Определение № 2491 от 19.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4408/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 6451 от 04.07.2024 г., подадена от ответника С. В. Т. чрез особения му представител - адв. А. У. от АК – Пазарджик, против решение № 195 от 03.06.2024 г. по гр. д. № 226/2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик в частта му, в която е потвърдено решение № 1072 от 09.10.2023 г. по гр. д. № 3579/2022 г. на Пазарджишки районен съд, в частта му, в която касаторът С. В. Т. е лишен от родителски права по отношение на непълнолетното си дете В. С. Т., род. на 05.11.2009 г., поради трайно неполагане на грижи за него и недаване на дължимата издръжка без основателна причина, на основание чл.132, ал. 1, т. 2 СК; изменена е присъдена с предходно влязло в сила решение месечна издръжка за детето В. от 170 лв. на 200 лв., и бащата е осъден да заплаща месечна издръжка на сина си в размер на 200 лв. от датата на подаване на искова молба по настоящото дело. Горепосочената касационна жалба е насочена и срещу горепосоченото въззивно решение в частта му, имаща характер на определение по частна въззивна жалба, с която е потвърдено определение № 3030 от 29.11.2023 г. по гр.д. № 3579/2022 г. на Пазарджишкия районен съд, с което е оставено без уважение искане на особения представител адв. У. за изменение на първоинстанционното решение в частта му досежно определеното възнаграждение за особения представител пред първата инстанция. В тази част касационна жалба с вх. № 6451 от 04.07.2024 г. има характер на частна касационна жалба срещу въззивно определение, която подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Касаторът Т., чрез назначения му особен представител в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК, адв. У., поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че неоснователно е осъден да заплаща месечна издръжка на сина си и е лишен от родителски права, доколкото е наличен синдром на родителско отчуждение. Поддържа, че с оглед на това обстоятелство, съдът е следвало да назначи служебно психологическа експертиза, която да се произнесе дали наистина е налице такъв синдром, кои са неговите причини и какви са начините за преодоляването му. Моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за назначаване на психологическа експертиза. Относно частната касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, особеният представител излага оплаквания за неправилно определяне на възнаграждението му в първоинстанционното производство в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК, поддържайки, че са предявени четири обективно съединени искове, за всеки от които се дължи отделно адвокатско възнаграждение в размер по на 600 лв., при което е следвало да му бъде определено общо възнаграждение в размер на 2 400 лв., платимо от бюджета на съда, доколкото ищецът е освободен от заплащане на такси и разноски, вместо първоначално определените 600 лв.. Моли въззивното решение в частта досежно разноските пред първоинстанционния съд, имащо характер на определение, да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново определение, с което да му бъде определено възнаграждение в общ размер на 2 400 лв.. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба срещу въззивното решение по предявения иск касаторът Т. навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „Длъжен ли е първоинстанционният, а впоследствие и въззивният съд, да назначи служебно психологическа експертиза при наличие на данни за родителско отчуждение при разглеждане и решаване на спор за лишаване от родителски права?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 240/23.10.2019 г. по гр. дело № 414/2019г., ВКС, ІV г.о., решение № 222/24.06.2015 г. по гр. дело № 6894/2014 г., ВКС, ІV г.о., решение № 111/28.05.2018 г. по гр. дело № 4185/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 224/15.07.2015 г. по гр. дело №7234/2014г. на ВКС, ІV г.о.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по частната касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК (горепосочената) ответникът Т. релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси; 1. „Дължи ли се възнаграждение на особения процесуален представител за защитата на ответника пред първоинстанционния съд по искове, за които въззивният съд впоследствие е установил наличие на правно основание за прекратяване на делото още в първоинстанционното производство?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с определение № 511/20. 09. 2010 г. по ч. гр. д. № 243/2010 г. на ВКС, IV г.о., определение № 500/05.07. 2012 г. по ч. гр. д. № 282/2012 г. на ВКС, IV г.о., определение № 89/22. 01. 