Определение № 1597 от 03.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2165/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Слатина - Булгарплод“ ООД, гр. София, срещу въззивно решение № 101 от 24.01.2023 г., постановено по в. гр. д. № 2426/2022 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 261635 от 16.05.2022 г. по гр. д. № 3230/2020 г. на Софийския градски съд и вместо него е признал за установено по предявения от Б. Б. З., Ц. Б. М. и С. А. Б. против „Слатина - Булгарплод“ ООД иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, че ответното дружество не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-138/24.07.2017 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се на адрес: [населено място], район София, с площ от 1741 кв. м, с трайно предназначение: урбанизирана; с номер по предходен план 795, при граници: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, *** и ***. По делото е установено, че с решение № 51/31.03.1997 г. на ПК – Община Слатина, издадено въз основа на решение от 17.11.1994 г. на Софийския районен съд, 48 с-в, с което е отменено предходно решение № 51/30.03.1994 г. на ПК – Община Слатина и скица на СОФГЕО, на ищците в първоинстанционното производство, като наследници на К. Г. Х., е възстановено правото на собственост в съществуващи стари реални граници на ливада с площ от 8300 дка, четвърта категория, в землището на [населено място], м. „П.“, имот пл. № *, кад. лист 459 по кадастралния план от 1956 г. С решение № 281 от 19.09.1970 г. на Комитета за стопанска координация е прието ИК на СГНС да отреди до 395 дка поливна земя в кв. С. – София за строителство на зеленчукова база. Със заповед № 368 от 24.08.1971 г. на гл. архитект на [населено място] на основание § 60, т.1 ППЗПИНМ, протокол № от 23.03.1963 г., ст. 51 на ИК на СГНС, във вр. с § 58, т. 1, б. „б“ и § 61, ал. 3 ППЗПИНМ е одобрено отреждането на ДСО „Булгарплод“ - Зеленчукова база за нуждите на [населено място] и на терена в м. „С.“, извън регулацията, заключен между жп линия София - гара Искър от север, шосето София - летище София от изток, м. „П.“ от юг и терена на Средно практическо транспортно училище от запад. С разпореждане № 98/04.06.1976 г. на МС на НРБ е утвърден общият генерален план и технико-икономически доклад за І подетап на „Търговска база за плодове и зеленчуци и предприятие за готови храни“ – София, в м. „С.“ с посочени технико-икономически показатели. Със заповед № РД-34-649 от 03.03.1981 г. на председателя на ИК на СГНС на основание чл. 95 ЗТСУ са отчуждени имоти без планоснимачни номера, извън регулация, м. „С.“ – София, според съгласувания проект на трасето на временната жп връзка към новата зеленчукова база. Мероприятието, за което е отреден теренът - зеленчукова борса, е осъществено като комплексен обект с множество подобекти в периода 1982 г. – 1986 г. За имот, находящ се на [улица], на обща площ 376 286 кв. м, включително складове на площ 67 663 кв. м и административна сграда на девет етажа с площ от 486 кв. м, състояща се от 121 стаи и 14 зали и салони, е издаден акт за държавна собственост № 13765/27.08.1987 г. Имотът е предоставен за управление на предприятие „Булгарплод“ за търговия на едро с пресни и преработени плодове и зеленчуци. Със заповед № 41/18.07.1988 г., публикувана в ДВ, бр. 58/1988 г., и на основание чл. 12, ал.1, т.1 ПСД е образувано предприятие „Булгарплод“ в състава на Стопанското обединение „Булгарплод“ – София като юридическо лице със седалище София, образувано на основата на предприятието „Булгарплод“ в бившите райони на столицата и предприятието „Булгарплод“ в София-град. С разпореждане № 135/21.12.1993 г. на МС „Булгарплод“ – София-град е преобразувано в „Булгарплод“ ЕАД с държавно имущество, като преобразуваното дружество поема активите и пасивите на „Булгарплод“ – София-град по баланса към 30.06.1993 г. С решение № 1/03.06.1994 г. по ф. д. № 1396/1994 г. на Софийския градски съд дружеството е регистрирано под № 581, т. 11, р. ІІ, стр. 66 по ф. д. № 1396/1994 г. С разпореждане № 84/13.08.1997 г. на МС капиталът на „Булгарплод“ ЕАД е намален чрез обезсилване на акции на стойност, равняваща се на стойността на правото на собственост върху недвижим имот - частна държавна собственост и представляващ основна база на „Булгарплод“ ЕАД – София, намиращ се в София, ул. "Момина чешма" № 13, представляващ терен от 376 286 кв. м, покрита складова площ от 67 663 кв. м и административна сграда на девет етажа със застроена площ от 486 кв. м, състояща се от 121 стаи и 14 зали и салони, както и на стойността на намиращото се в него движимо имущество и безвъзмездно е прехвърлено правото на собственост върху този имот на Столична община. С протокол № 36/24.11.1997 г. на Столичния общински съвет /СОС/ капиталът на ОФ „Яйца и птици“ е увеличен с посочения в разпореждане № 84/13.08.1997 г. на МС имот и ОФ е преобразувана в ЕАД с общинско имущество „Слатина - Булгарплод“ ЕАД, което преобразуване е вписано надлежно по ф. д. № 2318/1989 г. на Софийския градски съд. С протокол № 25/20.04.2001 г. на СОС е прието предоставеното с разпореждане № 84/13.08.1997 г. на МС безвъзмездно право на собственост върху описаното по-горе недвижимо и движимо имущество и е взето решение за изменение на чл. 8 от Устава на „Слатина Булгарплод“ ЕАД с вписване на имота в него, а на 16.05.2001 г. между държавата /чрез областния управител/ и Столична община е сключен договор за безвъзмездно прехвърляне в собственост на описания недвижим имот - частна държавна собственост. Договорът е вписан в Служба по вписванията – София, като за имота е издаден АОЧС № 0729/15.09.1999 г. Въз основа на тези документи „Слатина-Булгарплод“ ЕАД е признато за собственик на имота с констативен нот. акт № 199/23.12.2009 г., том V, рег. № 10572, дело № 919/2009 г. на нотариус С. Т. с рег. № 065 на НК. В ДВ, бр. 67/2007 г. е обнародвано обявление на Столична общинска агенция за приватизация за продажба на 100% от капитала на „Слатина Булгарплод“ ЕАД. С договор от 15.12.2007 г. всички акции на „Слатина Булгарплод“ ЕАД са продадени на Консорциум „Слатина Булгарплод“- гражданско дружество по ЗЗД, учредено с договор за консорциум от 19.09.2007 г. Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза към 31.12.2000 г. имотът с площ от 376 286 кв. м е включен в капитала на „Булгарплод София-град“ ЕАД, а имотът, за който и двете страни по делото са вписани като собственици е един и същ. Ответното дружество е универсален правоприемник на прекратеното дружество „Слатина - Булгарплод“ ЕАД. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че процесният имот е възстановен на наследниците на К. Х. с решението от 17.11.1994 г. на Софийския районен съд по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, а издаденото решение № 51/31.03.1997 г. на поземлената комисия има само констативно значение. С разпореждане № 84/13.08.1997 г. на МС държавата е извадила посочения по-горе имот с площ от 376 286 кв. м, част от който е процесният, от капитала на „Булгарплод“ ЕАД и го е прехвърлила като частен държавен имот на Столична община. Това е станало след постановяване на реституционното решение, от което държавата е обвързана, както и нейните частни правоприемници. С оглед на това в случая по отношение на решението на поземлената комисия е упражнен пряк съдебен контрол и същото е задължително и за ответника, като правоприемник на държавата. Съгласно разпоредбата на § 6 ЗППДОП (отм.) при открита процедура за приватизация, органът по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ няма правомощието да издава решение за реално възстановяване на собствеността върху бившите земеделски земи, включени в капитала на приватизиращото се предприятие, а следва да издаде решение за обезщетяване на предишните собственици. Доколкото в случая реституцията е приключила на 31.03.1997 г., т. е. десет години преди откриване на процедурата по приватизация с ДВ, бр. 67/2007 г., съдът е приел посочената норма за неприложима, както и че съществуването на подземни комуникации под един имот не променя характеристиката и предназначението му, а създава задължение за неговия собственик да се съобразява с тежестта върху имота и да търпи действията, произтичащи от съдържанието й. Изложени са съображения, че доколкото имотът е прехвърлен на Столична община едва през 2001 г., през 1997 г. тя не е била собственик и не е могла да включи имота в уставния капитал на ОФ „Яйца и птици“, съответно няма как той да е преминал при преобразуването на общинската фирма в собственост на „Слатина Булгарплод“ ЕАД през 1998 г. С т. 3 от протокол № 25/20.04.2001 г. за решение № 36 СОС е приел изменение в чл. 8 от Устава на „Слатина Булгарплод“ ЕАД, като е вписал поименно недвижимите имоти в капитала на дружеството, включващ и имота с площ от 376 286 кв. м на [улица], което изменение на устава е вписано с решение № 9/12.11.2001 г. по ф. д. № 2318/1989 г. на „Слатина Булгарплод“ АД, но това не е довело до преминаване на собствеността у праводателя на ответното дружество, доколкото не е изпълнен