Определение № 3018 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 728/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

С определение № 696 от 14.03.2024 г. по ч. гр. д. № 167 от 2024 г. на Апелативен съд- София, ГО, 12 състав, съдът е отхвърлил частна жалба вх.№ 62506 от 30.06.2023 г., подадена от Т. Д., Г. В., К. В., Й. В., В. В., Й. В., Ц. Р., В. А., В. В. и Р. В., всички представлявани от адв.К., срещу определение № 7184 от 12.06.2023 г. на СГС, І-26 състав, ГО, постановено по гр.д.№ 8957/2022 г., с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения отрицателен установителен иск. Със същото определение съдът е отменил определение № 9844 от 16.08.23 г. на Софийски градски съд, постановено по реда на чл.248 ГПК по делото и е оставил без уважение молба с правно основание чл.248 ГПК, предявена от „Атмикс Бетон“ ЕООД, с искане за изменение и допълване на определение № 7184 от 12.06.2023 г. в частта за разноските и е отхвърлил частна жалба с вх. №85656 от 25.09.23 г., предявена от „Атмикс Бетон“ ЕООД срещу определение № 9844 от 16.08.23г. на Софийски градски съд, касаеща частта на определението, с която молбата на дружеството за допълване на определение № 7184/12.06.2023г не е уважена в пълен размер.

Против така постановеното определение е подадена частна жалба от „Атмикс Бетон“ ЕООД, представлявано от Адвокатско дружество “Камбуров и съдружници“ чрез адвокати П. и А. само в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по разноските в първата инстанция. Жалбоподателят поддържа, че неправилно въззивната инстанция е приела, за да отхвърли молбата за присъждане на разноски по делото, че ответникът е следвало да представи доказателства за сторените разноски в първата инстанция при подаване на отговор на исковата молба. Развива съображения, че към посочения момент ответникът не е бил направил разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, че производството е прекратено от първата съдебна инстанция в закрито заседание. Поддържа, че страната не е можела да знае кога ще се произнесе съдът в закрито заседание, поради което счита, че в тази хипотеза е допустимо доказателствата за направени разноски да се представят с молбата по чл.248 от ГПК. На следващо място поддържа, че търсеното като заплатено адвокатско възнаграждение е справедливо по размер и съобразено не само с цената на иска, но и с фактическата и правна сложност на спора, извършените от адвоката действия, както и интереса на двете страни при прилагане принципа на пропорционалност. Моли касационната инстанция да отмени определение № 696 от 14.03.2023г в обжалваната част и да осъди ищците по делото да заплатят на ответника солидарно сумата от 36 000лв, представляващи разноски за заплатен адвокатски хонорар.

Към частната жалба е представено изложение за допускане на касационното обжалване, като основание, за което се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК. Жалбоподателят е формулирал следния процесуалноправен въпрос, който твърди, че е обусловил правните изводи в обжалваната от „Атмикс Бетон ЕООД част на въззивното определението, по отношение на който въпрос е налице и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, а именно:

1. При прекратяване на исковото производство в закрито заседание, преди провеждане на устните състезания, ответникьт може ли да представи доказателства за направените преди прекратяването на делото разноски, с молба по реда и в срока на чл.248 ГПК?

за който твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС, а именно с пределение № 486/14.11.2019 г. по ч.гр.д. № 4270/2019 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 76/14.02.2019 г. по ч.гр.д.№ 4562/2018 г. на ВКС, III г.о., определение № 2588/18.09.2023 г. по ч. гр.д. № 3322/2023 г. на ВКС, IV г.о., определение № 427/26.09.2018 г. по ч.гр.д. № 2975/2018 г. на ВКС, IV г.о., определение № 2241/19.07.2023 г. по ч. гр.д. № 2792/2023 г. на ВКС, I г.о. и цитираното в него определение №688/27.10.2015 г. по ч.гр.д.№5154/2015 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 438/17.07.2009 г. по ч.т.д. № 352/2009 г. на ВКС, I т.о.

