Определение № 4205 от 19.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4317/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. Г. В. срещу въззивно решение № 883 от 25.07.2024 год., постановено по в. гр. дело № 2282/2023 год. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 8 с-в, с което, като е потвърдено решение № 2936 от 05.06.2023 год., постановено по гр. дело № 7095/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-14 с-в, са отхвърлени предявените от Г. Г. В. срещу частен съдебен изпълнител С. Х. П. искове с правно основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ вр. с чл. 441 ГПК вр. с чл. 45 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 30 566.66 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, възникнали по повод незаконосъобразни изпълнителни действия по изпълнително дело № 20169210401391 по описа на частен съдебен изпълнител С. Х. П., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.07.2022 год. до окончателното изплащане на вземането и за сумата от 12 239.62 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 25.07.2018 год. до 04.07.2022 год. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че неправилно въззивният съд е приел, че не е налице противоправно поведение от страна на ответника, изразяващо се в това, че не е превел на ищеца процесната сума, дължима съобразно влязлото в сила разпределение, респ., че законосъобразно ответникът, като трето задължено лице, е превел тази сума въз основа на запорни съобщения на други частни съдебни изпълнители. При наличие на разпределена сума в полза на длъжника, същата трябвало да му бъде преведена от частния съдебен изпълнител, в качеството му на лице с публични функции, осъществявани по законоустановения ред. Неправилно въззивният съд счел, че в хипотезата на възникнало правоотношение с частния съдебен изпълнител за признато от него вземане в полза на длъжника /сумата, представляваща остатък от разпределението/, между кредитора /длъжник по изпълнителното дело/ и частния съдебен изпълнител /длъжник за възстановяване на сумата/ възниква частно правоотношение. Законът не уреждал подобно трансформиране на отношенията между длъжника по изпълнителното дело и частния съдебен изпълнител, който бил натоварен с публични функции и имал възможност да упражнява държавна принуда спрямо длъжника. Частният съдебен изпълнител, като орган с публични функции, никога не се превръщал в частноправен субект при упражняването им, а извършването на разпределението и фактическото привеждане на сумите по него били израз именно на публичните му функции. Не били съобразени събраните по делото доказателства, че вземанията на „Т. София“ ЕАД и „Б. П. П. Ф.“ ЕООД по визираните в отговора на исковата молба запорни съобщения били присъединени за събиране по изпълнително дело № 1391/2016 год. по описа на частен съдебен изпълнител С. П. много преди изготвяне на разпределението от 24.07.2018 год. Т.е. посочените субекти били придобили качеството на присъединени взискатели по процесното изпълнително дело, а не били трети лица – кредитори. Ако ответникът считал, че вземанията им подлежат на удовлетворяване, той следвало да им разпредели суми с процесното разпределение. В случая не била налице хипотезата на чл. 507 ГПК. На практика след влизане в сила на разпределението от 24.07.2018 год. ответникът бил извършил ново разпределение на процесната сума в полза на присъединените взискатели, за което не бил изготвен документ, нито същият бил предявен на страните в производството. Така ответникът бил лишил ищеца и от правото му да обжалва „новото разпределение“. Същевременно ищецът бил изложил твърдения, че не дължи сумите на присъединените взискатели. По делото не било установено и действителното извършване на превод на процесната сума въз основа на запорните съобщения на частен съдебен изпълнител Б. и частен съдебен изпълнител Я.. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Законосъобразно ли е поведението на частен съдебен изпълнител, който превежда разпределените на длъжника с влязло в сила разпределение суми на присъединените по изпълнителното дело взискатели, на които не е разпределил суми и последните не са обжалвали разпределението? 2/ Трансформира ли се възникналото между частния съдебен изпълнител и длъжника по изпълнителното дело правоотношение от публично в частно в хода на изпълнителното производство? 