фактическият състав на апорта по чл. 72 и сл. ТЗ и такъв не е вписван в търговския регистър, а неговото вещнопрехвърлително действие се поражда именно от вписването. Въззивният съд е приел, че ответното дружество не е придобило процесния имот и въз основа на давностно владение, като е посочил, че най-ранният момент, от който би могла да тече придобивна давност за спорния имот, е моментът, в който обектът на собственост е индивидуализиран в съответния индивидуален административен акт - решението на поземлената комисия. В случая не може да намери приложение кратката 5-годишна давност, тъй като имотът не е бил включен в имуществото на приватизираното дружество и управителите на „Слатина Булгарплод“ ООД са били наясно с това. Анализът на свидетелските показания и посочените писмени доказателства е обосновал извода на въззивния съд, че владението, упражнявано от ответното дружество, не е било необезпокоявано, така че да може да доведе до придобиване на имота по давност. Въз основа на показанията на свидетелите П., Ц. и В., както и от представените писмени доказателства, съдът е приел за установено, че ищците са сложили ограда с врата на реституирания им имот. Свидетелят В. категорично е посочил, че управителят на дружеството – К. е бил наясно през 2011 г., че оградата се слага от друг, а не от ответното дружество. Владението е било смутено и с връчването на 22.12.2008 г. нотариална покана на „Слатина-Булгарплод” ЕАД, както и с протокол за предаване на владение от 26.01.2009 г. За процесния имот ищците са плащали местен данък за имота от 1999 г. Свидетелите П. и Г., служители на ответника, са установили, че за зеленчуковата борса има пропускателен режим, но за процесния имот не са посочили конкретни факти, които да доказват придобиване на имота по давност. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. „Относно елементите на фактическия състав на чл. 17а ЗППДОП /отм./ и предпоставките за придобиване на основание преобразуване и приватизация на предоставеното за стопанисване и управление имущество от държавата в собственост на търговското дружество”; 2. „При конкуренция между правата на бившите собственици на земеделски земи, които са придобити от търговско дружество при преобразуването и приватизацията на бивше държавно предприятие по реда на чл. 17а ЗППДОП /отм./, противопоставимо ли е решението на поземлената комисия на правата на търговското дружество, влязло в сила след като процесното имущество е включено в капитала на търговското дружество”; 3. „Относно елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и признаците на владението като необезпокоявано и непрекъснато”; 4. „Има ли заповед № РД-57-49/10.06.2011 г. на кмета на Столична община за деактуване на процесния имот конститутивен ефект и води ли същата до погасяване на правата на ответника върху процесния имот, както и до прекъсване на неговото владение и квалифицирането му като недобросъвестно”; 5. „Какво е придобивното основание на ответника „Слатина Булгарплод“ ООД върху процесния имот: по чл. 17а от ЗППДОП (отм.) или въз основа на апортна вноска по реда на чл. 72 и чл. 73 ТЗ”; 6. „Допустим ли е косвен съдебен контрол в производство по установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК върху актовете за земеделска реституция по ЗСПЗЗ, върху които е осъществен пряк съдебен контрол, по искане на търговско дружество, което като самостоятелно юридическо лице, различно от държавата и общината, не е участвало в административното производство по възстановяване на собствеността; В този случай приложимо ли е ТР № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС”; 7. „Какво е давностното владение на ответника „Слатина-Булгарплод“ ООД - добросъвестно или недобросъвестно”. Поддържа се, че първите пет въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС (въпроси № 1 и № 2 са решени и в противоречие с решение на ЕСПЧ), а останалите два, както и четвъртият въпрос са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата Б. Б. З., Ц. Б. М. и С. А. Б. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият и третият посочени по-горе въпроси са теоретично и твърде общо формулирани, излизащи извън конкретиката на спора и решаващите мотиви на въззивното решение, а изложените във връзка с тях доводи на касатора по своята същност представляват общи касационни оплаквания по чл. 281 ГПК, поради което не могат да обусловят касационното обжалване на въззивното решение съгласно дадените с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, разяснения. Вторият и петият поставени въпроси са формулирани според твърденията на касатора и не кореспондират на приетата за установена по делото фактическа обстановка. В случая въззивният съд е приел, че процесният имот не е придобит нито на основание чл. 17а ЗППДОП (отм.), нито въз основа на апортна вноска по реда на чл. 72 и чл. 73 ТЗ, като е посочил, че реституцията е приключила десет години преди откриване на процедурата по приватизация с ДВ, бр. 67/2007 г., поради което посочената норма не е приложима. Приел е също, че фактическият състав на апорта по чл. 72 и сл. ТЗ не е изпълнен и такъв не е вписван в търговския регистър, а неговото вещнопрехвърлително действие се поражда именно от вписването. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Четвъртият и седмият въпрос имат отношение към възприетата от въззивния съд, на базата на анализа и оценката на събраните по делото доказателства, фактическа обстановка и поради това не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите предполагат проверка на правилността на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, каквато касационната инстанция не извършва в производството по чл. 288 ГПК. По шестия въпрос за косвения съдебен контрол върху актовете на земеделска реституция по ЗСПЗЗ въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, решение № 67 от 10.04.2014 г. по гр. д. № 5615/2013 г. на ВКС, I г. о., и др. С посоченото тълкувателно решение е прието, че при спор за собственост държавата не е обвързана от постановен административен акт за за възстановяване право на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ и върху него е допустимо упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК, както и че решението на административния съд, постановено в производство на пряк съдебен контрол, е задължително за държавата и нейните органи, поради което е недопустимо в производство по предявен иск за собственост на гори и земи от или срещу държавата, гражданският съд да упражни върху него косвен съдебен контрол за нищожност и материална незаконосъобразност. В решение № 67 от 10.04.2014 г. по гр. д. № 5615/2013 г., решение № 195 от 10.11.2016 г. по гр.д. № 2396/2016 г. на ВКС, I г. о., и др. въз основа на тази задължителна съдебна практика е прието, че това се отнася както за държавата, която е участвала в административното съдебно производство чрез своите органи, така и за лицата, които черпят права от нея, тъй като те не могат да имат повече права от праводателя си. В случая е установено, че процесният имот е бил държавна собственост, включен в имуществото на държавно предприятие, впоследствие преобразувано в еднолично търговско дружество с държавно имущество, като след приключване на реституционната процедура по реда на ЗСПЗЗ, респ. след успешното провеждане на пряк съдебен контрол на решението на поземлената комисия с него са извършени разпореждания, от които касаторът черпи права. Ето защо изводът на въззивния съд, че той е обвързан от решението и косвен съдебен контрол на същото в настоящото производство е недопустим, е в съответствие с установената практика на ВКС. Настоящият съдебен състав споделя напълно дадените правни разрешения и намира, че не са налице основания за изменение или осъвременяване на така установената съдебна практика, като съобразяването с нея от въззивния съд изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За пълното на изложението във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК следва да се отбележи, че същото би било налице, ако поставен от него, обуславящ изхода на спора правен въпрос е решен противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС, а не и с решение на ЕСПЧ, на каквото касаторът се позовава. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В трайната си практика ВКС е определил съдържанието на това понятие като квалифицирана форма на неправилност /обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост/, различна от неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. Същото ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /материален или процесуален/, т. е. когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, както и когато съдебният акт е явно необоснован. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва заплати на адвокат С. А. Б. от САК сумата 3037 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ответниците Б. Б. З. и Ц. Б. М. на основание чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА и чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,