Ответникът по жалбата Т. Б. Д., представлявана от адв. К., депозира отговор на частната касационна жалба, в който заявява, че частната жалба е неоснователна. Ответницата поддържа, че предмет на иска е била част от имота, притежаван от дружеството, която е уточнена след указание на съда. Поддържа, че претендираната сума като заплатен адвокатски хонорар е завишена.

По делото е постъпила частна жалба вх. № 10440, депозирана от Т. Д., Г. В., К. В., Й. В., В. В., Й. В., Ц. Р., В. А., В. В. и Р. В., всички жалбоподатели представлявани от адвокат К., против определение № 696 от 14.03.2024 г., постановено по ч.гр.д. № 167/2024 г. по описа на САС, в частта, с която е отхвърлена жалбата на ищците против определението на СГС за прекратяване на делото по предявения отрицателен установителен иск за собственост на основание чл.130 от ГПК. Жалбоподателите поддържат, че в цитираното от съда Тълкувателно решение № 8/2014 г. не е поставян въпрос и не е даван отговор относно допустимостта на отрицателния установителен иск по чл.54, ал.2 от ЗКИР. Този въпрос е споменат в мотивите, но само, за да бъде отговорено на друг въпрос, разглеждан по делото. Поддържат, че и в цитираното решение № 126/2013 г. по гр.д. № 53/2013г на ВКС, ІІ г.о., също не е даван отговор на въпроса за допустимостта на отрицателен установителен иск по чл.54, ал.2 от ЗКИР. От своя страна жалбоподателите се позовават на Тълкувателно решение № 8/2012 г., съгласно което отрицателен установителен иск е винаги допустим при наличие на правен интерес. Считат, че второто тълкувателно решение се отнася специално до въпроса за допустимост на отрицателния установителен иск като способ на защита на право на собственост, докато решението от 2014 г. разглежда иска по чл.54, ал.2 от ЗКИР, но без да се засяга въпроса относно допустимостта на отрицателния установителен иск за защита по този иск. Правейки съпоставка на двете тълкувателни решения жалбоподателите приемат, че категорично е допустим отрицателен установителен иск в случай като настоящия. Поддържат, че въприемането на извод за недопустимост на отрицателен установителен иск за защита на права по чл.54, ал.2 по ЗКИР нарушава чл.6, §1 от ЕКПЧ и чл.13 от същата Конвенция за наличие на ефективни средства за защита на правото на мирно притежание, което включва и правото на собственост. Поддържат, че отрицателният установителен иск, ако бъде уважен, ще доведе до установяване на правото на собственост на ищците, тъй като те притежават титул за собственост на процесния имот. Молят определението да бъде отменено в обжалваната част и делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия.

Жалбоподателите са представили към частната си касационна жалба молба- изложение на основанията за допускане до обжалване. Поддържат, че е налице основанието за допускане на определението до касация по чл. 274, ал.1 вр. чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Формулират следния въпрос-

1.Допустимо ли е при наличие на правен интерес да бъде предявявен отрицателен установителен иск за собственост, когато е налице спор за материално право в случаите по чл.53 от ЗКИР?

Поддържат, че този въпрос е обуславящ изводите на съда, решен е в противоречие с практиката на ВКС, а именно с ТР № 8/2012 г. Поддържат ,че е налице основание за допускане на определението на САС до касация и на осн. чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради наличието на две противоречиви решения по един и същи правен въпрос, което подкопава принципа за върховенство на закона.

Ответникът по тази частна касационна жалба „Атмикс Бетон“ ЕООД депозира писмен отговор, с който заявява, че определението на въззивния съд, в частта, която е обжалвана от ищците, е правилно и законосъобазно. Поддържа, че с ТР № 8/2014 г. ОСГК на ВКС е даден отговор на въпроса относно характера на иска за защита по чл.54, ал.2 от ЗКИР и този отговор не е случаен, а мотивиран и този отговор е съобразен в множество съдебни актове, постановени по реда на чл.54, ал.2 от ЗКИР. Оспорва и останалите оплаквания в частната жалба като неоснователни.

По отношение на поставения правен въпрос, по който се иска допускане на въззивното определение до касация, ответникът по касационната жалба намира, че поставеният въпрос няма характер на правен, не е обсъждан от въззивната инстанция и не е разрешен в противоречие с практика на ВКС. Поддържа, че не е обоснована необходимост от промяна на създадената съдебна практика или от нейното осъвременяване или необходимост от създаване на съдебна практика по прилаганена непълни, неясни или противоречиви разпоредби. Моли определението на САС в обжалваната част от ищците да не бъде допускано до касация.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение, приема следното:

Частните жалби са подадена от легитимирани страни /страни по делото/, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу въззивно определение, което подлежи на касационно обжалване при наличие на някое от посочените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания за това.

По делото се установява, че Софийски градски съд е бил сезиран с искова молба от Т. Д., Г. В., К. В., Й. В., В. В., Й. В., Ц. Р., В. А.,, В. В. и Р. В., които са твърдели, че са собственици по силата на проведена земеделска реституция на земеделски имоти. При опит да нанасат възстановения имот в кадастралната карта установили, че имотът частично съвпада с имот на ответника. Твърдели са, че неоснователната претенция на ответника, че е собственик на процесния имот е пречка за нанасяне на техния имот в кадастралната карта и последващи действия във връзка с упражняването на правото им на собственост. Считат, че това обосновава интереса им от отричане на правата на ищеца и предявяват иск за установяване, че ответникът не е собственик на имота, в частта на съвпадение между реституирания имот и този, на който ответникът се легитимира като собственик.

На 05.01.2023 г. на ответника е връчен препис от исковата молба и доказателствата към нея за отговор по реда на чл.131 от ГПК.

Ответникът депозира отговор на исковата молба на 06.02.2023 г., който съдържа искане за присъждане на разноски.

Представено е пълномощно от „Атмикс Бетон“ ЕООД в полза на Адвокатско дружество „Камбуров и съдружници“ от 31.01.2023 г.

С определение от 12.06.2023 г. СГС, ГО, І-26 състав, е прекратил производството по делото на осн. чл.130 от ГПК, като е приел, че за ищеца не е налице интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, тъй като цели нанасяне в кадастъра на свой имот и предявеният иск няма да осигури на ищеца исканата защита.

С молба от 07.07.2023 г. „Атмикс Бетон“ ЕООД моли определението да бъде допълнено като ищците бъдат осъдени да заплатят солидарно на дружеството 36 000лева, разноски по делото, заплатени като адвокатски хонорар. Представен е договор за процесуално представителство и фактура от 23.02.2023 г. като доказателство за направените разноски по делото за сумата от 36 000лева с ДДС.

С молба от 15.08.2023 г. адвокат К. като пълномощник на ищците депозира молба, с която заявява възражение за недължимост и прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

С определение от 16.08.2023 г. СГС, ГО, І-26 състав, допълва определението от 12.06.2023 г. като осъжда ищците да заплатят на ответното дружество сумата от 900лв- разноски по делото. Съдът посочва в мотивната част на своето определение, че сумата е определена по справедливост.

Със сега обжалваното определение състав на САС приема по образуваното гр.д. № 167/2024 г., че ищците нямат интерес от предявения иск за установяване, че ответникът не е собственик на процесния имот. Приема още, че след приключване на делото не могат да се представят доказателства за направени разноски по делото, дори и при прекратяване на производството по делото.

По отношение на искането на страните за допускане на определение № 696 от 14.03.2024 г. до касация съдът приема следното -

Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на частния жалбоподател на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Съгласно указанията, дадени с ТР № 1/2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГК на ВКС касационният жалбоподател е длъжен да формулира този въпрос в изложението си, като едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - да обоснове, че правният въпрос е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Като самостоятелно основание за допускане на обжалвано определение до касация са посочените по чл. 280, ал.2 от ГПК директни основания, за чието наличие съдът следва служебно да провери.

По отношение на частната жалба на ищците по делото-

В конкретния случай частните жалбоподатели са формулирали правен въпрос / Допустимо ли е при наличие на правен интерес да бъде предявявен отрицателен установителен иск за собственост, когато е налице спор за материално право в случаите по чл.53 от ЗКИР?/, който не е обуславящ изводите на съда. Въззивният съд е приел именно, че ищците нямат правен интерес от предявяването на иск за установяване, че ответникът не е носител на право на собственост върху спорния имот, тъй като дори и да бъде уважен този иск те няма да подстигнат желаното от тях, а именно нанасяне на техния имот в кадастралната карта. Съдът не е обсъждал в своите мотиви дали при наличие на правен интерес защитата при спор за материално право по чл.54, ал.2 от ЗКИР е допустима чрез отричане на правата на ответника. При буквален прочит на поставения от касаторите въпрос следва извод, че същият не е обуславящ изводите на въззивния съд и съответно не представлява правен въпрос, въз основа на който да бъде избрана частната касационна жалба за допускане до касация.

Тълкуван ведно с развитите оплаквания в обстоятелствената част на депозираната от ищците частна касационна жалба поставеният въпрос би могъл да се възприеме като поставен за установяване дали има правен интерес ищецът и съответно допустим ли е отрицателен установителен иск при спор за материално право по чл.54, ал.2 от ЗКИР. По този въпрос е налична трайна практика на ВКС, обективирана в т. 4 на Тълкувателно решение № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, както и в решение № 153 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 1221/2020г. на I г.о., решение № 50138 от 10.01.2023 г. по гр. д. № 1128/2022 г. на II г.о., решение № 89 от 13.01.2021 г. по гр. д. № 3335/2019г. на I г.о., решение № 90 от 04.07.2018 г. по гр.д. № 2710/2017 г. на І г.о. ва ВКС, съгласно която практика искът с правна квалификация чл.53, ал.2, изр.2 ЗКИР, сега чл.54, ал.2 ЗКИР се определя като положителен установителен иск за собственост. Когато ищецът обосновава своя интерес от предявения иск със спор за материално право и невъзможност за нанасяне на имота в кадастралната карта, исковата защита следва да бъде проведена чрез установяване на неговото право на собственост. Само по този начин би могло да се постигне нанасянето на имота на ищеца в КККР, тъй като при уважаване на положителният установителен иск за собственост би се решил със сила на пресъдено нещо въпроса за това кой е собственик на спорния имот и какви са границите на имота, предмет на установеното право на собственост. При уважаване на отрицателния установителен иск правата на ищеца не са предмет на доказване, както и техния пространствен обхват. Доколкото в обстоятелствената част на исковата молба ищците са посочили, че извеждат своя правен интерес по делото от невъзможността да нанесат имота си в кадастралната карта, то техният интерес изисква да установят своите права, а не да отрекат тези на ответника. Предявеният иск при спор за материално право следва да установи кой е собственик на спорен имот, тъй като по твърдения в исковата молба е записан грешно в КККР носителят на право на собственост върху имота на ищците.

С оглед изложеното съдебният състав приема извод, че трайно е прието в съдебната практика, че при спор за материално право по чл. чл.53, ал.2, изр.2 ЗКИР, сега чл.54, ал.2 ЗКИР защитата на ищеца следва да се осъществи чрез предявяване на положителен иск за собственост, било то самостоятелно или като част от ревандикационен иск. Този извод не е в противоречие с цитираното от касаторите – ищци Тълкувателно решение № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което се разглеждат хипотези, при които е наличен правен интерес от защита чрез предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права. В това тълкувателно решение е прието, че при наличие на правен интерес е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и в настоящият случай съдът приема извод именно, че предявеният отрицателен установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес, който извод се обосновава на твърдения на самите ищци в исковата молба. Правният интерес от търсената защита е абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на право на иск, като чл.124, ал.1 от ГПК изрично подчертава, че предпоставка за допустимост на установителния иск е наличието на интерес от установяване на едно право или правоотношение. Ето защо, правилно въззивната инстанция е проверила наличието на правен интерес за ищците от търсената защита чрез отрицателен иск и правилно е приела извод за липса на такъв, като от това е обосновала извод за недопустимост на производството.

На следващо място следва да се посочи,че правото на защита на ищците, гарантирано както от националното право, така и от общностното право, не е накърнено. Средство за защита на правата на ищците съществува и те могат да се възползват като предявят положителен иск за установяване на тяхното право на собственост.