3/ Законосъобразно ли е частен съдебен изпълнител да третира присъединените по делото взискатели като трети лица, а не като страни по изпълнителното дело? 4/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди самостоятелно всички твърдения и доводи на страните и да да изследва кои са правнорелевантните за спора факти? 5/ Длъжен ли е въззивният съд да направи съвкупна, всеобхватна, задълбочена и обективна преценка на събрания по делото доказателствен материал и да съобрази всички събрани по делото доказателства при преценка дали са били налице предпоставките за уважаване на предявения иск? 6/ Необходимо ли е въззивният съд да обоснове доказателствените и правните си изводи и да изложи подробни и пълни мотиви към постановеното решение? 7/ Следва ли въззивният съд при преценка на обстоятелствата по делото и събраните доказателства да съобрази правилата на логиката, науката и опита? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ГПК, като сочи, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/, както и че са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба С. Х. П. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че изпълнително дело № 20169210401391 е образувано по молба на взискателя „У. Б.“АД на 29.12.2016 год. срещу Г. Г. В. и „С. груп“ ООД за събиране на парично задължение /при условията на солидарност/ по изпълнителен лист от 03.12.2016 год., издаден по гр. дело №67706/2016 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в. По изпълнителното дело са присъединени като взискатели, както следва: 1/ на основание молба от 07.03.2018 год. „Т. София“ ЕАД за вземане по издаден изпълнителен лист по гр.д. №19457/2011 год. по описа на СРС, ГО, 86 с-в, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20128440402420 по описа на частен съдебен изпълнител С. Я.; 2/ на основание молба от 15.05.2018 год. „Т. София“ ЕАД за вземане по издаден изпълнителен лист по гр. дело № 21885/2013 год. по описа на СРС, ГО, 87 с-в, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20158560403528 по описа на частен съдебен изпълнител Б. Б.; 3/ на основание молба от 28.06.2018 год. „Б. П. П. Ф. С.А.“ – клон България за вземане по изпълнителен лист по гр.д. № 41118/2012 по описа на СРС, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20168440400557 по описа на частен съдебен изпълнител С. Я. и 4/ с молба от 16.06.2018 год. взискателят „У. Б.“ АД е присъединил за събиране вземането си по изпълнителен лист, издаден на 07.06.2018 год. по гр. дело № 32756/2018 год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в. До длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение за общо задължение в размер на 83 930.43 лв., като публичните задължения са в размер на 1 065.83 лв. към 13.07.2018 год. Разпределението е изготвено от съдебния изпълнител на 24.07.2018 год. – протокол №175, като със същото е разпределена за получаване от длъжника сума в размер на 30 556 лв. Не се спори, че разпределението не е било обжалвано. По делото е постъпило запорно съобщение с вх. № 16470 от 31.07.2018 год. от частен съдебен изпълнител Б. Б. за налагане на запор върху вземанията на Г. В. по процесното изпълнително дело за следните суми: 4 138.80 лв. – главница, законна лихва в размер на 1 936.81 лв. за периода от 21.12.2013 год. до 31.07.2018 год., 438,98 лв. – неолихвяема сума, 368.89 лв. – разноски, 488 лв. – разноски, 1170.89 лв. – публични вземания, 953.21 лв. – такси и разноски по ТТРЗЧСИ, дължими по изпълнително дело №20158560403528. Постъпило е и второ запорно съобщение с вх. № 16471 от 31.07.2018 год. от частен съдебен изпълнител Б. Б. за налагане на запор за върху вземанията на Г. В. по процесното изпълнително дело за следните суми: 3 205.11 лв. – главница, законна лихва в размер на 3 123.99 лв. за периода от 10.04.2009 год. до 31.07.2018 год., 1 128.23 лв. – неолихвяема сума, 359.91 лв. – разноски, 14.51 лв. – неплатен остатък от приети разноски за юрисконсултско възнаграждение по изпълнително дело, 128.27 лв. – публични вземания, 872.29 лв. – такси и разноски по ТТРЗЧСИ, дължими по изпълнително дело №20128560401875. По делото е постъпило трето запорно съобщение вх. № 16534 от 01.08.2018 год. от частен съдебен изпълнител С. Я. за налагане на запори върху вземанията на Г. В. по процесното изпълнително дело за следните суми: 3 788.27 лв. – главница, законна лихва в размер на 2 584.52 лв. към 01.08.2018 год., 854.70 лв. – неолихвяема сума, 358.65 лв. – разноски, 311.95 лв. – юрисконсултско възнаграждение, 294.60 лв. – обикновена