2010 г. по ч. т д. № 752/2009 г. на ВКС, I т.о., определение № 289/12. 05. 2011 г. по ч. гр. д. № 255/2011 г. на ВКС, I т.о. и определение № 429/02. 11. 2010 г. по ч. гр. д. №417/2010 г. на ВКС, II т.о., както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 2. „Дължи ли се отделно възнаграждение за особения представител на ответника за защита по всеки един от предявените от един ищец срещу ответника два субективно и обективно съединени иска: един иск за лишаване от родителски права и втори иск за увеличаване на размера на определена с предходно съдебно решение издръжка или направеното от ищеца изрично искане за увеличението на вече присъдената издръжка е само императивно произтичаща от чл. 134 СК законова последица от предявяването на иска за лишаване от родителски права, поради което за защитата по изрично направеното от ищеца искане за увеличаване на издръжка не се дължи самостоятелна защита, за която да се дължи и отделно адвокатско възнаграждение?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с TP № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 240/29. 11. 2016 г. по ч. гр. д. № 4328/2016г. на ВКС, ІІ г.о., определение № 600345/11.10.2021 г. по ч. гр. д. № 3103/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о., определение № 77/24.02.2022 г. по ч. т. д. № 692/2012 г. на ВКС, І т.о. и определение № 146/04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г. на ВКС, ІІ т.о.; 3. „Налице ли е и субективно и обективно съединяване на искове, когато един ищец предявява срещу един ответник - един иск за лишаване от родителски права и втори иск за увеличаване на размера на вече определена със съдебно решение издръжка? Как се определя възнаграждението на особения процесуален представител на ответника срещу който един ищец е предявил едновременно - един иск за лишаване от родителски права и втори иск за увеличаване на размера на вече определена със съдебно решение издръжка?“, който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, във връзка с разрешаването от въззивния съд на горепосочените въпроси. Особеният представител на ответника – касатор – адв. У. е депозирал и касационна жалба с вх. № 7840 от 21.08.2024 г. срещу въззивното решение № 278/25.08.2024 г. по гр. д. № 226/2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик, в частта му имаща характер на определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение подадената от касатора молба с вх. № 5831/18.06.2024 г. за изменение по реда на чл. 248 ГПК на въззивното решение в частта му досежно определеното възнаграждение за особения представител пред въззивната инстанция в размер на 600 лв., платено от бюджета на съда. Горепосочената касационна жалба неправилно е образувана като такава по реда на чл. 288 ГПК, доколкото съставлява частна касационна жалба срещу определение на въззивния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК и имащо за предмет – съдебно – деловодните разноски за особения представител на ответника пред въззивната инстанция. Тя притежава характеристиките на частна жалба, подлежаща на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Ответниците по касационната жалба и по частните жалби – Г. Д. П., В. С. Т., действащ лично и чрез своята майка и законен представител Г. Д. П., не подават отговори на същите. Такива отговори не подава и Прокуратурата на РБ. Жалбите са подадени в рамките на преклузивния законен срок, от легитимирана страна и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което те са допустими. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен иска за лишаване на ответника – касатор от родителски права спрямо непълнолетното дете В. на основание чл. 132, ал. 1, т. 2 СК, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че детето В. С. Т. произхожда от родителите Г. Д. Б. и С. В. Т., които са се разделили през 2013 г.. От сключената между родителите съдебна спогодба от 25.10.2017 г.по гр.д. № 1894/2017 г. на Районен съд - Пазарджик, е намерил за установено, че упражняването на родителските права по отношение на двете им деца, по-малкото от които В. (по-големият С. е навършил пълнолетие) е предоставено на майката, а бащата е бил осъден да заплаща месечна издръжка, като с решение от 23.09.2020 г. по гр.