Определение № 50086 от 08.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2753/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Ю. И. и И. И. И. срещу въззивно решение № 87 от 18.02.2022 г., постановено по в. гр. д. № 529/2021 г. на Благоевградския окръжен съд в потвърдителната му част, с оплаквания за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 500886 от 18.02.2021 г. по гр. д. № 522/2018 г. на Разложкия районен съд в частта, с която на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на касаторите, че И. Д. Р. е собственик на урегулиран поземлен имот *, кв. 8, по плана на [населено място], с площ от 294 кв. м, както и на първия етаж от построената в имота двуетажна жилищна сграда, ведно с 1/2 ид.част от общите части на сградата, и същите са осъдени да му предадат владението върху имота. По делото е установено, че по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 64/2001 г., ищецът в първоинстанционното производство И. Д. Р. е придобил правото на собственост върху процесния имот от своите баба и дядо М. И. Р. /поч. на 14.102005 г./ и С. Ш. Р. /поч. на 10.02.2017 г./. Ответниците са преживяла съпруга и дъщеря на техния син И. М. И., починал на 05.10.2017 г., който е чичо на ищеца. Към момента на сключването на договора в имота са живели както бабата и дядото на ищеца, така и неговият чичо със семейството си, като прехвърлителите са поставили условие приобретателят да позволи на последния да продължи да ползва имота до смъртта си, което условие е било изпълнено. След смъртта на И. М. И. ответниците са продължили да живеят в имота. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че всички предпоставки за уважаването на предявения иск по чл.108 ЗС са налице. Направеното от ответниците възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност е прието за неоснователно по съображения, че до 2017 г. те са били допуснати да живеят в имота със съгласието на неговия собственик, поради което са били негови държатели, а не владелци, и като такива не са осъществили за изминалия период от време субективния елемент на владението, а именно намерение за своене. Посочено е, че дори след 2017 г. ответниците да са започнали да владеят имота за себе си, оттогава не е изтекъл предвидения в закона /чл. 79, ал. 1 ЗС/ давностен срок. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба срещу въззивно решение № 131 от 27.01.2022 г. касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, доводите и възраженията на странните и събраните доказателства. Ответникът по жалбата И. Д. Р. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 131 от 27.01.2022 г., тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставеният въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от касаторите, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните факти, както и доводите и възраженията на страните, и е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Самото несъгласие на касаторите с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. По направените в изложението общи касационни оплаквания ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че съдебната практика е константна в смисъл, че когато фактическата власт върху един имот е започнала като държане, както е в случая, презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за оборена и за да може държателят да го придобие по давност, е необходимо да превърне с едностранни действия държането му във владение и тези действия да са достигнали до знанието на собственика /interversio possessionis/. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо собственика намерението да владее имота за себе си. В разглеждания случай по делото не е установено касаторите, респ. техният пряк наследодател да са извършили посочените по-горе едностранни действия, поради което изводът на съда за неосъществен в тяхна полза фактически състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е в съответствие с установената практика. С оглед изложеното касационно обжалване на обжалваното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по жалбата сумата 800 лв., представляваща заплатено от него адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,