Определение № 1694 от 20.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1134/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т.1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД чрез процесуалния му пълномощник – адв. М. К., срещу определение № 15641/21.12.2023г. по в.ч.гр.д. №432/2023г. на СГС, с което е отменено определение № 20029797 от 14.04.2022 г. на СРС, 170 с-в, по гр.д.№ 68473/2019 г. в частта, с която е уважена молбата на ЗАД „Алианц България“ АД по чл. 248 ГПК и ищецът В. К. Ц. е осъден да заплати на дружеството сумата от 1 021,48 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение, като е оставена без разглеждане насрещната частна жалба на ЗАД „Алианц България“ АД срещу определение № 20029797 от 14.04.2022 г. на СРС, 170 с-в, по гр.д.№ 68473/2019 г. в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, като недопустима.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно и необосновано. Твърди, че изводите на въззивния съд, че не е доказал извършване на разходи за адвокатско възнаграждение противоречат на т.1 на ТР 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, тъй като разноските са реално заплатени. Поддържа, че е представено пълномощно за адвокатското дружество, решение на УС за преупълномощаване на адв. М. К., фактура № 5056/06.02.2020г. и извлечение от сметка от 25.02.2020г. за заплащането на сумата, които доказателства са достатъчни да установят действителното заплащане на адвокатско възнаграждение. Поддържа, че е неправилен изводът на въззивния съд, че частната му жалба, подадена като насрещна, е недопустима по подробно изложените доводи. С оглед горното претендира отмяна на определението, разглеждане на насрещната му частна жалба по същество и присъждане на разноските по делото в пълен размер, а именно сумата от 1380 лв., с начислен ДДС, за адвокатско възнаграждение.

В приложеното към частната жалба изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на хипотезите на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и на очевидна неправилност – основание по чл. 280, ал.2 предл.3 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Нужно ли е да бъде представен договор за правна защита и съдействие, за да се приеме за доказано, че между страната и нейния доверител е уговорено и платено адвокатско възнаграждение, съответно да бъде присъдено от съда такова възнаграждение като част от разноските по делото, когато са представени фактура, в която е посочено основание за плащането и банково извлечение, удостоверяващо заверка на посочената във фактурата банкова сметка със сумата по фактурата?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с т. 1 на ТР 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, определение №17/14.01.2021г. по ч.т.д. №2032/2020г., 1 т.о., определение №234/24.04.2018г. по ч.т.д.№2624/2017г., 2 т.о., определение №183/28.09.2020г. на ВКС, 2 т.о. по т.д.№2515/2019г. и др.;

2. „Допустимо ли е обжалване на определенията, постановени по реда на чл. 252 и сл. ГПК, с насрещна частна жалба, в срока за отговор на частна жалба и приложим ли е чл. 263, ал. 2 ГПК?“.

Ответната по частната жалба страна – В. К. Ц. е подал отговор чрез процесуалния си представител – адв. С. К., с който оспорва жалбата. Поддържа, че зададените от касатора въпроси са без връзка със законовия текст и не могат да обосноват допустимост до касационно обжалване, а изложението е несъстоятелно и формално.

Настоящият състав на ВКС като обсъди доводите на частния жалбоподател и материалите по делото, намира следното:

СГС е сезиран с частна жалба, подадена от В. К. Ц. срещу определение № 20029797 от 14.04.2022 г. на СРС, 170 с-в, по гр.д.№ 68473/2019 г. в частта, с която е уважена молбата на ответника ЗАД „Алианц България“ АД и Ц. е осъден да заплати на дружеството сумата от 1 021,48 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение, след уважено възражение за прекомерност по чл. 78, ал.5 от ГПК от общ претендиран размер на адвокатско възнаграждение, възлизащ на сумата от 1380 лв. Срещу определението, в частта, в която е оставена без уважение молбата по чл. 248 от ГПК, за разликата до пълния претендиран размер на разноските за адвокатско възнаграждение от 1380 лв. е подадена и насрещна частна жалба от ЗАД „Алианц България“ АД от 08.06.2022г., като определението е съобщено на тази страна на 05.05.2022г.