д. № 369/2020 г. на Районен съд - Пазарджик, влязло в законна сила на 20.01.2021 г., размерът й е бил увеличен на 170 лв.. Въззивният съд е счел за установено, че с присъда № 75/12.08.2022 г. на Районен съд – Пазарджик, постановена по наказателно дело от общ характер № 20215220201808 по описа за 2021 г., С. В. Т. е признат за виновен за престъпление по чл. 183, ал.1 НК за неизпълнение на задължението за изплащане на издръжка за синовете си С. и В., а именно 29 месечни вноски за периода от м. септември 2018 г. до месец януари 2021 г. включително, и 9 месечни вноски за периода от м. февруари 2021 г. до м. октомври 2021 г. включително, в общ размер на дълга за двете деца от 10 490 лв.. Извел е, въз основа на приетия по делото социален доклад и изслушаните показания на свидетелите П. К. и Л. Б., фактическия извод, че бащата не поддържа контакти с детето В., не се интересува от него и не му предоставя издръжка, и че връзката между двамата е прекъсната. Детето В. живее при майка си и по-големия си брат С. в жилище под наем в [населено място], като грижи по отглеждането и възпитанието му е полагала и полага само майката, подпомагана от нейната майка. Относно получаваните от родителите трудови доходи, решаващият съд е установил, че майката работи като учител с основно трудово възнаграждение в размер на 1 415 лв., а на 17.05.2023 г. е започнала нова работа, отново на длъжност учител, с почасово възнаграждение, а С. В. Т. няма регистриран действащ трудов договор на територията на страната. При горепосочената установена фактическа обстановка, въззивният съд е намерил, че не е налице основателна причина, поради която ответникът С. Т. трайно да не полага грижи за сина си В. и да не му предоставя издръжка. Счел е, че периодът от 2018 г. до приключване на съдебното дирене пред втората съдебна инстанция е един продължителен период от време, в който ответникът не се е интересувал от детето си, не го е търсил и не е поддържал никакви контакти с него, като не е полагал усилия за това, вкл. не е давал дължимата му издръжка. Квалифицирал е неизпълнението на родителските задължения за непосредствени грижи при отглеждането и осигуряването на материалната издръжка спрямо детето В., с оглед възрастта му, изискваща усилена родителска грижа, като трайно по смисъла на чл. 132, ал. 1, т. 2 СК, при което е намерил за основателен иска с правно основание чл. 132, ал. 1, т. 2 СК. Подчертал е, че наличието на ново семейство и друго дете, родено от съвместното съжителство на бащата с друга жена, не е основателна причина родителят да престане да се грижи за децата си от предходен брак. Посочил е, че наличен синдром на родителско отчуждение не може да оправдае липсата на грижи и недаването на издръжка. Това е така, защото за заплащането на издръжка не е нужно тя да бъде предавана лично на децата или на тяхната майка, а може да бъде превеждана ежемесечно от родителя по банкова сметка. Решаващият съд е заключил, че за да може да полага грижи за децата си, родителят трябва да проявява активност и настоятелност в търсенето на контакти с тях, за да може да осигури базата за необходимата емоционална връзка, както и практически да покаже грижата си. По настоящото дело е счел, че не са ангажирани каквито и да било доказателства за подобна активност от страна на ответника, както и за наличието на обективни причини, поради които бащата не е осъществявал контакти с детето си В., дори не го е търсил по телефона, макар да е разполагал с телефонния номер. Синдром на родителско отчуждение като причина за неполагане на родителски грижи нито е твърдян от ответната страна, нито е установен като факт в процеса от приетите доказателства. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в производството по реда на чл. 288 ГПК. Поставеният от касатора единствен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК няма обуславящо значение за крайния изход на конкретния спор, поради което не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Позоваването на синдром на родителско отчуждение като правен термин е извършено от въззивния съд принципно, за да бъде обоснован правният извод, че дори такъв синдром да е наличен, той не е оправдание, респективно обективна причина, за недаване на дължимата издръжка от родител на дете. Такъв синдром по отношение на ответника нито е твърдян от процесуалния му представител, нито е установен от доказателствата по делото. Поради това като факт с правно значение, той не е обсъждан в мотивите на атакуваното решение при уважаване на иска с правно основание чл. 132, ал. 1, т. 2 СК. За да е налице синдром на родителско отчуждение, следва да е установена активност от страна на родителя, спрямо който е проявен, който да е търсил контакт с децата, вкл. досежно осъществяване на режима на лични отношения, за да осъществява дължимата родителска грижа, но такъв да му е отказван и недаван. Такава активност от страна на ответника не е твърдяна или установена, при което при извеждането на решаващите си правни изводи за лишаването на бащата от родителските му права спрямо непълнолетния В., въззивният съд е приел за неосъществен факт на синдром на родителско