Определение № 2865 от 04.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 881/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. А. А. срещу въззивно решение № 1450/ 12.12.2023 г. по в. гр. д. № 554/2023 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 263300/2022 г. гр. д. № 8806/2018 г. на СГС за отхвърляне на предявения от касатора срещу „С. Мобилиар Иншурънс Къмпани“, [населено място], Конфедерация Швейцария иск за заплащане на 100 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на отгледаната от него А. Й., настъпила при ПТП.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения, свързани с обсъждане на събрания по делото доказателствен материал, в резултат на което съдът е достигнал до необоснования извод, че ищецът не е материалноправно легитимиран по предявения иск, тъй като не е доказал наличието на претърпени от него вреди. Отделно, съдът не е коментирал кои лица имат право на обезщетение по швейцарския закон, както и защо ищецът не попада в кръга на тези лица. Изводът, че пострадалата А. се е отказала да живее в едно домакинство с ищеца и контактите с него не са били нито близки, нито интензивни, е изведен изцяло в противоречие със събраните по делото гласни доказателства. В жалбата се заявява още, че неправилно съдът е формирал извод относно липсата на потребност за А. на 7 годишна възраст да получи отглеждане и преки грижи, а единствено е имала необходимост да получи възпитание и подкрепа за образование и правилно развитие. Въвежда се и оплакване, че съдът е допуснал нарушение на материалния закон, тъй като от приложената съдебна поръчка според швейцарското законодателство, което урежда кръга на лицата, имащи право на обезщетение за причинените им вреди вследствие смъртта на техен близък при деликт, С. А. е материалноправно легитимиран да получи такова. Нормите на швейцарското право са аналогични на разрешението, дадено с ППВС № 5/1969 г. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са:

1. Как следва да се тълкува чл. 16 от Регламент № 864/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към извъндоговорни задължения във връзка с чл. 52 ЗЗД и дали последната представлява особена повелителна норма?

2. Относно наличието на процесуална легитимация в полза на лице, отгледало, но неосиновило дете, при смърт на последното;

3. Относно съдържанието на мотивите на въззивното решение и необходимостта съдът да обсъди в съвкупност всички събрани по делото доказателства, доводите на страните и техните възражения и да формира и изложи в решението си фактически и правни изводи по същество на спора;

По първия въпрос се твърди необходимост от спиране на производството и отправяне на преюдициално запитване към СЕС. По втория въпрос се сочи отклонение от задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в ППВС № 5/1969 г. и ТР № 1/2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. По третия въпрос се релевира отклонение от т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 на ОСГК, т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 12/2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г., решение № 50/2022 г. по гр. д. № 2149/2021 г., решение № 60134/2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на ВКС. Отделно от това, се заявява наличие на порок, обосноваващ директен достъп до касация, а именно – очевидна неправилност.

При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като предявеният иск бъде уважен изцяло. Претендират се разноски и заплащане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

От ответника по касация „С. Мобилиар Иншурънс Къмпани“, [населено място], Конфедерация Швейцария е подаден отговор, с който се оспорва основателността на касационната жалба. Излагат се съображения за липса на въпроси, които обосноват необходимостта от достъп до касационен контрол. Заявява се становище, че ищецът не е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение по силата на постановеното ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК, тъй като с оглед действието му във времето той не може да се ползва от същото. Прави се позоваване на решение № 170 по гр. д. № 2382/2017 г. на IV г.о., ВКС, в което е прието, че последващи тълкувателни решения, които са постановени поради промяна в тълкувана норма или свързани с нея други правни норми, или промяна в обществено-икономическите условия, които правят даденото тълкуване вече неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона, нямат подобно на първоначалното тълкувателно решение обратно действие. В подкрепа на този извод се сочи и разпоредбата на §95 от ПЗР на ЗИДКЗ, която е в същия смисъл. Според ответника обжалваното решение е правилно, тъй като въззивният съд е обективирал собствени фактически и правни изводи по спора, като е преценил всички възражения и доводи на страните, с оглед на което въведените от касатора твърдения за незаконосъобразност са неоснователни. Обстоятелството, че ищецът не е съгласен с изводите на съда не представлява нарушение на въззивния съд. В отговора се отрича и наличието на директното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Претендира се потвърждаване на въззивното решение и присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по предявена от С. А. А. срещу „С. Мобилиар Иншурънс Къмпани“ претенция за заплащане на 100 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на отгледаната от него А. Й., настъпила вследствие ПТП на 24.08.2013 г. на територията на Конфедерация Швейцария.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е приел за безспорно установени фактите относно наличието на присъда, постановена от ОС Претигау/Давос срещу виновния водач П. Гемперле, който, управлявайки товарен автомобил марка VOLVO, с рег. № SG 287003, по небрежност причинил смъртта на А. Й.. Отговорността на притежателя на увреждащия товарен автомобил марка VOLVO, с рег. № SG 287003 е била застрахована при ответника. Счел е, че приложимо към заявената претенция е швейцарското материално право, а именно чл. 65 от Закона за движение по пътищата от 1958 г., който урежда прекия иск на пострадалия срещу застрахователя, носещ отговорност както притежателя на моторно превозно средство, а последният е отговорен за вината на водача на моторното превозно средство съобразно предвиденото в чл. 58, ал. 4 от същия закон. Изяснил е, че според чл. 47 от Швейцарския Граждански кодекс /ШГК/ легитимирани да получат обезщетение са роднините на убитото лице, близките на жертвата, които са тежко засегнати от смъртта, защото са поддържали тесни – по правило семейни – отношения с нея. Размерът на обезщетението за настъпилата морална вреда се определя по справедливост при преценка както на обстоятелствата, така и на степента на вината – чл. 43, ал. 1 от същия кодекс. Съвкупната оценка включва интензитета и продължителността на ефектите (от смъртта) върху личността на засегнатото лице, степента на родство, интензитета на контактите преди смъртта, възрастта на убитото лице, както и всякаква съвина на пострадалия – чл. 44, ал. 1 ШГК. След преценка на събраните гласни доказателства съдът е изградил заключение, че в рамките на общото живеене в продължение на около 10 години между въззивника и жертвата не са били създадени отношения, наподобяващи връзката родител – дете. Приел е за установено наличието на фактическо съжителство на ищеца с майката на жертвата, когато последната е била почти на прага на ученическата възраст, като е посочил, че в този момент тя се е нуждаела не толкова от преки грижи и отглеждане, а по-скоро от възпитание и подкрепа за образование и правилно развитие. След навършване на пълнолетие в 2001 г. и до смъртта си през 2013 г. пострадалата не е поддържала контакти с въззивника поради пребиваването си в чужбина. В период от време от почти над 10 години, преди настъпване на ПТП, тя се е отказала от живеене в едно домакинство и контактите й с въззивника не са били нито близки, нито интензивни. Тези съждения са мотивирали съда да заключи, че въззивникът ищец не е материалноправно легитимиран да получи обезщетение на основание чл. 47 ШГК. Счел е, че той не е роднина и близък, който да е тежко засегнат от смъртта на жертвата и да търпи морални болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени.