С обжалваното определение Софийски градски съд е приел, че по делото липсва представен от ответника договор за правна защита и съдействие, съответно друг документ, обективиращ съгласие на страната и пълномощника й съгласно чл. 33 ГПК за договорен конкретен размер възнаграждение, както и за вида и начина на плащането му съгласно разясненията по т.1 от ТР № 6/06.11.13 г. по т.д.№ 6/12 г. на ОСГТК на ВКС. СГС е посочил, че представянето на фактура и извлечение от банкова сметка на адвокатското дружество за платена сума, не променя извода за недължимост на разноските, тъй като в мотивите към т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС било разяснено, че договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване. Приел е, че след като не е представен договор за правна защита, а единствено документи за плащане по банков път на адвокатско възнаграждение, те сами по себе си не са доказателство за възникване на задължение за плащане. СГС е заключил, че липсват доказателства за плащане, поради което е отменил определението на СРС. СГС е приел, че насрещната частна жалба, подадена от ответното застрахователно дружество, е недопустима, тъй като съгласно чл. 275, ал.2 ГПК се прилагат съответно посочените разпоредби за въззивното производство, но без препращане към чл. 263 от ГПК, поради което я е оставил без разглеждане.

ВКС, състав на 2 т.о., намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок. Неоснователни са възраженията на ответника В. Ц. по отговора на частната касационна жалба за нейната недопустимост с оглед цената на иска, тъй като частната жалба е по дело с предявен иск по чл. 432 от КЗ - претенция на физическо лице срещу застраховател, казус с потребител, поради което приложимият праг за достъп до касационно обжалване е като по граждански дела – над 5000 лв., и това че цената на иска е 10 635,96 лв. не обуславя недопустимост на жалбата.

Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивния съдебен акт, по отношение на който се установява вероятност да е нищожен - основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, вероятност да е недопустим – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК или очевидно неправилен – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на определението на СГС на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК, тъй като не се установява обжалвания съдебен акт да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване и предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато с обжалвания акт, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос.

По поставения първи въпрос относно необходимостта от представяне на писмен договор за правна защита при претенция за съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, е налице практика на ВКС, включително и посочената от касатора, в която се приема, че договорът за правна защита и съдействие няма форма за действителност, а само за доказване, но няма пречка такъв договор да не бъде представен пред съда, респективно да не бъде сключен в писмена форма, която не е форма за валидност. Нещо повече, такъв договор може и да не бъде подписан изобщо по аргумент чл. 36, ал. 3 ЗАдв.. При доказване на извършени от страната разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, дори и да не е представен договор за правна защита, те подлежат на възмездяване по реда на чл. 78 ГПК, с оглед изхода на спора, тъй като това са реално направени от страната разноски по делото, в който смисъл е практиката на ВКС, обективирана в опр. № 357/30.07.2018 г. по ч. т. д. № 1710/2018 г. на I ТО, опр.№234/24.04.2018г. по ч.т.д.№2624/2017г. и мн.др. Състави на ВКС изрично са приели, че плащането с посочване на основанието за това чрез индивидуализиращите белези на конкретно дело във фактурата е индиция за съществуващо правоотношение между клиента и адвоката по повод предоставяне на правна услуга за процесуално представителство. Извод за противното не може да бъде направен и от посочената от СГС в обжалвания акт практика, като дори и в цитирано от въззивния съд определение №422/18.10.2018г. по ч.т.д. №1078/2018г., 1 т.о. на ВКС се посочва изрично, че „удостоверяването, че разноските са понесени от страната, се извършва или непосредствено с договора за правна защита и съдействие, от който да е видно постигнатото между страните съгласие по размера - тогава, когато в него е отразено, че плащането е направено в брой, или заедно с отделен банков платежен документ – тогава, когато е предвидено това да стане „по банков път“, а липсата на договор за правна защита и съдействие може да бъде преодоляна с друг документ /напр. издадена фактура/, от който може да бъде направен обоснован извод за постигната между страната и нейния пълномощник договореност относно размера на възнаграждението и начина на плащането му.“ С оглед горното следва да се приеме, че установяването на направени разноски за адвокатско възнаграждение чрез фактура и платежно нареждане е доказано и без представяне на изричен писмен договор за правна защита и съдействие, след като процесуалният представител е надлежно упълномощен.

По процесното дело в разрез с горецитираната практика на ВКС, Софийският градски съд е приел, че на ответника не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като не са представени доказателства, от които да се установява уговарянето на такова, а именно сключен писмен договор за правна защита и съдействие. Въззивният съд е счел, че представените фактура и преводно нареждане за извършено плащане не представляват такива доказателства, тъй като липсвал договор за правна защита и съдействие, сключен между клиента и адвоката. Този извод на въззивния съд е неправилен. Когато договор за правна помощ и съдействие не е представен по делото, но са представени доказателства, че страната е заплатила възнаграждение на адвоката, който е извършил процесуални действия от нейно име по делото, при наличие на надлежно упълномощаване, това плащане следва да се определи като реално извършено по смисъла на т.1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. При категорични данни за заплатено от клиента адвокатско възнаграждение по конкретното дело, дори и без представен писмен договор по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но при наличие на упълномощаване, при разпределение на отговорността за разноски, съдът следва да прецени разноските като реално сторени.

С оглед горното следва да бъде допуснато касационно обжалване на постановеното от СГС определение по чл. 248 от ГПК, същото следва да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на ответното дружество в размера, съответен на установения от първоинстанционния съд с оглед възражението на ответника за прекомерност по чл. 78, ал.5 от ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че частната жалба на ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД срещу определението на СГС в частта му, с която е оставена без разглеждане подадената насрещната частна жалба на ЗАД „Алианц България“ АД срещу определение № 20029797 от 14.04.2022 г. на СРС, 170 с-в, по гр.д.№ 68473/2019 г. в частта, с която е оставена без уважение молбата му по чл. 248, ал.1 ГПК, следва да се разгледа по реда на чл. 274, ал.2 от ГПК, независимо, че е поставен и въпрос от касатора в изложението, тъй като в случая не е налице хипотезата на чл. 274, ал.3, т.1 от ГПК, а жалба срещу преграждащ акт на съда.

Настоящият състав на ВКС споделя извода на СГС, че подадената от ЗАД „Алианц България“ АД срещу определение № 20029797 от 14.04.2022 г. на СРС, 170 с-в, по гр.д.№ 68473/2019 г. частна жалба е недопустима. Определението на СРС е съобщено на 05.05.2022г. и ЗАД „Алианц България“ АД не е обжалвал същото в срок. В съдебната практика, която се споделя и от настоящия състав (определение № 380 от 17.06.2014 г. по ч. т. д. № 575/2014 г. на II т.о. на ВКС, определение № 357 от 27.06.2011 г. по ч. гр. д. № 139/2011 г. на III г.о. на ВКС, опр.№147/18.07.2022г. по ч.гр.д.№2173/2022г., 1 г.о. и мн. др.) се приема, че подадената в срока за отговор частна касационна жалба от другата страна е процесуално недопустима, тъй като в закона не е предвидено право на насрещна частна касационна жалба. Аналогично е и положението относно насрещната частна въззивна жалба, тъй като възможност за такава не е предвидена в закона. Препращането на чл. 275, ал. 2 ГПК към разпоредбите на чл. 259, ал. 2-4 и чл. 260, 261, 262 и 273 ГПК е съответно и касае съдържанието на частната жалба и срока за обжалване. Липсва изрично препращане към разпоредбата на чл. 263, ал.2 и 3 ГПК относно насрещната жалба. Препращането по чл. 278, ал. 4 ГПК е за неуредените въпроси, касаещи реда за разглеждане на частните жалби, но процесуалният закон в чл. 275, ал.2 ГПК изрично посочва кои разпоредби са приложими и към частните жалби и не би могло да се приеме, че това общо препращане предвижда възможност за подаване на насрещна частна жалба. Предвид горното в тази част обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Воден от горните съображения, ВКС, състав на 2 т.о.