Определение № 298 от 23.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1854/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от М. Б. В., чрез адвокат А. Д., срещу въззивното решение на Апелативен съд – София №1344/10.11.2022г. по в.г.д.№1146/2022г. в частта, с която е потвърдено решение №261550/30.11.2020г. по г.д.№5969/2019г. на Софийски градски съд, с което М. Б. В. е осъдена да заплати на Р. Д. Я. и М. Д. Д. – П., по иск с правно основание чл.59 от ЗЗД, сумата от 27 367,98 евро, като обезщетение за ползване на собствения на ищците недвижим имот за периода от 01.05.2014г. до 01.11.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.05.2019г. до окончателното ѝ изплащане, както и на сумата от 4 173,76 евро – законна лихва за забава за периода от м.май 2014г. до 01.11.2017г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещните страни Р. Д. Я. и М. Д. Д. – П. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Е. П., оспорват жалбата. Твърдят, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. При постановяване на решението въззивният съд е съобразил изцяло влязлото в сила решение между страните, а решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложение на чл.59 от ЗЗД. В условие на евентуалност изразяват становище за неоснователност на жалбата. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд в частта, с която М. Б. В. е осъдена да заплати на Р. Д. Я. и М. Д. Д. – П., по иск с правно основание чл.59 от ЗЗД, сумата от 27 367,98 евро, като обезщетение за ползване на собствения на ищците недвижим имот за периода от 01.05.2014г. до 01.11.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.05.2019г. до окончателното ѝ изплащане, както и на сумата от 4 173,76 евро – законна лихва за забава за периода от м.май 2014г. до 01.11.2017г. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Р. Д. Я. и М. Д. Д. – П. са собственици на процесния недвижим имот – апартамент, находящ се в жилищна сграда в [населено място], [улица]/В./ №40, ет.5, въз основа на саморъчно завещание от 05.10.2004г., оставено от П. Д. К.. С влязлото в сила решение от 22.07.2014 г. по гр.д.№12835/2010г. на СГС, бил разрешен съществувалия между страните спор за собствеността на процесния недвижим имот, като било прогласено за нищожно саморъчното завещание на П. Д. К., с което М. Б. се легитимирала като собственик на имота; прието било, че ищците са негови собственици, а ответницата М. Б. В. била осъдена да им предаде владението му. Решението влязло в законна сила на 14.07.2017г. Съдът установил, че владението върху имота било предадено на ищците на 01.11.2017г., като за периода от месец март 2008г. до предаването му с протокол за въвод, същият бил владян от М. Б.. Посочил, че в този смисъл са както показанията на разпитания по делото свидетел Б. Я., така и обясненията на страната, дадени по реда на чл.176 от ГПК. Ответницата заявила, че е ползвала имота през процесния период лично и чрез наематели /адвокати/, за част от времето. Съдът установил, че за получавания от ответницата наем са представени доказателства за платени по нейна сметка месечни наемни вноски от по 320лв., в общ размер на 10 020лв. Въззивният съд констатирал, че с представената по делото нотариална покана акт 159 том II peг. 3547 от 04.05.2012г. на нотариус с peг. № 053 на НК, връчена на ответницата лично на 15.05.2012г., същата била поканена от ищците да им заплаща обезщетение за ползване на процесния имот в размер на 350 евро месечно до освобождаване на имота. Съдът кредитирал заключението на допуснатата пред първостепенния съд съдебно-оценителната експертиза, според което средната пазарна наемна цена за процесния имот за периода от 01.05.2014г. до 31.10.2017г. била в общ размер на 27 367.98 евро, с левова равностойност 53 527,12лв. Според същото, размерът на мораторната лихва за забава върху главниците за пазарните месечни наемни цени за процесния апартамент, за периода от 01.11.2017г. до 03.05.2019г., е 8 183.49лв. или 4 173.93 евро. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът направил извод, че предявеният иск е с правно основание чл. 59 от ЗЗД. Приел, че същият е доказан по основание, тъй като ответницата е ползвала процесния имот, собственост на ищците, за периода от 01.05.2014г. до 01.11.2017г., датата на предаването на владението върху него, като з част от периода го отдавала под наем. Посочил, че в резултат на това ползване, ищците пропуснали да получат приход от имота, равняващ се средния месечен наем за същия, който според вещото лице възлизал на 27 367,98 евро. Съдът приел, че с посочената сума ответницата се обогатила за сметка на ищците, тъй като липсвало основание за ползване на имота. Приел, че е налице връзка между обедняването и обогатяването, които произтичат от един и същи факт – неоснователното ползване на имота, поради което по делото е установено наличието на всички елементи от фактическия състав на иска и за ищците е възникнало вземане в размер на процесната сума. Изложил, че съобразно трайно установената съдебна практика размерът на обезщетението за неоснователно обогатяване се определя като средния месечен наем за конкретния имот, за конкретния период, поради което намерил за неоснователно възражението на ответницата, че дължи действително получения от нея наем. Обосновал, че е без