Определение № 2071 от 09.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1021/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “Ю. БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК], срещу решение № 116/08.01.2026 г. по в.гр.д. № 5546/2024 г. по описа на Софийски градски съд, III-в възз. състав, с което след отмяна на решение № 13786/01.12.2022 г. по гр.д. № 36811/2022 г. на Софийски районен съд, 167 състав, е прогласен за нищожен по искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предявени от ищците М. Р. И. и И. Р. И., в качеството им на наследници на Р. И. М., срещу “БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България” КЧТ, ЕИК[ЕИК], договор за потребителски паричен кредит № PLUS–13771202 от 22.08.2016 г., поради противоречие със закона, и е осъден клонът на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да заплати на всяка от ищците сумата от по 2 088,82 лева (1068 евро), платена при начална липса на основание – нищожен договор, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 07.07.2022 г., до окончателното плащане.

След подаване на касационната жалба, с решение № 642/29.01.2026 г. по в.гр.д. № 5546/2024 г. на СГС е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 116/08.01.2026 г., като навсякъде в диспозитива вместо “БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България” КЧТ, ЕИК[ЕИК], се чете “Ю. БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК]. Прието е, че в мотивите на съдебния акт СГС е посочил изрично, че на основание чл. 227 ГПК с определение № 1536/01.02.2024 г. по въззивното дело на мястото на “БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. - клон България” КЧТ е конституиран правоприемникът “Ю. БЪЛГАРИЯ” АД, като в диспозитива погрешно е отразено “БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.” вместо българската банка.

От касатора се заявяват оплаквания по чл. 281, т. 2 и съответно т.3, предл. 1 и 2 ГПК за недопустимост и за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Излагат се доводи, че решение № 116/08.01.2026 г. е постановено срещу “БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България” КЧТ, който не е самостоятелен правен субект и поради това няма пасивна процесуална легитимация. Недопустимостта е изначална, от подаването на исковата молба от наследниците на Р. И. М. срещу клона, вместо срещу принципала “БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А. – Франция. Изтъква се, че порокът на съдебния акт, постановен срещу ненадлежна страна, не може да бъде саниран с конституирането в хода на въззивното производство по реда на чл. 227 ГПК на правоприемника “Ю. БЪЛГАРИЯ” АД, придобил по силата на договор от 31.05.2023 г. цялото търговско предприятие на “БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България” КЧТ (заличен от търговския регистър на 04.12.2023 г.). Оспорва се крайният извод на въззивния съд, че застрахователната премия по допълнително сключената застраховка “Защита на плащанията” е следвало да бъде включена в ГПР по процесния кредит, предоставен съгласно договор № PLUS-13771202 от 22.08.2016 г., като се развиват подробни доводи за неправилно тълкуване от въззивната инстанция на чл. 2 от съглашението, за липса на обвързаност на застраховката с параметрите на заема и неговото отпускане, както и за неприложимост на клаузата поради оттеглянето от кредитополучателя Р. И. М. на съгласието му за присъединяване към застрахователната програма, направено със заявление от 24.08.2016 г. Въвежда се оплакване, че от въззивния съд не е извършена проверка дали договорът би могъл да продължи да съществува без неравноправните му клаузи и съответно дали е приложима хипотезата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13. Пояснява се, че дори да се приеме, че клаузата на чл. 2 от договора е неравноправна, то той може да се изпълнява без промяна в основните престации - поетото от банката задължение за предоставяне на определена парична сума при конкретно посочен при сключването му лихвен процент и насрещното задължение на кредитополучателя за връщането й в определен срок. По тези аргументи прилагането на крайната санкция по чл. 22 ЗПК се оспорва като необосновано и непропорционално. Изразява се несъгласие с преценката на въззивния съд, че в процесния договор липсва информация за компонентите, формиращи годишното оскъпяване по заема, което представлявало нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази връзка се развиват подробни доводи за посочените в договора допускания при изчисляване на ГПР, както и за предоставянето на необходимата информация на кредитополучателя за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано решение за встъпване в кредитното правоотношение. Заявява се оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неназначаване на поисканата от банката експертиза или служебна такава за изясняване на въпроса дали таксата ангажимент е включена в ГПР по процесния кредит, което се твърди, че е необходимо с оглед обезпечаване на правилното приложение на императивните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 19 и чл. 22 ЗПК. Независимо от нуждата от специални знания, преценката на съда за това кои разходи са включени в ГПР е формирана въз основа на изчисления, направени чрез общодостъпен калкулатор, който се изтъква, че няма функционалности за отчитане на спецификата на конкретен кредит. Оспорва се отхвърлянето на възражението на настоящия касатор за погасяване на вземанията по чл. 55 ЗЗД по давност, с мотива, че от банката не е доказан моментът на узнаване от Р. И. М. на наличието на неравноправни клаузи в процесния договор и дали такова знание е било налице към датите на имущественото разместване. Изтъква се, че нито от първата инстанция в доклада по чл. 146 ГПК, нито от въззивния съд е указана на ответната страна необходимостта да докаже момента на узнаване наличието на неравноправни клаузи, нито е посочено по отношение на кого следва да се доказва такова знание - на наследодателя или на неговите наследници, предявили исковите претенции. По тези оплаквания се иска отмяна на въззивното решение с произтичащите от това последици и присъждане на разноските по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Освен поради вероятна недопустимост по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, обоснована с изложените по-горе доводи, се претендира допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК с твърдения за значимост за изхода на спора на следните въпроси:

1. “Следва ли разходите за застрахователни премии по допълнително сключената застраховка “Защита на плащанията”, чието заплащане е предвидено в договора за потребителски кредит, едновременно с вноските по заема, да бъдат част от “общи разходи по кредита за потребителя” по смисъла на чл. 3, буква “ж” от Директива 2008/48 и пар. 1, т. 1 ЗПК, съответно да бъдат включени в годишния процент на разходите (ГПР)?”;

2. “При извършване на проверка от съда дали застрахователната премия по допълнително сключената застраховка представлява разход по кредита, следва ли да се вземат предвид всички установени по делото фактически обстоятелства, имащи отношение към правилното решаване на въпроса независимо от момента на тяхното възникване?”;

3. “Може ли да се счита за пропорционално приложението на санкцията по чл. 22 ЗПК, когато същото е обосновано с неравноправност на клауза от процесния договор, която не е приложена и не е произвела действие между страните, като основните престации по договора са изпълнени така, както са договорени и без нея?”;

4. “Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна и за правилното приложение императивна материалноправна норма?”;

5. “Може ли съдът да проверява дали ГПР, посочен в процесния договор, отговаря на действително приложения, съответно кои разходи са включени в него, както и дали отговаря на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, посредством общодостъпен калкулатор или е необходимо тези факти да се установяват чрез назначаване на съдебно-счетоводна експертиза?”.

По отношение на първия и вторият въпрос се релевира наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие на въззивния съдебен акт с решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, както и по т. 3 на цитираната разпоредба - от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По четвъртия въпрос се сочи отклонение на даденото разрешение от задължителната практика на касационната инстанция – т. 3 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Третото и петото питане се поставят в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

От ответниците по касация М. Р. И. и И. Р. И. е подаден съвместен отговор, в който се оспорва допустимостта на касационната жалба с аргументи, че искът за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит е обусловен от осъдителните претенции на ищците по чл. 55 ЗЗД, които не преодоляват прага за касационен контрол по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Претендират се разноски по делото.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Същата е насочена срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт, тъй като при оспорване валидността на облигационната връзка за определяне цената на иска намира приложение нормата на чл. 69, ал. 1, т.4, предл. 1 ГПК – стойността на договора, възлизаща в случая на 8 000 лева, т.е. над установения праг за граждански дела по чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК. Кондикционната претенция за връщане на недължимо платени суми от кредитополучателя зависи от изхода на спора за валидността на кредитното съглашение, а не обратното, поради което не може да бъде споделена тезата на ответниците по касация за изключване на въззивното решение от касационен контрол. Ето защо подадената жалба е допустима.

В случая въззивният съд, сезиран с жалба на ищците срещу отхвърлителното решение на първата инстанция, е намерил същото за валидно. Приел е, че то е и допустимо – постановено по допустим иск при наличие на положителните процесуални предпоставки за предявяването му и при отсъствие на отрицателни такива. Счел е за неоснователно възражението на въззиваемия в обратния смисъл, доколкото ищците – наследници на кредитополучателя по процесния договор, претендират имуществени права във връзка с облигационното правоотношение, които претенции не са intuitu personae, а могат да се наследяват.

Съставът на СГС е преценил, че процесният договор от 22.08.2016 г. е такъв за потребителски кредит, по аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което за него са приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП. Счел е, че, видно от представените по делото доказателства, кредитодателят е предоставил на кредитополучателя заетата сума.

При извършената служебна проверка на договора във връзка с изискванията на чл. 7, ал. 3 ГПК е приел, че същият е недействителен поради неправилно посочване на годишния процент на разходите (ГПР) като съществен елемент на договора за потребителски кредит съгласно чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с мотива, че в ГПР не са включени застрахователната премия и т.нар. “такса ангажимент”.

Тълкувайки съдържанието на клаузата на чл. 2 от процесния договор, въззивният състав е констатирал, че застрахователната премия по застраховка “Защита на плащанията” е платима директно на агента “Директ Сървисис” ЕАД на равен брой вноски, включени в месечната погасителна вноска. От това е направил изводът, че същата безспорно представлява разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК. В тази насока не е споделил довода на въззиваемия, че, тъй като кредитополучателят се е отказал от застрахователното покритие още преди плащане на каквато и да било премия, същата не следва да бъде добавяна в ГПР. Пояснил е, че действителността на договора се преценява към момента на сключването му, поради което последващото прекратяване на застрахователното покритие не променя факта, че застрахователна премия е уговорена с договора за кредит и не е включена в ГПР.

Съставът на СГС е намерил, че “таксата ангажимент” представлява допълнителна услуга, свързана с договора за кредит, срещу заплащането на която кредитодателят се задължава да не променя годишния лихвен процент. Счел е същата за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК, който следва да бъде включен в ГПР, което в случая не е сторено.

Като допълнителен аргумент е изтъкнал, че в разглеждания договор за кредит не е посочено ясно и разбираемо за потребителя по какъв начин е формиран ГПР, с което са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. С помощта на общодостъпен калкулатор за ГПР е изчислил, че при добавяне стойността на застрахователната премия и на “такса ангажимент” към общите разходи по кредита се получава ГПР – 29,30 %, което е в допустимите по чл. 19, ал. 4 ЗПК (Нова - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) граници от петкратния размер на законната лихва към датата на сключване на договора. Съобразявайки, че този процент е изчислен без някои от компонентите, въззивният съд е стигнал до извода, че същият е неправилно формиран, което съгласно практиката на СЕС е равнозначно на непосочване на ГПР. Правната последица е недействителност на договора за потребителски кредит – чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до дължимост единствено на чистата стойност на кредита – чл. 23 ЗПК, но не и на лихви и други разходи по него. По тези мотиви е приел за основателни исковете за прогласяване недействителността на договора.

Отчитайки разликата между общият размер на платените от наследодателя на ищците суми от 12 177,65 лева, съгласно представената от ответника справка за плащания с отразени погашения по елементи, и чистата стойност на кредита от 8 000 лева, съставът на СГС е намерил, че сума в размер на 4 177,65 лева е недължимо платена и подлежи на връщане на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД. Осъдителните искове на всеки от ищците са основателни за сумата от по 2 088,82 лева.

По отношение на релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, формирана в светлината на практиката на СЕС, че началният момент, от който тече петгодишната погасителна давност за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание /т. 7 от ППВС № 1/79 г./, при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е могъл да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на посоченото условие – моментът на осъществяването му. С оглед на това в разглеждания случай съставът на СГС е констатирал, че по делото нито се твърди, нито се доказва кредитополучателят и наследодател на ищците да е знаел или разумно е могъл да знае за недействителността на договора за кредит, от което е извел заключението си, че давността за претендираните вземания не е изтекла към момента на подаване на исковата молба и възражението на ответника е неоснователно. Сумите са приети за дължими, както са заявени с исковата молба.

По тези мотиви въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявените искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Настоящият състав намира, че се обосновава достъп до касация.

Съгласно разясненията в т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обвързаността на допускането на касационна проверка от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение, като ако съществува вероятност същото да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационно обжалване, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на депозираната касационна жалба.

Съобразно тези постановки, с оглед доводите на касатора за предявяване и разглеждане на иск срещу клон на чуждестранен търговец, както и предвид посочения в исковата молба договор, сключен с трето за делото лице, следва да бъде осъществен касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за преценка на допустимостта на обжалваното въззивно решение. Поради допускането на директна касационна проверка в тази хипотеза не се обсъждат поддържаните от касатора основания по чл.280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Повдигнатите от страните въпроси, релевантни към правилността на обжалваното решение и съществото на спора, ще се разглеждат след преценка на допустимостта на съдебния акт.

Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора, за което следва да му бъдат дадени указания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,