такса и 786.36 лв. – пропорционална такса към 01.08.2018 год. по ТТРЗЧСИ по изпълнително дело №20128440402420. Постъпило е и четвърто запорно съобщение с вх. № 16607 от 01.08.2018 год. от частен съдебен изпълнител С. Я. за налагане на запори върху вземанията на Г. В. по процесното изпълнително дело за следните суми: 1 141.79 лв. – главница, законна лихва в размер на 523.78 лв., договорна лихва в размер на 279.03 лв., сумата от 125 лв. – разноски, сумата от 1 174.67 лв. – публични вземания и разноски по изпълнителното дело, 183.30 лв. – обикновени такси и 400.85 лв. – пропорционална такса към 01.08.2018 год. по ТТРЗЧСИ по изпълнително дело №20168440400557. С отговори изх. № 17343 от 02.08.2018 г. и изх. № 17330 от 02.08.2018 год. частният съдебен изпълнител П. е признал вземанията по запорните съобщения на частен съдебен изпълнител Б. Б., а с отговори изх. № 17349 от 02.08.2018 год. и изх. № 17347 от 02.08.2018 год – е признал вземанията по запорните съобщения на частен съдебен изпълнител С. Я.. С преводни нареждания от 12.09.2018 год. частният съдебен изпълнител П. е наредил плащане по получените запорни съобщения на суми в общ размер на 30 566.66 лв. Въз основа на удостоверения на частен съдебен изпълнител Б. и частен съдебен изпълнител Я. въззивният съд е приел за установено, че: 1/ по изпълнително дело № 20158560403528, образувано по молба на „Т. София“ ЕАД, на основание изпълнителен лист от 11.04.2014 год. на основание заповед за изпълнение по гр. дело №21885/2013 год., с длъжник Г. В., който дължи сумата от 9 495.58 лв., е постъпило еднократно плащане на сумата от 9 495.58 лв. на 12.09.2018 год. и делото е приключено с разпореждане от 26.09.2018 год.; 2/ по изпълнително дело № 20128560401875, образувано по молба на „Т. София“ ЕАД, на основание изпълнителен лист от 20.07.2012 год. на основание заповед за изпълнение по гр. дело №2809/2009 год., с длъжник Г. В., който дължи сумата от 8 832.31 лв. е постъпило еднократно плащане на сумата от 8 832.31 лв. на 12.09.2018 год. и делото е приключено с разпореждане от 27.09.2018 год.; 3/ изпълнително дело № 20168440400557 е образувано по молба на „Б. П. П. Ф.“ ЕАД по два броя изпълнителни листове от 04.04.2014 год. по гр. дело №41118/2012 год. по описа на СРС, ГО, 40 с-в и от 14.04.2014 год. по гр. дело №18199/2012 год. по описа на СРС, ГО, 40 с-в, с които Г. В. е осъден да заплати посочените парични суми; изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, т. 8 ГПК с постановление на 13.11.2018 год. като фактическия състав на перемпцията е настъпил преди изпращане на запорното съобщение с изх. № 040291 от 01.08.2018 год. на частен съдебен изпълнител П. и извършеното плащане на 12.09.2018 год.; впоследствие по тези изпълнителни листове е образувано ново изпълнително дело № 20188440403225, по което постъпилата в резултат на запора сума /3 266.14 лв./ от частен съдебен изпълнител П. е използвана за удовлетворяване на вземанията по новообразуваното изпълнително дело №20188440403225, което е приключило с разпореждане от 21.01.2019 год., а на длъжника е била възстановена надвнесена сума в размер на 547.62 лв. с платежно нареждане от 05.02.2019 год. Счел е за доказано въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, че запорните съобщения от частен съдебен изпълнител Б. и частен съдебен изпълнител Я. са били подадени на посочените в тях дати. Тези запорни съобщения съществуват като записи в деловодната система, обслужваща кантората на частен съдебен изпълнител С. П.. Не са установени редакции по тези документи, нито са налице данни за нарушена хронология. Въззивният съд е посочил, че в случая ищецът твърди, че съдебният изпълнител е имал противоправно поведение под формата на бездействие, изразяващо се в това, че след като разпределението е влязло в сила и с постъпилата от публичната продан сума са били удовлетворени взискателя и присъединилите се кредитори, не му е възстановил остатъка от сумата в размер на 30 566.66 лв. Изготвеното и предявено на 24.07.2018 год. разпределение не е било обжалвано в предвидения /чл. 462, ал. 2 ГПК/ тридневен срок, поради което и след влизането му в сила съдебният изпълнител е бил длъжен в седемдневен срок, съгласно чл. 455, ал. 2 ГПК, да преведе сумите по разпределението на взискателя и присъединените кредитори. В рамките на този срок съдебният изпълнител е превел сумите по разпределението, като е останала сума в размер на 30 566.66 лв., която е следвало да бъде възстановена на длъжника по изпълнителното дело – ищеца Г. В.. Същевременно по делото е установено, че след влизане в сила на разпределението на 27.07.2018 год., но в рамките на седемдневния срок за плащане на разпределените суми – на 31.07.2018 год., съответно на 01.08.2018 год., са постъпили запорни съобщения от частен съдебен изпълнител Б. и частен съдебен изпълнител Я. за съществуващи вземания на взискателя „Т. София“ ЕАД по изпълнително дело №20158560403528, изпълнително дело №20128560401875 и изпълнително дело № 20128440402420 и на взискателя „Б. П. Ф.