Определение № 5827 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4745/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. К., чрез адв. М. срещу решение № 2900 от 02.06.2023 г. по в. гр. д. № 2313/2023 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение № 104 от 04.01.2023 г. по гр. д. № 9641/2022 г. на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу Държавна агенция за метрологичен и технически надзор (ДАМТН) осъдителни искове с правни основания чл. 71, ал. 1, т. 2, пр. 1, 2 и 3 от Закона за защита от дискриминацията (ЗЗДискр.), за преустановяване от страна на ответника на нарушение спрямо ищеца, извършено със заповед № 45/09.11.2010 г. на председателя на ДАМТН, за възстановяване на положението преди дискриминационното нарушение и за въздържане в бъдеще от извършване на други нарушения. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е нищожно, евентуално недопустимо, съответно неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т.1, т.2 и т. 3 ГПК. Поддържа се, че решението е постановено от незаконен състав, който не отговаря на критериите за „ Независим и безпристрастен съд“ по смисъла на чл.47 ал.6 от Договора за ЕС във връзка с чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз, чл.6 ал.1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, чл.7 от Конституцията на РБ и чл.22 ал.1 т.6 от ГПК. Според касатора, решението е недопустимо, тъй като е постановено в нарушение в силата на res iudicata, въплътена включително в императивните правни норми на чл.297 от ГПК, чл.298 от ГПК и чл.299 от ГПК, въззивният съд не е изпълнил своите служебни и процесуални задължения произтичащи от влезлите в законна сила в решение на ВАС, както и от влязлото в законна сила решение на Комисията за защита от дискриминация. Във връзка с доводите за неправилност на решението се поддържа, че е нарушена императивната правна норма на чл. 121, ал. 4 от Конституцията на РБ и чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, тъй като съдебният състав не е мотивирал своите съображения и не е обсъдил наведените във въззивната жалба и писмената защита доводи. Твърди се, че обжалваният съдебен акт е постановен „contra legem“, т.е. законът е приложен в обратен и противоречащ на неговия смисъл начин, което налагало неговата отмяна и уважаване на предявения иск. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, наред с доводите, че постановеното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.1 и 2 ГПК, се поддържа, че е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1/ Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че извършвайки драстична злоупотреба с власт въззивният съдебен състав, е постановено решение, с което е отказал да изпълни своите произтичащи от чл.71 ал.1 т.2 от ЗЗДискр. служебни задължения и държавнически задължения да постанови законоустановените мерки за преустановяване на процесната надлежно установена дискриминация и за премахване на правните последици от нея; 2/ Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че извършвайки драстична злоупотреба с власт въззивният състав не е събрал практически всички своевременно ангажирани от ищцовата страна доказателства по делото, а след това злоупотребявайки с факта, че самият съдебен състав извършвайки престъпна злоупотреба с власт не е събрал своевременно ангажираните доказателства, цинично отхвърля предявения основателен деликтен иск, като го обявява за „неоснователен” и недоказан, с твърдението, че уж не били доказани точно тези факти и обстоятелства за чието доказване именно съдебния състав не е събрал своевременно ангажираните от ищцовата страна доказателства; 3/ Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че извършвайки драстична злоупотреба с власт въззивният състав с цел да манипулира обжалваното позорно решение в интерес на ответниците и на заинтересованата мафиотска структура игнорира основните доказателства по делото, а останалите изопачава и извращава, в опита си по престъпен начин да „мотивира” очевидно неверни фактически и правни псевдоизводи; 4/ Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че извършвайки драстична злоупотреба с власт въззивният съдебен състав, обстоятелството, че в обжалваното позорно решение не е изпълнил задълженията си по чл.236 ал.2 от ГПК и не е обсъдил всеки от изложените 42 /четиридесет и два/ довода във въззивната жалба и не е изложил мотиви защо не приема всеки от визираните доводи, при положение, че основателността на всеки конкретен довод представлява несъмнено правно основание за отмяна на обжалваното решение; 5/ Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че извършвайки драстична злоупотреба с власт въззивният съдебен състав обстоятелството, че българската държава не е осигурила разглеждането на делото да бъде извършено от „независим и безпристрастен съд“. Жалбоподателят счита, че са налице и нарушения на правото на Европейския съюз и на международното право, като в тази връзка е формулирал следните въпроси: 1/ Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че извършвайки драстична злоупотреба с власт въззивния съдебен състав грубо нарушава задълженията на българската държава, залегнали в чл.4 и чл.6 от Договора за ЕС във връзка с чл.1, чл.20. чл.21 и чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз и чл.6 ал.1, чл.13 и чл.14 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи; 2/ Представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание, че въззивният съдебен състав не е сформиран по законоустановения в чл.9 от ЗСВ ред, като дори е сформиран