значение дали имотът е бил отдаван под наем от ответницата за целия период, тъй като тя дължи обезщетение в размер на пазарния наем и при личното му ползване. Допълнително посочил, че сключения конкретен договор за наем, с посочена по-ниска от пазарната наемна цена, е ирелевантен, доколкото ответницата е можела да реализира приход в размер на средния пазарен наем за имота, след като го е ползвала през този период. Въззивният съд приел, че искът е бил правилно квалифициран от първостепенния съд, съобразно въведените в производството твърдения и надлежно разгледан, като в хода на производството не са били допуснати процесуални нарушения при доклада и даване ход на делото по същество. По отношение на обезщетението за забавено плащане на главницата, съдът приел, че ответницата е изпаднала в забава за заплащане на дължимото обезщетение от датата на която ѝ била връчена нотариалната покана – 15.05.2012г. Посочил, че периода на исковата претенция е след датата на поканата – 05.2014г. до дата на предаването на владението на имота – 01.11.2017г., поради което същия е основателен. По изложените съображения съдът направил извод за основателност на предявените искове. Касаторът обосновава допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Следва ли при положение, че страната не е ползвала лично имота, а го е отдавала под наем, при доказан размер на реално получения за имота наем, същият да се конкурира с определен от вещи лица пазарен наем и да се предпочете по-голямата разлика измежду двете стойности при определяне размера на обогатяването?; При наличие на конкуренция между писмени доказателства по конкретния казус, даващи размера на реално получения наем /“обогатяване“/ и претендирания такъв пазарен наем, определен „по принцип“ от вещо лице – то как следва да се определи размера на дължимото обезщетение, с оглед действащата норма на ППВС №1/1979г.?; 2/ Кое следва да кредитира съда при определяне размера на обезщетението – заключение, дадено към момента на съдебното дирене, с което е съобразено състоянието на имота към момента на изготвянето му или следва да се кредитира действителния размер на наема, обективиран в договора и получен и деклариран от жалбоподателката, отчитайки състоянието на имота към момента на реалното му отдаване под наем? Твърди, че решението е постановено в противоречие с ППВС №1/1979г. и въпросите са от съществено значение за развитие на правото. Поставени са и въпросите: Следва ли в мотивите на въззивната инстанция, като инстанция по същество, да се съдържа изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или защо игнорира доказателства по делото, по което е налице противоречие с възприетата от него фактическа обстановка и с изградената въз основа на нея правна квалификация на спорното право?; Какви са правомощията и задълженията на въззивния съд при разглеждане на въззивната жалба и съдържанието на мотивите на въззивното решение, във връзка с посочените в конкретния случай в жалбата оплаквания за необсъждане на всички представени по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и за липса на произнасяне относно поддържаните от жалбоподателя твърдения във въззивната жалба? Твърди се противоречие на решението с практиката на ВКС – решение №139/17.07.2019г. по г.д.№4375/2018г. на ІІІ г.о. Съдът намира, че въпросите, относими към произнасянето на въззивния съд са свързани с начина, по който се установява неоснователното обогатяване при предявен иск от невладеещ собственик срещу владеещ несобственик, за заплащане на обезщетение за ползване на вещта, както и за начина на определяне размера на обезщетението. Същите следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), до този, по-общо формулиран правен въпрос: за начина, по който се установява неоснователното обогатяване при предявен иск от невладеещ собственик срещу владеещ несобственик за заплащане на обезщетение за ползване на вещта, както и за начина на определяне размера на обезщетението. Съдът намира, че така формулираният въпрос е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело, като по него е налице трайно установена съдебна практика на Върховния касационен съд. Разрешението на въззивния съд в обжалваното решение противоречи на дадените в нея разяснения, поради което касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване и относно противоречието му със задължителните указания в ТР № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС и ТР № 2/1997 г. ОСГК на ВКС при произнасяне на въззивния съд, като е присъдил суми в евро, въпреки, че е установил наличие на парични взаимоотношения в лева. В заключение, касационното обжалване следва да бъде допуснато по въпроса: за начина, по който се установява неоснователното обогатяване при предявен иск от невладеещ собственик срещу владеещ несобственик за заплащане на обезщетение за ползване на вещта и за начина на определяне размера на обезщетението, както и относно противоречието на решението със задължителните указания в ТР № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС и ТР № 2/1997 г. ОСГК на ВКС при произнасяне на въззивния съд, присъдил суми в евро, въпреки, че установил наличие на парични взаимоотношения в лева. Касаторът М. Б. В. е освободена от заплащане на дължимата за производството държавна такса. Мотивиран от горното, съдът