Не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Регламентираната от цитираната разпоредба квалифицирана форма на неправилност не е обоснована от касатора, а в изложението са преповторени оплакванията в касационната жалба, които обаче са относими към пороците, предвидени в чл. 281 ГПК. Касационната инстанция не е длъжна служебно да извежда наличието на порок, обосноваващ очевидна неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт - подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, приложение на закона в неговия обратен смисъл, драстично нарушение правилата на формалната логика и основни правни принципи.

По първия въпрос не може да бъде уважено искането за спиране на производството с цел отправяне на преюдициално запитване до СЕС, тъй като на поставения въпрос вече е даден отговор с решение по дело С-86/23. В мотивите на решението е разяснено, че държавите членки могат да прибягват до прилагане на особени повелителни норми, които да дерогират приложението на чл. 16 от Регламент „Рим II“, само при изключителни обстоятелства, свързаните с политическата, социалната или икономическата организация на държавата членка на сезирания съд, или повелителни норми, които са насочени към защита на индивидуални интереси на категория лица в съответствие на съществен обществен интерес, който тези разпоредби гарантират. Дерогация е изключена, когато прилагането на определеното с Регламента право позволява да се постигне целта за защита на съществения обществен интерес, който и съответната разпоредба от правото на сезирания съд цели да гарантира – например и приложимата според Регламента норма и приложимата норма от правото на сезирания съд определят обезщетението за неимуществени вреди „по справедливост“. В заключение в решението СЕС е изведено принципното становище, че национална разпоредба, която предвижда, че обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките роднини на починало при пътнотранспортно произшествие лице, се определя от съда по справедливост, не може да се счита за „особена повелителна норма“ по смисъла на чл. 16 от Регламент „Рим II“, като от това принципно разрешение са възможни изключения в описаните по-горе много тесни хипотези.

Вторият въпрос също не може да обоснове достъп до контрол по същество на въззивното решение, тъй като по отношение на него отсъства характеристиката правен по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по ТР № 1/2009 г. на ОСГТК. Въззивният съд е разгледал спора по същество и не е отрекъл наличието на активна процесуалноправна легитимация в полза на ищеца, т. е. признал е правото му на иск.

Формулираният от касатора трети въпрос удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е включен в предмета на делото и е относим към формирането на решаващия правен извод на въззивния съд, че ищецът не е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществените вреди от причинената при ПТП смърт на отглежданата от него А. Й.. Предвид аргументите, с които въззивният съд е мотивирал извода си, приемайки, че са базирани на събрания по делото доказателствен материал, както и предвид оплакванията за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на въззивното решение, настоящият състав на ВКС намира за доказано твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение със задължителна практика на ВКС /т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК и ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК/ и практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК – сочените в изложението решения, както и служебно известните на настоящия състав решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ ТО, решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV ГО, решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ ТО, решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ ГО, решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ ТО, решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ ТО. В посочените актове се приема, че въззивната инстанция има задължението да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Налице е и соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Констатираното противоречие на въззивното решение с практика на ВКС поражда необходимост от допускане на касационен контрол. С оглед указанията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът може да бъде уточнен по следния начин: „ В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение?“

Касаторът е освободен от заплащане на държавна такса на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС