доказателства за наличие на вписано заявление по чл.56, ал.3 ЗТСУ (отм.) да приеме, че е ликвидирана съсобствеността, защото е налице констатация на нотариус, обективирана в констативен нотариален акт за собственост, че му е представено заявление по чл.56, ал.3 ЗТСУ?“ е значим за спора само във втората му част, доколкото въззивният състав (аналогично на първата инстанция) е приел, че от представения нотариален акт за собственост върху недвижим имот №10, т.ХІ, д. №5504 от 1996г. се установява, че ищците Д. и Д. А. са представили пред нотариуса заявление по чл.56, ал.3 ЗТСУ. В случая обаче не е налице нито една от допълнителните предпоставки за допускане на касация, тъй като въпросът е решен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 421/26.02.2012г. по гр.д.№1291/2009г. на І г.о., според която констативният нотариален акт по своя характер е официален удостоверителен документ, който, докато не бъде опроверган, се ползува с обвързваща доказателствена сила относно отразените в него факти, включително и че посочените в него документи са били представени пред нотариуса и са съществували. Въпросът не е решен и в противоречие с разясненията, дадени в ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ВКС, ОСГК, съгласно които за оборването на доказателствената сила на констативния нотариален акт за собственост е необходимо пълно обратно доказване, каквото в случая въззивният съд е приел, че не е осъществено.

Въпрос №4:„ .При липса на нотариално заверен договор за групов строеж, на доказателства за наличие на заявление по чл.56, ал.3 ЗТСУ (отм.), на договор за делба и/или по друг начин учредено право на строеж, кой е преобразуващия факт за трансформиране на съсобственост в индивидуална собственост?“ е общотеоретичен и излиза извън контекста на мотивите на въззивния съд, който е приел за установено, че правото на собственост на ищците Д. и Д. А. е установено от нотариуса въз основа на представените пред него нотариален акт, удостоверяващ придобиването от Д. и Д. А. на собствеността върху 90/509 кв.м. ид.ч. от незастроения имот и на заявление по чл.56, ал. 3 ЗТСУ.

Въпрос №5: .„При липса на правопораждащ факт отделният съсобственик легитимиран ли е да са разпорежда и налага вещни тежести върху имота?“ не е обусловил решаващите аргументи за неоснователност на исковите претенции, които въобще не са свързани със становище на въззивния съд относно възможността съсобственик да учредява вещни тежести върху съсобствен недвижим имот.

На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите дължат на ответната банка разноски за касационната инстанция в размер на 5 000лв. – заплатено адвокатско възнаграждение във връзка с касационното обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,