отчуждение, в която хипотеза не е имал задължение служебно да назначава психологическа експертиза за последния. Поради неосъществено общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на искания касационен контрол по поставения въпрос, не е необходимо обсъждането на наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Само за пълнота следва да бъде посочено, че не се установява противоречие на въззивното решение със сочената от касатора съдебна практика, тъй като същата не е относима към предмета на конкретния спор. Цитираните в изложението към касационната жалба решения на ВКС са постановени по молби по чл. 127, ал. 2 СК досежно предоставяне упражняване на родителските права и определяне на режим на лични отношения между деца и другия родител, а настоящото исково производство е по иск с правно основание чл. 132, ал.1, т.2 от СК за лишаване на единия родител от родителски права, по който наличието на синдром на родителско отчуждение е от значение, единствено ако този синдром съставлява основателна причина за трайното неполагане на родителската грижа. Следователно, доколкото такъв синдром не е твърдян и установен по делото, по отношение на въпроса на касатора не са осъществени нито общото, нито допълнителното релевирани основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да бъде посочено също, че въззивното решение е съобразено с трайната практика на ВКС, формирана по искове за лишаване от родителски права (решение № 162/12.03.2024 г. по гр. д. № 1041/2023 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 58/16.04.2019 г. по гр. д. № 2931/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др.). Според същата, съдържаща тълкуване на чл. 132, ал. 1, т. 2 СК, на правото на детето да бъде отглеждано и възпитавано по начин, осигуряващ нормалното му физическо, емоционално, интелектуално и социално развитие, съответства аналогичното задължение на всеки родител да осигурява условия на живот, необходими за развитие на детето, включващо и издръжка на ненавършилите пълнолетие деца (чл. 143 СК). Задължението за полагане на грижи и даване на издръжка на непълнолетно дете от родител възниква от момента, в който детето е родено, по силата на закона, и съществува независимо дали е отправена покана за изпълнение, съответно предприети ли са принудителни мерки за престиране на дължимото, докато детето навърши пълнолетие или до настъпване на друго законно основание за прекратяване. Трайното неполагане на грижи за детето и липсата на финансов или друг материален принос за отглеждането му сочи на противоправно поведение на родителя и представлява цялостно неизпълнение на родителските задължения – основание за лишаване от родителски права при условията на чл. 132, ал. 1, т. 2 СК. Родителят, който не упражнява родителските права, но не се възползва от предоставения му режим за лични контакти без основателна причина, не проявява интерес към здравето, към нуждите на детето, към физическото му и емоционално развитие, и същевременно не дава средства за издръжката му, не изпълнява своя родителски дълг. В производството за лишаване от родителски права съдът изследва всички обстоятелства, касаещи поведението на родителя, в т. ч. налице ли е основателна причина за трайно пренебрегване на родителския дълг. Когато не е налице такава обективна основателна причина, установяването на която е в тежест на страната, която твърди наличието й, недаването на издръжка за осигуряване живота на детето и трайното неполагане на грижи за отглеждането му сочи на дезинтересиране и пренебрегване на родителските задължения. Именно последната хипотеза е намерил за установена въззивният съд в обжалваното решение, при което уважавайки иска с правно основание чл. 132, ал. 1, т. 2 СК не е дал разрешение в противоречие, а в съответствие с относимата практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По частната касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е приел относно размера на възнаграждението на особения представител в първоинстанционното производство, че поради прекратяването на делото още пред първоинстанционния съд на 08.07.2023 г. спрямо сина на страните С. Т., навършил пълнолетие, районният съд е дължал постановяване на решение само по иска за лишаване от родителски права спрямо непълнолетното дете В.. Заключил е също, че определянето на издръжката спрямо непълнолетното дете е законова последица от предявяване на иска за лишаване от родителски права, предвидена в чл. 134 СК. Поради това е счел, че на особения представител на ответника, назначен в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК, се дължи възнаграждение за защита само на един интерес. С тези решаващи правни