“ ЕАД по изпълнително дело № 20168440400557. Ответникът е депозирал отговори на запорните съобщения, връчени на частен съдебен изпълнител Б. и на частен съдебен изпълнител Я. на 03.08.2018 год., като достоверността на получените запорни съобщения и отговори, връчени на двамата съдебни изпълнители, е установена от приетото и неоспорено заключение по съдебно-техническата експертиза. На 12.09.2018 год. ответникът, въз основа на получените запорни съобщения, е извършил плащане в общ размер на 30 566.66лв. Въззивният съд е приел от правна страна, че не е налице процесуално незаконосъобразно бездействие от страна на ответника във връзка с превода на разпределената на длъжника сума от 30 566.66 лв. Изложил е съображения, че след като разпределението е придобило окончателен характер, то за длъжника е възникнало вземане срещу съдебния изпълнител за възстановяване на процесната сума. Посочил е, че липсва процесуална пречка да бъде наложен запор върху вземането на длъжника, /представляващо сума, получена в резултат на принудителното изпълнение и находяща се по специалната сметка на съдебния изпълнител/. В случая така възникналото вземане /на ищеца срещу частния съдебен изпълнител/ е от категорията имущество, върху което е допустимо насочване на изпълнение. От момента на получаване на запорното съобщение съдебният изпълнител, подобно на трето задължено лице, придобива качеството на пазач по отношение на дължимите суми – чл. 507 ГПК, нему се забранява да извършва плащания на длъжника, като на вземането се придава предназначение за удовлетворяване на взискателя, а на длъжника се забранява да се разпорежда с него. Същото не е несеквестируемо, поради което може да служи за удовлетворение на взискателите. Именно в изпълнение на наложените запори е извършен и впоследствие превода на посочените в запорните съобщения суми, съобразно чл. 456, ал. 3 ГПК, като в тази хипотеза съдебният изпълнител не изпълнява публични функции. Третото задължено лице не разполага с възможността за преценка, доколко вземането съществува. Не е дължима проверка, доколко длъжникът има действително вземане спрямо третото задължено лице. В тази връзка е счел за неоснователни възраженията на ищеца, че удовлетворените впоследствие кредитори, доколкото са присъединени взискатели по процесното изпълнително дело, то възможността им за удовлетворение се изчерпва в това производство. Посочил е, че същите като присъединени взискатели по процесното изпълнително дело не са получили удовлетворение на вземанията /без значение причината за това – напр. неправилно разпределение/ и могат да инициират принудително изпълнение по всяко време, след установяване на имущество на длъжника, а защитата им не може да бъде ограничена само до възможността да обжалват разпределението на съдебния изпълнител. Срещу изготвеното разпределение по процесното изпълнително дело не били направени възражения, като въззивният съд не следва да се произнася по неговата законосъобразност – причините, поради които присъединените по това изпълнително дело двама взискатели /“Т. София“ ЕАД и „Б. П. П. Ф.“ ЕАД/ не са получили удовлетворение не следва да бъдат изследвани. Освен това ищецът не твърдял, че не дължи сумите по изпълнителните дела по описа на частен съдебен изпълнител Б. и частен съдебен изпълнител Я.. Не е споделил и доводите на ищеца, че на практика съдебният изпълнител е извършил ново разпределение по процесното изпълнително дело, след влязлото в сила на 27.07.2018г. разпределение. Такова не е извършено, тъй като по делото е установено основанието за задържане на сумата от съдебния изпълнител и превода й на другите съдебни изпълнители. Приел е за неоснователно и възражението ищеца, че не е установено действителното извършване на превод на процесната сума въз основа на запорните съобщения на частен съдебен изпълнител Б. и частен съдебен изпълнител Я., тъй като плащането е