незаконен съдебен състав н внедрените в него зависими от мафията лица, като в нарушение на основополагащия принцип на Правото на ЕС за „справедлив процес“ е манипулирал въззивното производство и е лишил ищеца от правосъдие, като е обслужил зловещите антибългарски и антиевропейски интереси на заинтересованите мафиотски структури. Жалбоподателят се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което е формулирал следните въпроси: 1/ Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване факта, че въззивния съдебен състав демонстративно отказва да изпълни законоустановеното в чл.71 ал.1 т.2 от ЗЗДискр. задължение на българската държава, относно преустановяване на надлежно установена с влязло в законна сила съдебно решение дискриминация, както и да бъде възстановено фактическото положение и правното положение, съществувало преди да започне процесната дискриминация; 2/ Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване факта, че въззивния съдебен състав демонстративно нарушава основния принцип на правото на res iudicata на съдебно решение № 11597 от 31.07.2019г. по адм.д.№ 8182/2017г. на ВАС и потвърденото с него решение № 494 от 08.12.2016г. по преписка № 6/2012г. на Комисията за защита от дискриминация, като отказва да го приведе в изпълнение и да изпълни законоустановените в чл.71 ал.1 т.2 от ЗЗДискр. правни последици на влязлото в законна сила съдебно решение на ВАС - включително да постанови незабавно преустановяване на продължаващата вече повече от 14 години дискриминация, както и да постанови възстановяване на съществуващото преди да започне процесната дискриминация фактическо положение и правно положение; 3/ Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване факта, че въззивния съдебен състав демонстративно нарушава основополагащия принцип на Правото на ЕС, за абсолютна забрана на дискриминация и за преустаонввяване на всякакви форми на дискриминация, но въззивният съд отказва да отстрани по законоустаонвения ред надлежно установената с влязло в законна сила съдебно решение дискриминация, както и да възстанови фактическото и правно положение съществуващо преди да започне процесната дисриминация; 4/ Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване факта, че въззивния съдебен състав демонстративно грубо нарушава основополагащия принцип на примат на Правото на ЕС над националното право, като и демонстративно отказва да изпълни задълженията си произтичащи от чл.4 и чл.6 от Договора за ЕС във връзка с чл.1, чл.20, чл.21 и чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз и да постанови незабавно преустановяване на процесната дискриминация и на спазване на правното положение и на фактическото фактическото положение преди момента на дискриминацията; 5/ Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане па касационно обжалване факта, че въззивния съдебен състав демонстративно изопачава и извращава основни правни положения, че правната форма относно преустановяването на всякакви форми на дискриминация законоустановена в специалния Закон за защита от дискриминация, представлява lex specialis по отношение на общия Закон за държавния служител, включително и при наличието на установено с влязло в законна сила съдебно решение на ВАС и на КЗД наличие на пряка дискриминация дерогира всякакви правни норми на ЗДСл, които биха възпрепятствали незабавното преустановяване на дискриминация и на възстановяване на фактическото и правно положение от преди дискриминацията; 6/ Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване факта, че въззивния съдебен състав демонстративно не изпълни служебните си задължения да приложи чл.14 от ЕКЗПЧОС, която съобразно чл.5 ал.4 от Конституцията на РБ дерогира всички норми на вътрешното право, които й противоречат, включително правните норми на ЗДСл; 7/ Представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че въззивното съдебно решение не е мотивирано и въззивния съдебен състав се позовава единствено на голословни декларации без да са кореспондиращи нито с доказателствата, нито с анализа на доказателствата и по този начин грубо се погазва правото на защита на ищцовата страна, която реално не знае срещу какви неправомерни и неверни мотиви да организира защитата си, както извършеното от въззивния съдебен състав; 8/ Правните норми на Правото на Европейският съюз и в частност правните норми на чл.4 и чл.6 от Договора за Европейския съюз във връзка с чл.1, чл.20, чл.21 и чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз в съответствие с принципа на примат на ПЕС, дерогират ли правните норми на българското национално право, които им противоречат и визираният критерий представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване; 9/ При противоречие между чл. 6 ал. 1 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС и българското национално право българският съд длъжен ли е да изпълни задълженията поети от българската държава по международния договор по ратифицирането на ЕКЗПЧОС и визираният критерий представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване; 10/ Принципът на примат на ПЕС означава ли, че правните норми на чл.6 от Договора за Европейския съюз във връзка с чл.1 от и чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз дерогира всички правни норми на вътрешното право, които й противоречат, включително и правните норми по ЗОДОВ и визираният критерии представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване; 11/ Правната норма чл.5 ал.4 от Конституцията на РБ означава ли, че чл.13 от ЕКЗПЧОС дерогира всички правни норми на вътрешното право в България, които му противоречат и визираният критерий представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В законоустановения срок не е постъпил отговор от насрещната страна в производството - Държавна агенция за метрологичен и технически надзор. Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в установения от закона срок и е насочена срещу акт, подлежащ на касационен контрол, поради което се явява допустима. Производството по делото е образувано по предявени от В. Г. К. с искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2, предл. 1, 2 и 3 ЗЗДискр. срещу Държавна агенция за метрологичен и технически надзор (ДАМТН), за преустановяване от страна на ответника на нарушение спрямо ищеца, извършено със заповед № 45/09.11.2010 г. на председателя на ДАМТН, с която е прекратено служебното правоотношение на ищеца въз основа на нормата на чл. 5 от Наредбата за условията и реда за атестиране на служителите в държавната администрация (НУРАСДА), която е обявена за дискриминационна с влязло в сила на 31.07.2019 г. по преписка № 6/2012 г., решение № 494 от 8.12.2016 г. на КЗД, възстановяване на положението преди дискриминационното нарушение (възстановяване на служебното му правоотношение с ДАМТН) и за въздържане в бъдеще от извършване на други нарушения. Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че В. Г. К. е заемал длъжността „главен секретар“ в ДАМТН, като служебното му правоотношение е прекратено със заповед № 45/09.11.2010 г. на председателя на ДАМТН на основанание чл. 107, ал. 2 ЗДСл. В заповедта за прекратяване е посочено, че служителят е получил възможно най-ниска оценка 5 – „неприемливо изпълнение“ при атестирането му за периода от 01.12.2009 г. до 30.11.2010 г., която оценка е окончателна на основание чл. 5, ал. 3 НУРАСДА. Установено е също така, че заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е влязла в сила след извършен съдебен контрол за нейната законосъобразност по реда на чл. 145-178 АПК, вр. чл. 107, ал. 2 ЗДСл., като подадената от ищеца жалба срещу процесната заповед е отхвърлена с решение № 2125/05.05.2011 г. по адм. дело № 8713/2010 г. по описа на АССГ, което е оставено в сила с решение от 9.12.2011 г. на ВАС по адм.д.№ 7530/2011 г. На следващо място е прието за установено, че с влязло в сила решение № 494/08.12.2016 г. по преписка № 6/2012 г. на КЗД нормата на чл. 5 НУРАСДА е обявена за дискриминационна, по смисъла на чл. 4, ал. 3 ЗЗДискр. по признака „обществено положение“, посредством липсата на възможност за оспорване пред контролиращ орган на оценките, давани при атестиране. С решение № 11597/31.07.2019 г. по адм. д. № 8182/2017 г. на ВАС е потвърдено решение № 3352/17.05.2017 г. по адм. д. №379/2017 г. на Административен съд – София, с което е отхвърлена жалбата на Министерски съвет срещу посоченото по-горе решение на Комисията за защита от дискриминация, като съдът е приел, че при атестирането на ищеца, което е било основание за прекратяване на служебното му правоотношение, е осъществен акт на дискриминация, тъй като последният е бил лишен от възможност да оспори поставената му оценка. За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените искове са отхвърлени, въззивният съд е приел, че съществува специален ред за защита срещу незаконосъобразното прекратяване на служебното правоотношение с държавен служител - този по чл. 145-178 АПК пред съответния административен съд. Приел е, че в случая няма как по общия ред за защита срещу актове на дискриминация, предвиден в чл. 71, ал. 1 ЗЗДискр., да бъде възстановено положението преди установената спрямо ищеца дискриминация, като същият бъде възстановен на заеманата от него длъжност в ДАМТН (каквото е неговото искане), тъй като прекратяването на служебното му правоотношение е било стабилизирано с влязло в сила съдебно решение по адм. дело № 8713/2010 г. по описа на АССГ. Във връзка с изложените в жалбата доводи за нищожност и недопустимост на обжалвания съдебен акт, касаторът е формулирал множество въпроси. Доколкото за преценката на съда налице ли са основанията на чл.280, ал.2, предл.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, не е необходимо формулирането на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, поставените въпроси следва да бъдат приети като оплаквания, обосноваващи сочените основания за допускане на касационно обжалване. При извършената служебна преценка настоящият състав на ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно, включително и по наведените от касатора доводи, че решението е постановено от незаконен състав, който не отговаря на критериите за „независим и безпристрастен съд“ и не е определен по законоустановения в чл. 9 от ЗСВ ред, както и поради наличие на обстоятелства, обуславящи основание за отвод по чл.22 ал.1 т.6 от ГПК на съдията докладчик по делото. Неоснователни са и доводите на касатора за недопустимост на обжалваното въззивно решение по съображения, че при разглеждане на спора, въззивният съд не е зачел силата на пресъдено нещо по разрешения с влязлото в сила решение на КЗД въпрос, че нормата на чл. 5, ал. 3 НУРАСДА /отм./ е дискриминационна. При съобразяване на разрешението, дадено в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, намира приложение и в стадия на селектиране на касационните жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че следва да допусне касационното обжалване на основание чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност въззивното решение да е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,