съображения, второинстанционният съд е потвърдил определение № 3030 от 29.11.2023 г. по гр. д. № 3579/2022 г. на Пазарджишкия районен съд, с което е оставено без уважение искане на особения представител адв. У. за изменение на първоинстанционното решение в частта му досежно определеното му възнаграждение пред първата инстанция. Множеството поставени в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към частната жалба по чл. 274, ал. 3 ГПК въпроси имат сходно съдържание и се отнасят до начина на определяне на възнаграждението на особения представител на ответника, назначен в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК, при предявен иск с правно основание чл. 132, ал. 1, т. 2 СК. Така обобщен поставеният въпрос е изцяло относим към правилността на изведените решаващи правни изводи в атакувания съдебен акт, поради което не съставлява общо основание за допускане на искания касационен контрол. Дори да можеше да бъде направен извод, че въпросът е обуславящ за изхода на спора по частната жалба, то спрямо него не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се установява противоречие с цитираната практика на ВКС. Последната не е относима към поставения въпрос и предмета на спора по съдебните разноски. Никое от цитираните определения не разглежда начина на определяне на възнаграждението на особен представител в хипотезата на иск с правно основание чл. 132, ал. 1, т. 2 СК. Не е налице и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото разпоредбите за определяне на възнаграждението на особения представител в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК са достатъчно ясни и по тяхното приложение не е налице противоречие в съдебната практика. Особеният представител на ответника С. В. Т. – адв. А. У. има право на адвокатско възнаграждение за извършената от него услуга за процесуално представителство във всяка съдебна инстанция по съществото на спора и съдът правилно е определил неговия размер, вкл. в първоинстанционното производство. В хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК дължимото на адвоката възнаграждение се определя от съда според положената от него работа, от фактическата и правна сложност на делото, като размерът му не зависи от резултата по спора. В тази хипотеза размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа по чл. 36, ал. 2 ЗА, но не по-малко от една втора от него, според изричната разпоредба на чл. 47, ал. 6 ГПК. В доктрината и съдебната практиката няма спор, че в хипотезата на предявяване на иск с правно основание чл. 132, ал. 1, т. 2 СК се касае за един иск, в случая предявен от единия родител спрямо другия, за защита на един интерес (по този начин е определено възнаграждението в определение № 579/01.12.2017 г. по ч .гр. д. № 3029/2017 г. на ВКС, IV г.о.). Ето защо, съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение досежно възнаграждението на адв. У. пред първата инстанция, обективирано във въззивното решение. Не е осъществена и наведената очевидна неправилност, отнасяща се само до квалифицирани, особено-тежки, състави на неправилност, каквито отсъстват касателно обжалвания акт. Освен това, настоящият състав намира, че размерът на дължимото възнаграждение на особения представител в първоинстанционното производство е определен в съответствие с относимата практика на ВКС и нормата на чл. 47, ал. 6 ГПК, като на особеният представител не се дължи по-високо по размер възнаграждение. По частната жалба по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. За да остави без уважение подадената от адв. А. У. молба за изменение на въззивното решение в частта му досежно определеното му възнаграждение в качеството му на особен представител в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК пред втората инстанция, с обжалвания акт, решаващият съд е приел, че се касае за защита на един интерес, при което разпоредбата на чл. 2, ал. 5 Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения не следва да намери приложение. Съобразно изложените по-горе досежно частната касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК съображения, следва да се приеме, че определеното възнаграждение за особения представител на ответника за процесуално представителство във въззивното производство е правилно, изцяло съобразено с нормата на чл. 47, ал. 6 ГПК и с положения труд по единствен иск с правно основание чл. 132, ал. 1, т. 2 СК. Съобразено е и с т. 6 ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това обжалваното определение, обективирано във въззивното решение № 278/25.08.2024 г. по гр. д. № 226/2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик, следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение