Определение № 50059 от 07.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2622/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България /ПРБ/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 296 от 23.03.2022 г. по гр.д.№ 842/ 2021 г., с което е потвърдено решение на Врачански окръжен съд от 04.01.2021 г. по гр.д.№ 234/ 2019 г. и по този начин ПРБ е осъдена да заплати на Д. П. Д. и на И. П. Д. по 35 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършени престъпления, за които наказателното производство е прекратено по досъдебно производство № 2/ 2016 г. и за които са оправдани по НОХД № 1258/ 2016 г. на Районен съд - Враца, със законната лихва върху тези суми от 16.01.2018 г. и разноски по делото, като за разликата до пълните предявени размери от 50 000 лв за всеки от ищците претенциите са отхвърлени. Касационна жалба срещу въззивното решение е подал само ответника, поради което в отхвърлящата исковете част това решение, по чиято валидност няма съмнения, е влязло в сила. Касаторът ПРБ обжалва решението в осъдителната му част и като основание за допускането му до касационен контрол повдига следните /уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС/ правни въпроси: за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди с оглед принципа „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД; за задължението на въззивния съд да изложи мотиви налице ли е причинно следствена връзка между обвинението и вредите и да не присъжда обезщетение при липса на такава; и как се прилага общественият критерий за „справедливост” по смисъла чл.52 ЗЗД, към която норма чл.4 ЗОДОВ препраща. Касаторът поддържа, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/ 1968 г., ВСРБ, Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС, а третият въпрос счита за разрешен в противоречие с практиката, обективирана в решения на Върховния касационен съд /ВКС/ по гр.д.№ 3166/ 2018 г., ІV г.о., гр.д.№ 2895/ 2019 г., ІІІ г.о. и гр.д.№ 377/ 2016 г., ІV г.о. Ответните по касация страни Д. П. Д. и И. П. Д. оспорват жалбата с доводи, че формулираните от касатора правни въпроси са разрешени в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Поради това молят обжалването да не бъде допуснато, като излагат и доводи за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, а искането за допускане на касационно обжалване е основателно. За да уважи предявените искове до размер 35 000 лв за всеки от ищците, въззивният съд приел за установено, че на 12.01.2016 г., в центъра на [населено място], заради неотдаване на предимство на пешеходци на пешеходна пътека от Т. Й. /въоръжен с бокс/, между него и Д. П. Д. и И. П. Д. започнала разправия, прераснала в бой. След приключване на разпрата и докато чакали полиция, Й. изпаднал в безсъзнание, а малко по-късно починал. На следващия ден ищците били задържани за 72 часа и им било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.124 НК, последвало от ново повдигнато обвинение на 14.01.2016 г. по чл. 116 НК. Наказателното производство по тези обвинения било впоследствие прекратено, но на 26.07.2016 г. срещу тях било повдигнато обвинение за извършено в съучастие престъпление по чл.325 ал.2 НК, по което в съда бил внесен обвинителен акт. С присъда от 24.03.17 г. по НОХД № 1258/ 2016 г. на Врачански районен съд ищците били оправдани. По протест срещу тази присъда било образувано ВНОХД № 635/ 2017 г. на Врачански окръжен съд, приключило с потвърждаващо присъдата решение № 2/ 16.01.2018 г., в сила от същия ден. Съдът възприел твърдението на ответника, че производството е приключило за 2 години, което е кратък период, но отбелязал, че то е протекло на фона на огромен обществен натиск с петиция с над хиляда подписа с искане за осъждане на ищците на доживотно лишаване от свобода без право за замяна. В резултат на обвинението ищците се оттеглили от социална активност, усещали уплаха, несигурност, застрашеност от наказателна репресия при невъзможност да се планира бъдещето в личен и професионален план. Те били с чисто съдебно минало и добри характеристични данни. Съдът приел, че в причинна връзка с действията на ПРБ били и вредите, дължащи се на протестиране на оправдателната присъда, което довело до удължаване на наказателното производство. Въз основа на това въззивният съд приел, че размерът на дължимото обезщетение е правилно определен от първата инстанция в размер по 35 000 лв за всеки от ищците. При тези мотиви на инстанцията по същество, процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди с оглед принципа „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД, обуславя обжалваното решение. Основателен е доводът на касатора, че по този въпрос е налице и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради което по него касационното обжалване следва да бъде допуснато. Останалите доводи на страните ще бъдат обсъдени при разглеждане на жалбата по същество. По изложените съображения Върховният касационен съд