Определение № 425 от 26.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3645/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „Плеяда Т.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в с. Голец, обл. Ловеч, представлявано от управителя Т. Т., чрез адв. А. Т., против решение № 209 от 23 юли 2020 г., постановено по в.гр.д. № 251/2020 г. по описа на окръжния съд в гр. Ловеч, с което се потвърждава решение № 618 от 23 декември 2019 г., постановено по гр.д. № 2291/2018 г. по описа на районния съд в гр. Ловеч, за отхвърляне като неоснователен на предявения от дружеството против И. С. И., с адрес в [населено място], иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 9037 лева, изразяващи се в платена неустойка по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 25.08.2017 г. и произтичащи от противоправни и недобросъвестни действия на И., представляващи злоупотреба с право, по повод наложена по негово искане по гр.д. № 1869/2017 г. по описа на районния съд в гр. Ловеч, възбрана върху застроен недвижим имот, собственост на дружеството, в с. Голец, ведно със законната лихва от предявяването на иска, и в тежест на касатора са присъдени разноски. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно по всички основания на чл. 281 ГПК. Поддържа се, че изцяло неправилно, незаконосъобразно и необосновано е приетото от въззивния съд, че от събраните пред двете инстанции доказателства (предварителен договор за покупко-продажба,констативен протокол, приходен касов ордер и два разходни касови ордера) претендираните вреди в търсения размер, произтичащи от заплатената неустойка поради неизпълнение на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, са останали недоказани; съдът не е отчел представените на основание чл. 260, т. 5 ГПК с въззивната жалба писмени доказателства за новоузнати факти: решение на едноличния собственик на капитала на дружеството, предвид установени допуснати грешки при съставяне на годишния финансов отчет на дружеството за 2018 г., за отчитането им като фундаментални грешки и за изготвяне на коригиран финансов отчет, като: във финансовия отчет за 2019 г. сравнителните данни за 2018 г. са преизчислени и в отчета за приходите и разходите са включени други разходи за сумата 9037 лева платена неустойка по договор и със същата сума е увеличена загубата от обичайната дейност, със същата сума е увеличена текущата загуба в баланса, изменен е разделът собствен капитал, увеличени са другите задължения, увеличени са плащанията в раздел Парични потоци от основна дейност с 9 хиляди лева в отчета за паричните потоци по прекия метод и са увеличени постъпленията Парични потоци от финансова дейност със същата сума; с решение на едноличния собственик на капитала на дружеството от 2020 г. са приети годишния доклад за дейността на дружеството за 2019 г., годишния финансов отчет за същата година, приет е и финансовия резултат от 2019 г., отразяващ финансова загуба в размер на 2801,01 лева, която да се отнесе в непокрита загуба от минали години; годишен доклад за дейността на дружеството за 2019 г. с приложени към него отчет за приходите и разходите за 2018 г., счетоводен баланс на дружеството към 31.12.2018 г., отчет за паричните потоци за 2018 г.; отчет за паричните потоци по прекия метод за 2019 г.; отчет за собствен капитал за 2019 г.; счетоводен баланс към 31.12.2019 г.; отчет за приходите и разходите за 2019 г. Според касатора, сочените писмени доказателства е било обективно невъзможно да се представят в първоинстанционното производство, защото фундаменталната счетоводна грешка, допусната през 2018 г., е открита през м. декември 2019 г.; писмените доказателства не са оспорени от въззиваемия, поради което не е правено доказателствено искане за допълнителна задача към икономическата експертиза. От експертизата и новопредставените документи се установявало, че парите са били налични в касата на дружеството и че плащането на договорената в предварителния договор неустойка е осъществено. Ответникът не е доказал всичките си прекратителни възражения, включително това за нищожност на клаузата за неустойка в предварителния договор, че тя е прекомерна и противоречи на добрите нрави, както и че продажната цена на имота, предмет на договора, е нереална, симулативна и прекомерна, като същевременно се пренебрегват представените от касатора документи за предложена от ответника цена на същия имот на публичен търг, както и установеният списък за инвестиционни разходи от страна на дружеството, довели до повишаване стойността на имота. Дори собственикът на капитала на дружеството и купувачът Р. Б. да са свързани лица по смисъла на § 1, ал. 1, т. 2 ДР ТЗ, договорената продажна цена представлява реална пазарна стойност на имота и на реално направените до продажбата му инвестиционни разходи. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че е налице допълнителното основание за касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и че решението е очевидно неправилно. Ответникът И. С. И., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. С., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за правилността на обжалваното решение. Въззивният съд взема предвид, че на 25.08.2017 г. между касатора като продавач и трето за спора лице (с което управителят на дружеството живее във фактическо съжителство) като купувач е сключен предварителен договор за покупко-продажба на 1/2 идеална част от поземлен имот и построените в него сгради, заедно с всички подобрения и приращения в имота, повишили стойността му, за сумата 45184 лева, от които 5000 лева стойност на имота, а остатъкът стойността на направени от продавача инвестиционни разходи; уговорено е при подписването на договора да се заплати 20% от цената – 9037 лева като капаро, а остатъкът – до пълния размер при подписването на нотариалния акт, което да стане най-късно до 28.12.2017 г.; уговорено е в случай, че продавачът с действия или бездействия осуети сключването на окончателен договор по нотариален ред, както и ако се установи, че са възникнали тежести върху продаваната част от имота след сключването на договора до подписването на нотариалния акт, то продавачът да дължи на купувача връщане на полученото капаро, както и неустойка в същия размер, в срок от 7 дни, считано от датата, определена за подписване на нотариалния акт; според приходен касов ордер от 25.08.2017 г. купувачът е заплатил на дружеството уговореното капаро. По иск на ответника И. против дружеството за присъждане на сумата 264,25 лева от неоснователно обогатяване, е образувано гр.д. № 1869/2017 г. по описа на районния съд в гр. Ловеч, по което, след искане на ответника в настоящото производство, с определение от 07.09.2017 г. е наложена възбрана върху процесния имот до размера на претендираната сума; възбраната е вписана и съобщена на дружеството на 11.09.2017 г.; с определение от 03.10.2017 г. съдът е заменил обезпечението със залог на парична сума в претендирания размер; допуснатото обезпечение „възбрана“ е обжалвано; обжалвано е и определението, с което обезпечението е заменено, но с молба от 21.11.2017 г. частната жалба е оттеглена, и съдът е постановил прекратително определение на 13.12.2017 г., влязло в сила на 11.01.2018 г., а възбраната е заличена в имотния регистър на 05.02.2018 г.; с влязло в сила определение от 08.08.2018 г. въззивният съд е потвърдил определението за замяна на допуснатото обезпечение; с влязло в сила въззивно решение от 24.10.2018 г. искът по чл. 59 на И. против дружеството е отхвърлен. С констативен протокол от 28.12.2017 г. страните по предварителния договор приемат, че към сочената дата определението за замяна на обезпечението и отмяна на наложената възбрана не е влязло в сила и възбраната не е заличена, поради което, при невъзможността окончателният договор да бъде сключен, дружеството следва да върне на купувачката полученото капаро и да заплати неустойка в същия размер в седем дневен срок, считано от датата на протокола; дружеството удостоверява заплащането на капарото с разходен касов ордер от 29.12.2017 г., както и същата сума като неустойка с разходен касов ордер от 04.01.2018 г. С искане на И. е открито производство по оспорване истинността на предварителния договор, констативния протокол, приходния касов ордер и двата разходни касови ордера, като от заключението на икономическата експертиза се установява, че във връзка с отговора на въпроса надлежно ли са осчетоводени сочените касови ордери, от дружеството са предоставили само отделни документи, без да му е предоставена възможност да направи справка в счетоводството на дружеството, като е установено разминаване в информацията, посочена в счетоводните данни, и липсва информация за кредитния оборот в размер на 9037 лева за периода 01.-31.08.2017 г., а дневният разход на касата за 29.12.2017 г. е по-голям от месечния разход; в отчета за паричните потоци за 2017 г. за платени и възстановени данъци и други парични потоци, които не могат да се свържат с получаване и връщане на капаро в размер на 9037 лева; неустойката като разход за дружеството не е намерила отражение в отчета за приходите и разходите и в отчета за паричните потоци; в годишните финансови отчети на дружеството за 2017 г. и 2018 г., ведно с елементите им: баланс, отчет за приходите и разходите, отчет за паричните потоци и отчет за собствения капитал, представени пред Търговския регистър, няма декларирани суми, близки до процесните – получено и върнато капаро и неустойка. От представени пред въззивната инстанция писмени доказателства се установява, че дружеството е открило и отчело допусната фундаментална грешка през 2018 г. – неотчетен разход за платена неустойка за несключен договор по предварителен договор за покупко-продажба, както и неотчетен заем от физическо лице, като тази грешка е коригирана през 2019 г. Въззивният съд приема, че спорът е с правна квалификация по чл. 403, ал. 1, предл. първо ГПК – наложената обезпечителна мярка по гр.д. № 1869/2017 г. на районния съд в гр. Ловеч не съответства на обезпечителната нужда, тъй като за сума от 264,25 лева се налага възбрана върху имот с многократно по-висока стойност; претенцията за вреди в размер на 9037 лева, произтичащи от заплатена неустойка поради неизпълнение на предварителния договор, е приета за недоказана – възбраната е заличена след изтичане на предвидения в договора срок, но представените документи са частни, удостоверяващи изходни за съставилата ги страна обстоятелства, съставени са от лица във фактическо съжителство; такива са и документите, представени пред въззивния съд; отказът да се осигури достъп на експерта до счетоводството на дружеството представлява пречка за събиране на допуснати доказателства и се обосновава приложимост на санкцията по чл. 161 ГПК, оспорените касови ордери не са били осчетоводени надлежно, от което следва, че сума по ненадлежно осчетоводен документ не е изплатена на издателя на документа, поради което и няма претърпяна вреда за дружеството, доколкото не се установява сума в съответния размер да е излязла от патримониума му. Касационният съд приема, че поставеният правен въпрос – относно доказателствата, които могат да се сочат и събират във въззивното производство, по който се твърди допуснато от въззивния съд противоречие с практиката на ВКС според решение № 417 по гр.д. № 788/2009 г., IV г.о., решение № 55 по гр.д. № 984/2017 г., IV г.о., както и със задължителната такава според т. 3 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, не обосновава допускането на касационното обжалване. В първото сочено решение на ВКС се тълкува въпросът допустимо ли е страната да поиска с въззивната жалба доказателства за установяване истинността на документи, които не са били оспорени от насрещната страна. ВКС приема, че когато първоинстанционният съд не е зачел доказателствената сила на документ, който не е бил оспорен от насрещната страна, без в доклада по делото да е указал, че страната, представила документа не сочи годни доказателства за установяване на твърдения факт, доказателствата за истинността на документа следва да бъде събрани във въззивния съд; в тази хипотеза са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК – въззивния съд следва да допусне доказателства, които не са били събрани поради допуснати процесуални нарушения в първоинстанционното производство. Във второто решение се разрешава въпросът относно доказателствата, които могат да се сочат и събират във въззивното производство. Съобразявайки вече цитираното решение, както и т. 3 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, съдът приема, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), ако е въведено оплакване за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. В процесния случай дружеството с въззивната си жалба сочи твърдения за новонастъпили факти във връзка с констатирани грешки при съставянето на финансовия отчет на дружеството за 2018 г., като се представят отчет за приходите и разходите за 2018 г., счетоводен баланс на дружеството към 31.12.2018 г., отчет за паричните потоци за 2018 г., отчет за паричните потоци по прекия метод за 2019 г., отчет за собствен капитал за 2019 г., счетоводен баланс към 31.12.2019 г., отчет за приходите и разходите за 2019 г. Представянето на тези доказателства се обосновава с установяването и отчитането на допусната фундаментална грешка през 2018 г. – неотчетен разход за платена неустойка за несключен договор по предварителен договор за покупко-продажба, както и неотчетен получен заем от физическо лице, която фундаментална грешка била коригирана през 2019 г. Въззивният съд е приел тези доказателства, които е преценил за нововъзникнали след постановяване на първоинстанционното решение. Очевидно е, че в процесния случай съдът е приел доказателствата, представени от дружеството въззивник, поради което за касатора липсва основание да се позовава на процесуално нарушение във връзка с попълването на доказателствения материал по делото. Че това е изричното искане на касатора, личи и от съдебната практика, обосноваваща поддържаното допълнително основание за допускане на касационното обжалване, подкрепено с подчертаното твърдение както в касационната жалба, така и в изложението, за неоспорване на представените доказателства от ответника. Макар да е вярно, че в касационната жалба се твърди липса на преценка на представените във въззивното производство доказателства, това твърдение не е скрепено с правен въпрос, който да бъде предмет на разглеждане в процедурата по селекция на касационните жалби. Решението не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика. Нито една от сочените хипотези не се установява в случая. Всички твърдения на касатора са за неправилна преценка на събраните доказателства по спора, което не може пряко да се установи от мотивите на съдебния акт. Оплакванията на касатора в това отношение биха могли да се разгледат като доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводството единствено в случай, че е обосновано допускането на касационното обжалване, какъвто настоящият случай не е. При този изход на спора е основателно искането на процесуалния представител на ответника по чл. 38, ал. 2 ЗА за заплащане на възнаграждение за извършена адвокатска работа при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА в размер на 781,85 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,