Не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на определението: Няма вероятност то да е нищожно или недопустимо. Определението е постановено от съд в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмен вид, подписано и ясно като воля.Не се констатират процесуални пречки за разглеждането на частната въззивна жалба, сезирала въззивния съд. Определението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, доколкото то не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /например въз основа на несъществуваща или отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед на всичко гореизложено касационно обжалване на определението на Апелативен съд- София в частта, с която е отхвърлена частната жалба на ищците по делото не следва да се допуска.

По отношение на частната жалба на ответното дружество

Поставен е правния въпрос “ При прекратяване на исковото производство в закрито заседание, преди провеждане на устните състезания, ответникьт може ли да представи доказателства за направените преди прекратяването на делото разноски, с молба по реда и в срока на чл.248 ГПК? “. Така формулирания въпрос има характер на правен и обуславящ изводите на въззивната инстанция. Въпросът е обсъждан от въззивната инстация, която е приела, че след като с отговора на исковата молба не са представени доказателства за договорено и изплатено адвокатско възнаграждение до постановяване на прекратителното определение, то такива не могат да се представят с молбата по чл.248 от ГПК.

Действително съгласно т. 11 на ТР № 6/2012 г. от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. В своята практика ВКС приема, че това тълкуване касае случаите, в които делото е приключило след провеждане на открито съдебно заседание и устни състезания. В този смисъл се тълкуват мотивите към тълкувателното решение в които е упоменато, че именно устните състезания са краен момент, в който може да се прави искане за разноски. Когато делото е прекратено в закрито заседание, устни състезания не се провеждат и поради това разрешението по т. 11 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е неприложимо. Съдебната практика приема, че когато разглеждането на делото приключи в закрито заседание, без страните да бъдат уведомени предварително за това, правоимащата страна може да поиска разноски и представи доказателства за извършването им в срока по чл. 248 ГПК- в този смисъл определение № 688/27.10.2015 г. по ч. гр. д. № 5154/2015 г. на IV г. о. на ВКС, определение № 486 от 14.11.2019 г. по ч.гр.д. № 4270/2019 г. на ІV г.о. на ВКС, определение № 2588 от 18.09.2023 г. постановено по ч.гр.д. № 3322/2023г на ІV г.о. на ВКС и др. Настоящият съдебен състав изцяло възприема така направеното тълкуване на закона. Когато основанието за прекратяване е по причина, извън поведението на ответника, искането за присъждане на разноски може да бъде направено от ответника с допълнителна молба след постановяване на определението за прекратяване, която съдът разглежда по реда на чл. 248 ГПК.

Разрешението на въззивния съд по разноските, претендирани от ответника по прекратеното производство, е в противоречие с възприетия отговор на поставения правен въпрос. В случая се установява, че ответникът е направил разноски за защита по предявения против него иск, производството по което е прекратено и на осн. чл.78, ал.4 от ГПК му се дължи възстановяване на разноските, направени за защита на неговите права. Ищците са направили възражение за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение от ответното дружество на осн. чл.78, ал.5 от ГПК и това възражение е основателно. Като съобразява фактическата и правна сложност на делото, извършените от адвоката на ответника действия – депозиране на отговор на исковата молба, както и че Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет, към която препраща разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, не съответства на правото на ЕС и съгласно даденото тълкуване в решение по дело С-438/22 на СЕС не следва да намира приложение, настоящият състав намира, че адвокатското възнаграждение на ответника следва да бъде намалено и присъдено в размер на 900.00 лева. За посочената сума обжалваното от „Атмикс Бетон“ въззивно определение следва да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което да бъде изменено определение № 7184 от 12.06.2023 г. като ищците бъдат осъдени да заплатят на ответника посочените разноски.

За сумата над 900лв искането за присъждане на разноски, поддържано от ответника е неоснователно и обжалваното определение, в частта, с която въззивният съд е отхвърлил молбата на „Атмикс Бетон“ЕООД за присъждане на разноски над посочената сума следва да бъде потвърдено.

По изложените съображения състав на Върховния касационен съд, Първо г.о.