доказано по делото – кога е извършено и дали е извършено еднократно или на етапи. В обобщение въззивният съд е формирал извода, че не е доказано твърдението на ищеца за наличието на противоправно поведение на ответника, изразяващо се в това, че след като разпределението по процесното изпълнително дело е влязло в сила и с постъпилата от публичната продан сума са били удовлетворени взискателя и присъединилите се кредитори, не му е възстановил остатъка от сумата в размер на 30 566.66 лв. Така е отрекъл осъществяването на една от кумулативно изискуемите предпоставки, за да бъде ангажирана отговорността на съдебния изпълнител за вреди, поради което не е обсъждал останалите. С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ вр. с чл. 441 ГПК вр. с чл. 45 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Вторият повдигнат в изложението въпрос няма характера на обуславящ и в този смисъл не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е приел, че възникналото между частния съдебен изпълнител и длъжника по изпълнителното дело правоотношение се е трансформирало от публично в частно, а е изложил съображения, че ответникът е бил адресат на задължението по чл. 508, ал. 3 ГПК, предвид наложените запори върху остатъка от получените от осребряване на имуществото на длъжника средства, подлежащ на възстановяване съгласно влязлото в сила разпределение по процесното изпълнително дело. Първият и третият формулирани в изложението въпроси са свързани с доводите на касатора, че кредиторите на вземанията, предмет на запорните съобщения, са имали качеството на присъединени взискатели по процесното изпълнително дело и е следвало да участват в разпределението на сумата, получена от публичната продан. Тези въпроси са фактически и не осъществяват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, защото отговорът им предполага обсъждане и оценка на доказателствата с оглед конкретиката на спора по делото. Същите отразяват несъгласието на касатора с формирания от въззивния съд решаващ извод за липсата на противоправно бездействие на ответника и в този смисъл представляват доводи за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да бъде преценявани от ВКС едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Отделно от това касаторът не е посочил практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи и не е обосновал допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване, нито се е позовала на настъпили изменения в законодателството или обществените условия. Само за пълнота следва да се посочи, че разпределението по чл. 460 ГПК е значение за удовлетворяването на отделните взискатели /първоначален и присъединени до момента на извършване на разпределението/, като наред с това то засяга и интересите на длъжника, защото определя точно размера на задълженията, които той трябва да плати от получената по изпълнението сума /в т.ч. лихвите, които дължи/. Поради това и посочените участници в изпълнителния процес имат право на жалба по чл. 463 ГПК. Влязлото в сила разпределение формира сила на пресъдено нещо по следните въпроси: кои вземания, с каква привилегия и в какъв размер подлежат на удовлетворяване. След влизането в сила на разпределението тези въпроси не могат да бъдат пререшавани между кредиторите, респ. между тях и длъжника. Останалите въпроси в изложението /от четвърти до седми/, които обобщени се отнасят до задълженията на въззивната инстанция, са от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Обжалваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие с тези правни разрешения. Въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си, като е анализирал всички събрани по делото доказателства и е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, обсъдил е обстойно и задълбочено предпоставките от състава на приложимия по правоотношението материален закон, а така също релевираните от страните доводи и възражения. Наличието на съдебна практика по поставените въпроси изключва приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът не е и обосновал – не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване, нито се е позовал на настъпили изменения в законодателството или обществените условия. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидната неправилност, съдържат анализ на доказателствата и в този смисъл са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. Ето защо не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд