Определение № 3257 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1773/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Х. Н., приподписана от адвокат, против решение № 469 от 01.11.2024 г. по в. гр. д. № 533/2024 г. по описа на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 2484/2022 г. на Плевенски районен съд за допускане на основание 34 ЗС до съдебна делба на недвижими имоти, находящи се на територията на [населено място]. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на решението. Претендира разноски По искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и осъществяването на хипотезите на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 3 ГПК за вероятна нищожност и очевидна неправилност на решението. Ответникът по касационната жалба „Алекс - М“ ЕООД в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал отговор, в който излага съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Няма претенция за разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството е по съдебна делба във фазата по допускането й. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са допуснати до съдебна делба съсобствени въз основа на наследяване и разпоредителни сделки три земеделски имота (ниви), намиращи се в землището на [населено място] и представляващи: 1. Поземлен имот (ПИ) с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], местност „Ч.”, с площ от 3 920 кв.м; 2. ПИ с идентификатор ***, местност „Ч.”, с площ от 13 278 кв.м, и 3. ПИ с идентификатор ***, местност „К. ”, с площ от 5 000 кв.м, при дялове за: „Алекс – М“ ЕООД – 22/48 ид. ч.; П. В. – 2/48 ид. ч.; В. Н. - 4/48 ид. ч.; С. Н. – 4/48 ид. ч.; Х. Н. - 4/48 ид. ч.; Т. Я. – 3/48 ид. ч.; Д. Д. – 1/48 ид. ч.; Д. Д. 1/48 ид. ч.; М. Д. - 1/48 ид. ч.; А. Й. – 3/48 ид. ч., и В. П. – 3/48 ид. ч. Делбеното производство е образувано по предявен от „Алекс - М“ ЕООД против В. Н., С. Н., Х. Н., Т. Я., Д. Д., Д. Д., М. Д., А. Й. и В. П. иск по чл. 34 ЗС за допускане до съдебна делба на съсобствени поземлени имоти. Ищцовото дружество „Алекс - М“ ЕООД се е легитимирало като собственик на идеални части от процесните имоти въз основа на договор за дарение по нотариален акт № 156 от 06.10.2015 г., с който Ю. Х. му е дарила на 3/24 ид. ч. от трите процесни имота. Така също и с договор за покупко-продажба от същата дата, обективиран в нотариален акт № 157 от 06.10.2015 г., с който С. В., К. В., Р. П., М. Б. и Д. Б. са продали на „Алекс-М“ЕООД 8/24 ид. ч. от трите ниви, предмет на делбеното производство. Въз основа на двете разпоредителни сделки ищецът се е легитимирал като собственик на 11/24 ид. ч. от трите земеделски имота. Ответниците са оспорили така предявения иск за делба, възразявайки че правата на ищцовото дружество по чл. 31 ЗС не са нарушени, а към делба се пристъпва едва когато има непреодолими противоречия по отношение на ползването и управлението на имотите. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд от фактическа страна е взел предвид, че с решение № 18-30 от 30.06. 1999 г. на ПК - гр. Плевен е възстановено правото на собственост на наследници на Й. И. Й., бивш жител на [населено място] върху два земеделски имота по плана за земеразделяне в землището на [населено място], представляващи: 1. Нива от 13.279 дка, м. „Ч.“, имот № * по плана за земеразделяне, а понастоящем - ПИ с идентификатор ***, и 2. нива от 5 дка, м. „К. “, имот № * по плана за земеразделяне, представляващ понастоящем ПИ с идентификатор ***. Изложено е, че с друго решение № 18-30 от 30.06.1999 г. на ПК - гр. Плевен е възстановено и правото на собственост на наследници на М. Й. М. върху нива от 3.920 дка в м.“Ч.“, имот № * по плана за земеразделяне в землището на [населено място], м. „Ч.“, понастоящем - ПИ с идентификатор ***. Въз основа на представените удостоверения, включително и чрез препращане по чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е определен кръгът на наследниците на Й. Й., починал на 12.02.1959 г., и на М. М. (негова дъщеря), последната от които наследена само от своите братя и сестри и техни низходящи (чл. 10, ал. 2 ЗН), част от които е установено от въззивния съд, че с договори за дарение и покупко-продажба от 06.10.2015 г. са се разпоредели с притежаваните от тях дялове в съсобствеността на делбените земеделски имота в полза на ищцовото дружество. При така установените данни въззивният съд е приел, че искът по чл. 34 ЗС е основателен. Изложено е, че ищцовото дружество „Алекс-М“ ЕООД, в качеството му на приобретател по двете разпоредителни сделки, и наследниците на общия наследодател Й. Й. и на неговата дъщеря М. М., които не са се разпоредили с притежаваните по наследство идеални части от имотите - П. В., В. Н., С. Н., Х. Н., Т. Я., Д. Д., Д. Д., М. Д., А. Й. и В. П. са съсобствениците на процесните недвижими имота. Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд относно дяловете в съсобствеността, при които следва да се допусне делбата, като е изложил за установени, при съобразяване на частите при наследяването и извършените с част от тях разпоредителни сделки, дяловете, при което е допусната делбата на имотите. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение, наведените основания по чл. 280 ГПК не са налице, поради което същото не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2 ГПК. За обжалваното въззивно решение не се извежда извод за вероятна негова нищожност. То е постановено от съд в надлежен състав и в пределите на правораздавателната му власт, изготвено е в писмен вид и е подписано, като изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание, включително и относно мотивите, поради които въззивният съд е приел, че следва да се допусне делбата при посочените дялове. Релевираните от касатора възражения за нищожност на въззивното решение по същество представляват съображения за правилността на решението, които не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. при формулиран от него материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, без да се разглежда посочената специална предпоставка. В представеното от касатора изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с посочване на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за фазата по селектиране на подадената касационна жалба липсва ясно и точно формулиран правен в съответствие с посочените разяснения на тълкувателното решение, който да е от значение за изхода на делото и да е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, а и като такъв да е обвързан от доводите за обосноваване и на касационните основания. Наведените доводи за последните, свързани с необоснованост на изводите на въззивния съд и противоречието им със закона, остават извън приложното поле на производството по чл. 288 ГПК и не могат да обусловят допустимост на касационното обжалване на решението. Касационният съд няма правомощието да изведе сам правен въпрос въз основа на оплакванията в касационната жалба, когато такъв въпрос не е формулиран от касатора, а евентуално би могъл само да го конкретизира, уточни и квалифицира, съобразявайки доводите в изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Липсата на правен въпрос от значение за изхода по предмета на спора е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалваното въззивно решение, поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, без да се разглежда поддържаната от касатора специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За пълнота следва да отбележи, че изложените доводи са във връзка с твърдяната незаконосъобразност на постановеното от въззивния съд решение са съображения, които са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на въззивното решение и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационната жалба по реда на чл. 288 ГПК. Направените от въззивния съд изводи по предмета на спора са и в съответствие с установената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, в която безпротиворечиво се приема, че всеки съсобственик (какъвто е установено, че е ищцовото дружество) може да предяви иск за съдебна делба на съсобствено имущество, докато съсобствеността съществува, дори и да е била постигната уговорка между притежаващите го лица съсобствеността да не бъде прекратявана, респективно дори наследодателят да е изразил воля имотът да остане съсобствен между неговите наследници (чл. 34, ал. 1 ЗС). Нещо повече, дори отказът от иска за делба и прекратяването на делбеното производство поради десезирането на съда въз основа на такова изявление, не е пречка за новото предявяване на иска за делба на съсобствената вещ на същото основание от този или друг съсобственик в имуществената общност. Не е налице и твърдяната в изложението на касаторите очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на въззивното решение в обжалваните му части. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт. Очевидно неправилно е решението, когато въззивният съд е допуснал нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Такива пороци на съдебния акт не се констатират от касационната инстанция при запознаване със съдържанието на обжалваното въззивно решение. При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо. В заключение решението не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.